Диамантите на Рурк

26.

В понеделник сутринта Уелкъм извървя десет пресечки по Джексън стрийт и обратно. Това му отне почти един час. Накрая едва се влачеше. Трябваше да положи неимоверни усилия, ако искаше да се прибере вкъщи.

Върна се в седем и половина. В осем Грейс дойде и го попита дали иска закуска. Тогава за пръв път видя апартамента й, защото тя го покани на кафе, плодове и сладкиши.

За разлика от неговия, в апартамента на Грейс наистина имаше домашен уют. Уелкъм познаваше няколко съпруги на военни, които умееха да превръщат временните едностайни апартаменти в светли, топли и хубави домове.

Грейс му показа албумче с изрезки от списания с нейни снимки на осемнадесет години, малко след като бе дошла тук. Ако не друго, тогава е била още по-апетитна. Но Уелкъм я харесваше повече сега, защо беше женствена. И все така апетитна.

Той разгледа изрезките и датите, които бе написала в ъгъла на всяка снимка. Явно обичаше да подрежда нещата си. Уелкъм се замисли какво е правил на тези дати. Например на 22 септември 1988 г. Не можа да си спомни. Сигурно е бил зает с нещо, което за него тогава е означавало много, а сега нищо. При всички случаи е бил далеч от нея и съвсем не е подозирал за съществуването й.

Но след като е имало минало, ще има и бъдеще. Тази мисъл също му причини остра болка. Вероятно пак ще бъде далече от нея — няма начин, но поне ще знае, че тя съществува.

После Уелкъм отиде с колата в един магазин за мъжко облекло и изхарчи почти хиляда долара за подходящи за един мениджър дрехи.

Грейс му помогна да направи избора си. Тя настоя и какво да облече днес. Само да не му се превърне в навик, добави после.

Вълнен панталон, син пуловер, бежово сако, вратовръзка с индийски мотиви.

По обед Уелкъм стоеше в коридора и гледаше през остъклената врата, отпуснал ръце встрани до тялото си — не пъхнати в джобовете, защото беше военен от американския флот и знаеше как да стои мирно, когато един блед дребен човечец на име Боуригард се приближи до вратата и му каза, че е време да отива на работа.

— Как се оправя той? — попита Хейс.

Той закопчаваше ризата си и се готвеше да излезе от апартамента й.

— Добре. Върви. За да раздвижва крака си.

— Виждаш ли го често?

— Вчера ходихме в „Клиф Хаус“. Прекарах известно време с него — нали така ми каза?

— Да, аз настоявах. Не се оправдавай. Нещо друго?

— Тази сутрин закусихме заедно. Заведох го да си купи дрехи.

— Сигурно те харесва.

— Така мислял

— Хайде, кажи де, няма нищо.

— Да, харесва ме. Имам чувството, че съм ти кобила-примамка.

Хейс завързваше вратовръзката си. Той се обърна към Грейс и попита:

— Какво?

— Кобила примамка. Ти не знаеш какво е това, защото никога не си бил във ферма. Кобилата примамка служи за изкуствено осеменяване. Намираш някоя разгонена кобила и я завързваш пред яслата на жребеца, който не иска да оплодява по естествения начин и тя привлича вниманието му. Жребецът отваря широко ноздри и ти позволява да вземеш от него онова, което ти трябва, защото кобилата примамка не му излиза от главата.

— Каква идея — рече Хейс, застанал вече до вратата.

— Между него и мен няма нищо общо — добави Грейс.

Хейс я погледна през рамо.

— Скъпа, аз не държа да си ми вярна.

А би трябвало — нали си плащаш за това, помисли си Грейс.

Тя се приближи до прозореца. Той вървеше към колата си — с лекота, спокоен и доволен.

Но в такъв случай…

Склада за мониторен контрол върху доставките представляваше офис без прозорци и се намираше на ъгъла на Втора улица и Хауърд стрийт. Стените бяха боядисани в бяло, бюрата бяха от дъбов фурнир и Уелкъм го заболя главата. На четирите бюра имаше по един компютър, монитор и клавиатура.

Навсякъде се разнасяха заповеди — на мониторите, по телефоните. Служителите късаха лист след лист с поръчки за доставки от принтера. Взимаха разни неща от рафтовете и ги носеха в отдел „Опаковка и транспорт“, а оттам — в товарното отделение.

Целият този процес се наричаше доставки по поръчка, а мониторният контрол ръководеше всички операции. Персоналът проверяваше и съпоставяше списъците с поръчки с действителните доставки с помощта на компютрите. От време на време някой от служителите излизаше от офиса, за да се увери с очите си дали стоката е налице.

Цялата обстановка беше необичайна. През повечето време човек виждаше само белите стени, мониторите и флуоресциращите светлинки.

Нищо чудно, че Боуригард беше блед.

Боуригард моментално намрази Уелкъм. Изобщо не му беше приятно, че го взе на обед. Ненавиждаше вмешателствата. Всъщност в помещението имаше място за един отговорник и трима служители, а Уелкъм не беше нито отговорник, нито служител. Боуригард трябваше да претърси целия склад, за да намери метален стол за Уелкъм.

Боуригард не хареса синия му пуловер и вратовръзката с индийски мотиви. Никой в склада не беше облечен със спортно сако. Само Боуригард носеше папионка.

Четири часа и половина в тази стая без прозорци. На Уелкъм му бяха необходими около петнадесет минути, за да схване какво става тук. Служителите пред мониторите наблюдаваха дали носачите и опаковачите не сгрешат, а Боуригард контролираше служителите.

В пет часа работното време свърши. Уелкъм излезе от офиса и отиде в склада, където имаше светлина и въздух от отворените прозорци на товарния док. Имаше чувството, че е първият пролетен ден след дълга зима.

Боуригард го закара до апартамента и му показа откъде да хване автобуса за работа.

Прибирането у дома беше бавно. Трябваше да минат през целия център. От сградите излизаха на тълпи хора, които бързаха да се приберат вкъщи.

Уелкъм се замисли за служителите пред мониторите. Те правеха едно и също пет пъти седмично, петдесет седмици годишно, цял живот. Той им се възхищаваше, беше удивен, наистина беше потресен.

Грейс хвана Уелкъм в коридора.

— Как мина първият работен ден? — попита тя.

— По-добре, отколкото да стрелят по теб.

— Наистина ли?

— Е, не беше кой знае какво, но като че ли сделката ще потръгне.

— Не ми го казвай на мен. Искаш ли да вечеряме?

— Къде?

— В някое евтино заведение. Ще бъдеш ли готов в седем?

— Да.

— Попитай го — каза Кейтлин. — Стига си се мотал. Кажи му го направо и ако откаже, да изчезва от апартамента и да напуска работата. Нека да си помисли върху това.

— Още е рано — отговори Хейс. — Искам да му дам малко време. — За какво?

— За да му стане интересно. Да поразмисли дали му харесва, дали действително го иска. След това, когато налапа въдицата, ще знае, че единственият начин, по който може да има всичко това, е да играе по свирката ни.

— И какво точно трябва да поиска толкова много?

— Онова, което всички искат — хубавите неща от живота. Какво друго?