Диамантите на Рурк

50.

— Холмс — викна Нол на пазача зад оградата.

Онзи се шмугна в будката и вдигна телефона. След няколко секунди портата се отвори. Нол мина, паркира и тръгна към задната част на склада. Анди Попс го чакаше.

Нол не каза нищо. Само извади едно найлоново пликче от джоба на якето си и изпразни съдържанието му върху бюрото на Анди Попс.

Пеперудата и тридесетина отбрани скъпоценни камъка.

Господи! — възкликна Анди и взе брошката.

— Изработена е в края на 20-те или началото на 30-те. Нямах възможност да я потърся в каталозите, но се съмнявам дали е описана някъде. Предполагам, че е уникат.

— Каква красота — възхити се Анди Попс.

— Знаех, че ще ти хареса.

— А откъде взе другите камъни?

— Снощи ми провървя.

— Виждам.

— Има още.

— Не думай!

— Можеш да напълниш тази чаша за кафе на бюрото си и пак ще останат. При това не е съобщено в полицията. Съмнявам се дали изобщо ще им се обадят.

— Собственикът знае ли?

— Да, но си има причини да си трае.

Анди Попс не можеше да остави пеперудата. Държеше я в ръка и й се възхищаваше.

— Продаваш ли ги? — попита той. Мога да ти платя. Дай ми само няколко минути да измеря камъните.

— Започвай.

— И казваш, че има още?

— Ще ти паднат очичките.

— Носиш ли ги?

— Не се занасяй. Да не мислиш, че ще разкарвам с камъни на стойност няколко милиона в джоба? Как не!

— Но ги продаваш?

— Аз не съм ги откраднал, така че не ми дреме.

— Искам да ги видя.

— За да си избереш ли?

— Може би ме интересуват всичките.

— Това са стотици камъни, Анди.

— Ще ги взема с намаление, естествено. Купувам такова голямо количество.

— Надявам се да не платиш съвсем евтино. Имаш ли толкова много пари?

— Имам достъп до тях.

— Направо ще ми решат проблемите. Не е лъжа.

— Сега е… — каза Анди Попс, като погледна часовника си, — минава три. Можеш ли да ми ги донесеш в осем?

— В осем? Довечера? Работиш до късно.

— В случая си заслужава да остана след определеното работно време.

— Добре. Всичките ли да донеса?

— Освен ако не искаш да се закичиш с тях.

— Предпочитам да усетя парите в джоба си.

— Добър избор.

Анди Попс събра скъпоценните камъни и ги пусна в пликчето. Погледна пак пеперудата отгоре и отдолу и я сложи при тях.

Протегна ръка с пликчето към Нол, но той вече беше почти до вратата.

— Задръж ги — каза Нол. — За какво са ми на мен?

— Оставяш ми ги да ги пазя?

— Разбира се. Имам ти доверие.

Нол тръгна към предната част на склада. Обърна се веднъж преди да стигне до изхода. Анди Попс говореше по телефона.

Нол се качи в микробуса и зачака пазачът да отвори портата. Сетне потегли.

По местното радио четяха новините. Не съобщиха нищо за опит за убийство и откраднати скъпоценни камъни.

Едно беше да притежаваш цяло състояние в скъпоценни камъни. В известно отношение така беше по-лесно. Но предизвикателството беше да получиш пари за тях. Според Нол, Анди Попс имаше възможност да плати само за онова, което му беше занесъл. Преди всичко за пеперудата — тя можеше да бъде разпозната, уникат — следователно най-опасната. Нол не знаеше какво би направил с останалите камъни. Искаше да напусне щата. Но нямаше къде другаде да ги продаде. Изнесеше ли ги от Калифорния, заплашваше го преследване от федералните власти.

Ала сега Анди Попс му бе предложил пари за всичките. И проблемите му лесно щяха да бъдат решени.

Само че Нол съзнаваше, че му е необходима помощ.

Не от Мери. Ще я държи настрана. Какво би станало с Рой, ако родителите му отидат в затвора?

Замисли се за Уелкъм. Нол го харесваше. Никога не се бе сближавал с хората толкова бързо, но Уелкъм вече му беше приятел.

Пък и защо не? Бяха на едни години, израснали по един и същ начин. Канзас и Оклахома. Щом с някого сте дишали един и същ прахоляк, потили сте се под едно слънце и сте мръзнали от един и същ хаплив северен вятър, имаш чувството, че той е като теб.

Сега Нол караше по оживеното Уинтън Авеню в цветущия Хейуърд.

Видя един пощенски клон на ъгъла и спря.

Служителката беше учтива и бърза. Нол й показа какво иска да изпрати и тя му предложи да го сложи в кутия, а не в плик.

Нол попълни пощенския запис. Сетне поиска да узнае каква стойност може да обяви.

Най-много сто долара.

Той написа двадесет и пет.

Служителката чакаше за пакета. Нол извади черната кадифена кесия от якето си и я сложи в кутията. Вътре остана много празно място, но той го запълни със смачкани вестници, които донесе от микробуса.

Служителката му даде екземпляр от пощенския запис и запечата кутията с лепенки.

Нол й плати в брой. За друг щат или за друг град — йената беше една и съща. Тя му върна рестото и сложи пакета върху един поднос, отрупан с пликове и колети.

Пакетчето по нищо не се различаваше от останалите.

Ех, само да знаеше какво има вътре…

Нол се качи в микробуса и тръгна да търси телефон.

Съни Нол беше добър снабдител. Но добрите снабдители бяха преходни. Изчезнеха ли, на тяхно място винаги се появяваха други, разсъждаваше Анди Попс.

Докато добрите купувачи бяха незаменими. За добрия купувач трябваше да се полагат грижи. Никога не биваше да се изпуска възможността да направиш услуга на един добър купувач, особено ако не ти струваше нищо.

Лесно взе решение от гледна точка на бизнеса.

Който беше и най-важен.

Анди Попс знаеше телефонния номер наизуст.

— Мистър Емерсън — каза той, — знаеш кой съм аз, нали?