Диамантите на Рурк

17.

Два пъти годишно ЕвХаТек свикваше областните си мениджъри по продажбите. Два дни на съвещания, конференции и оживени разговори. Обикновено последната вечер наемаха банкетната зала в някой ресторант. Този път — за да спести пари — Хейс каза, че ще се съберат у тях и ще повикат обслужващ персонал.

Къщата щеше да вдъхнови служителите му и да им напомни какво могат да постигнат.

Деветнадесет областни мениджъри, съпругите им, други гости, Хейс, Кейтлин и Рурк се събраха навън, на терасата. Вечерта беше приятна, топла и ясна.

Преди вечерята поднесоха коктейли. Рурк се приближи до Кейтлин, която бъбреше с мениджъра на южния клон на компанията. Тя беше съвършена — идеалната съпруга за един бизнесмен. Можеше да играе играта, когато поискаше.

След малко останаха двамата — Рурк и Кейтлин. Колкото и просторна гледка да се откриваше от терасата, хълмът долу не можеше да се види. Имаш чувството, че се рееш мълчаливо и свободно над залива.

Рурк бе посещавал няколко пъти къщата, докато се срещаше с Кейтлин. Сега беше тук за пръв път, откакто скъсаха.

— Най-красивата гледка на сто и петдесет километра наоколо — отбеляза Рурк.

— И Хейс мисли така. Не съм чула някой да спори с него.

— Само ти.

— Можеш да се обзаложиш.

— Удари кьоравото.

— Истинска златна мина.

— Всяка мина се изчерпва.

— О, я изчезвай! — отговори Кейтлин.

— Хората не мислят, че ще стане, но се лъжат. Още по-лошо е, когато не го очакваш. Започваш да се чудиш, да се питаш какво е трябвало да направиш по различен начин. Къде си сбъркал. А после? Бих казал, че в момента точно тези въпроси стоят пред нас.

— Не се предавай! — извика Рурк.

След вечерята той настоя да говори пред гостите. Те вече се бяха понапили с червено вино и водка и се бяха отпуснали на столовете си, когато Рурк — с хавайската си риза, намачкани сиво-кафяви войнишки панталони и прошарена коса, вързана на опашка — се изправи пред тях.

— Не заобикаляйте препятствията — атакувайте ги. Влезте в схватка с тях. Те са пътят към истинската сила. Няма величие без предизвикателства. Истинският боец знае това!

Пълни тъпотии, помисли си Хейс. Видя, че и останалите мислят така. Те си размениха предпазливи, тревожни погледи. Бяха дошли за почивните дни от Омаха и Моубийл, притеснени от намаляващите комисионни, чудеха се как да продадат повече шампоани, а той им говореше за… пътя към истинската сила.

— Японците — продължи Рурк. — Те ще видят сметката на цялата ни нация. Ще ни съсипят. Ще се запитате как го постигат?

Започва се, помисли си Хейс.

— Лъжат — обади се някой.

— Защото манталитетът им е такъв — отговори Рурк, като режеше въздуха с всяка сричка. — Той се основава на законите на Бушидо8, на неподражаемия пример на самураите.

Точно пред него, представителят на Солт Лейк Сити се сепна.

— А самураите, приятели мои, приемат непоколебимо смъртта. Помислете върху това.

Сега вече съвсем се отприщи. Изнесе цяла реч за самураите, „Тъй рече Заратустра“9 и схващането на Карлос Кастанеда, че смъртта седи на рамото ти и шепне в ухото ти.

Рурк беше смахнат. Това прозрение внезапно осени Хейс. Трябваше да се досети отдавна. Но успехът наистина те приспива. Рурк имаше право за това. Катастрофата разкрива пред теб нови перспективи.

Сега, докато наблюдаваше това откачено копеле да тропа с крака на терасата, Хейс разбра какво бреме е носела на плещите си компанията през всичките тези години. Това, разбира се, сега й се отразяваше.

Хейс осъзна с каква тежест се е борил през цялото това време. И въпреки това той бе успял. С желание, труд и талант той бе направил милиони.

Зачуди се какво ли би станало, ако не му се бе наложило да воюва с този товар.

— Бъдете бойци! — изкрещя Рурк.

След като гостите и обслужващият персонал си тръгнаха, Хейс сложи портативния компютър на бюрото си. На екрана се появи годишният отчет. Хейс започна да преглежда колоните от цифри, като непрекъснато си напомняше, че откакто потокът пари бе започнал да секва, всеки половин долар, изразходван от компанията, намалява печалбата и изтънява джоба му.

Заболя го главата.

— Мамка му — изруга той, стана и се поразходи.

Кейтлин го наблюдаваше отвътре. Сега и тя излезе на терасата. Имаше нюх към неприятностите.

Тя се приближи до компютъра, вгледа се в монитора и чукна един клавиш, за да мине на следващата страница. Не беше празноглава. Когато се запозна с Рурк, Кейтлин беше мениджър по продажбите на софтуеър в ЕвХаТек. Разбираше от тези неща, когато поискаше.

Хейс застана на прага на кухнята, като гледаше как колоните от цифри пробягват на екрана.

— Запомни докъде бях стигнал — рече той.

— Търсиш някакви липси, а?

— Точно така.

— Трябва да внимаваш. Гледай за фалшиви разходи. Много е лесно да се вместят там, където не трябва.

— Благодаря за съвета.

— Може би трябва да правим тараш всяка нощ. Или дори по два на ден. Да накараме Ралф да си размърда задника. Това е проблемът с него — няма никакви амбиции.

— Не става въпрос за такива суми — рече Хейс. — Говорим за стотици хиляди. Тази година загубите ще достигнат един милион долара. И то в случай, че поддържаме това ниво на спад.

— Тук трябва да има някаква тлъста сума — каза Кейтлин и отново натисна клавиша.

Вгледа се в цифрите на следващата страница и отбеляза:

— Тези общи застрахователни разноски — близо деветстотин на месец. Какво е това?

Хейс искаше да остане сам. Но човек не можеше да каже такова нещо на Кейтлин. Той се приближи до нея и погледна там, където мигаше стрелката.

— Това е обща застраховка живот — отговори Хейс. — Моята и на Рурк.

— Мислех, че вече имаш такава.

— Да, но лична — само за мен. За два милиона долара. Тя е на твое име. А тази тук е за три милиона.

— За кого?

— Нали ти казах — за мен и за Рурк.

— Имам предвид кой е облагодетелстваният.

— Компанията плаща вноските и тя ще получи парите. В случай, че един от двама ни умре — така ще покрие щетите. Такава е обичайната практика в големите корпорации. Правим го от години.

— Това са много пари.

— Деветстотин долара на месец. Не е зле.

— Имам предвид трите милиона.

— Е, да, но нали първо някой трябва да умре — каза Хейс, без дори да се замисли.

Беше уморен, а и го болеше главата.

— Може ли да седна?

Кейтлин му отстъпи стола пред компютъра. Застана зад него и рече:

— Три милиона ей така.

Хейс гледаше цифрите, като се опитваше да не й обръща внимание.

Покрий загубите с единия милион — продължи тя. — Ще ти останат два милиона капиталовложения. Или си обяви дивидент, или ликвидирай всичко — можеш да го направиш. Излез от играта. Разпродай ценните книжа, земята, сградите и имота в Сан Рафаел. Предполагам, че половината ще остане за теб. Така ли сте се споразумели за недвижимата собственост? Или има някаква осигуровка за живия съдружник — като например да получи тлъстичък дял от акциите на починалия?

Хейс разбра само последната част от въпроса й.

— Не — отговори той. — Няма такова нещо. Ако умра аз, ти получаваш моите акции.

— Не става дума за теб, а за Рурк. Ако нещо се случи с него, акциите му се падат на наследниците. Мисля, че майка му е жива, в Индиана е. И по-добре, защото ако получиш прекалено много, някой може да се усъмни. Тя може да вземе половината. А на теб ще ти остане един цял милион.

Едва сега Хейс започна да схваща.

— Не вярвам на ушите си — рече той.

— Аз пък не вярвам на теб. Ти си тъпанар. Седиш тук като паметник със зелен блясък в очите и се мъчиш да изстискаш няколко долара от тези цифри. Ти си един отвратителен тъпанар. Вайкаш се, че имаш загуби. А под носа ти има готови три милиона. Жалък тъпанар.