Диамантите на Рурк

3.

На няколко пъти Уелкъм се събужда с неясно съзнание и тъпа болка в крака.

Пред очите му блестеше ярка, постоянна светлина. Зад гърба му беше забравата. Можеше да се отдалечи от светлината или да продължи към нея. Отначало се предаде на съня и мрака. Но дори и тогава нещо го теглеше напред. Може би болката, която ставаше все по-остра. Изведнъж Уелкъм тръгна стремително напред. Мъглата се разсея и светлината се оказа флуоресцентна тръбичка, закрепена над главата му. Тъпата болка се превърна в пронизваща, разкъсваща. Уелкъм можеше да затвори очи, за да не вижда светлината, но с нищо не можеше да премахне болката.

Лежеше в легло. Някой стоеше наведен над него — медицинска сестра с толкова бяла престилка, че го заболяха очите. Тя отбелязваше нещо в някаква диаграма.

— Къде съм? — попита Уелкъм.

— Във военнополева болница в Риад.

— Значи съм жив?

Сестрата го погледна.

— Да не мислиш, че това е смъртта?

Уелкъм губеше съзнание, сетне пак идваше на себе си. Времето минаваше, но не знаеше дали са часове или дни. Понякога виждаше непознати лица, надвесени над него, после оставаше сам. Само болката не преминаваше — ту тъпа, ту пронизваща.

Изведнъж установи, че го носят към линейка. После се озова в товарен самолет, завързан за носилката. Зачуди се къде ли го водят и защо? До него имаше някой — вероятно редник, но когато Уелкъм се опита да каже нещо усети, че езикът му е надебелял, а устните — пресъхнали. Отново изгуби съзнание.

Следващия път успя да проговори. Сега се намираше в болница. Попита къде е и му отговориха, че е във Франкфурт, Германия, във военната болница на Американските въздушни сили, отделение „Изгаряния“.

Тук отново изгуби представа за времето. Нощ и ден, часове и минути. Спеше дълбоко, без да е упоен. Събудеше ли се, беше в пълно съзнание. Можеше да говори и разсъждава.

Краката му бяха обгорели. Розови. Виждаше се месото. Всеки ден му слагаха тънки парчета влажна свинска кожа. Сутрин му даваха болкоуспокояващо. След половин час две сестри сменяха свинската кожа. Дотогава тя вече бе започнала да се сраства с крака му и докато я махаха, сякаш го деряха жив. Лекарството би трябвало да притъпи болката, но докато сваляха свинската кожа, той сграбчваше рамката на леглото и стискаше зъби, за да не крещи.

Накрая наистина одраха от собствената му кожа на гърба, за да я присадят на крака.

Това стана, след като бе лежал един месец във военната болница във Франкфурт. Беше мъчително, ужасно. Уелкъм не можеше да се движи. На десния крак имаше сложно счупване — „гаден пищял“, както се изрази един от лекарите, което не можеше да бъде оправено, докато не заздравееха раните от изгарянето. Липсваше и голяма част от прасеца на десния му крак. Сякаш го бе отхапал някакъв див звяр. Имаше и други контузии и леки наранявания от шрапнел, които лекарите не брояха.

Две седмици след присаждането на кожа един от главните лекари се приближи до леглото на Уелкъм, взе диаграмата му и записа нещо. Уелкъм го виждаше само веднъж седмично, за по една-две минути, затова реши да се възползва от възможността.

— Как би се чувствал в Щатите? — попита главният лекар.

— Ще се справя — отговори Уелкъм.

— Ние си свършихме работата. Ще те прехвърлим на ортопедите.

— Искам да стана.

— Рано или късно…

— Да се върна при момчетата.

— Във флотата ли?

— Да, в морската пехота.

Похвали се, но какво пък, по дяволите — заслужил го беше.

— Корави момчета.

Лекарят забеляза татуировката на дясната ръка на Уелкъм. Ухилената глава на смъртта, стиснала кама между зъбите си. Над нея беше написано: „Убий ги всичките“, а отдолу — „Пък Господ да разбере кои са лошите и кои добрите“. Направи си я, когато беше на двадесет години. После я намрази.

— Най-върлите — добави лекарят.

— Хората преувеличават, нали знаете как е?

— Скачат от самолети, мъкнат петдесеткилограмови вързопи, имат акваланги — нали така?

— Нещо такова.

— Не бих го направил.

— Налагаше се.

Кракът ти… Показаха ли ти рентгеновите снимки? Над глезена има кухина в костта. Около шест сантиметра в диаметър. Няма нищо там, където би трябвало да бъде пищялът. В днешно време отписват от военната флота за много по-дребни неща.

Уволнение! Лекарят говореше, че ще го уволнят!

— Хайде де — рече Уелкъм.

— Ще останеш инвалид до известна степен. Не че няма да можеш да ходиш. Но не пълноценно. Вероятно четиридесет процента загуба на движение.

— Ами!

— Аз не съм ортопед. Хората в Щатите ще оправят счупването — те имат последната дума. Но съм видял много и трябва да ти кажа, че рядко се лъжа.

— Сигурно — рече Уелкъм.

— Те си знаят работата — продължи лекарят, но Уелкъм не го чуваше, а мислеше само за уволнението. — Много са способни. Имат всякаква техника. Болница „Летърман“ в Сан Франсиско. Бил ли си там?

Уелкъм поклати сковано глава. Уволнен!

— Страхотен град — каза лекарят. — Навсякъде кипи живот. Там ще те изправят на крака и ще се забавляваш.

В „Летърман“ сложиха в крака на Уелкъм няколко пирона от неръждаема стомана. Можа да стъпи едва в началото на юни. Междувременно правеше упражнения със здравия си крак. Убеди една от медицинските сестри да му донесе гири, за да поддържа мускулите на ръцете и горната част на тялото си. Правеше по хиляда коремни преси на ден, като си почиваше след всеки сто.

Направи първите си стъпки — отиде до тоалетната. Най-сетне се измъкна от леглото.

Лекарите му предписаха гимнастика по три пъти на ден, за да възстанови силата и гъвкавостта си. Уелкъм започна собствена рехабилитационна програма. Какво друго можеше да прави с краката, освен да върви? И затова започна да ходи. Болницата беше голяма. Той слизаше с асансьора на долния етаж и крачеше по коридора. Изчисли, че една пълна обиколка е равна на осемстотин метра.

След седмица направи пълна обиколка. На следващия ден — две. Започна да мисли, че военните са променили решението си и ще му разрешат да остане във флотата. Заякваше. Тялото не му изневери.

Официалното съобщение дойде през юни. Там пишеше: „На служба до 02 юли.“ Лекарят му каза, че тогава ще излезе от болницата.

Наскоро след това го посети служителка, отговаряща за ветераните от войните. Каза, че ще му помогне през периода на приспособяването към цивилния живот. Записа данните от автобиографията му, за да ги изпрати на подходящи работодатели из целия щат.

Уелкъм й се ядоса съвсем безпричинно. Тя не беше виновна, че ще му търси работа, която никога не бе искал.

Разпита го за военната му подготовка и дали може да използва нещо от нея в цивилния живот.

— Аз имам тясна специалност — отговори Уелкъм. — Съмнявам се дали ще има приложение извън войската. Седемнадесет години съм убивал хора и съм взривявал обекти. Мислите ли, че тази професия се търси?