Диамантите на Рурк

47.

Рурк изпрати Хармън на хълма при Джералд, за да свършат заедно работата. Реши, че докато ги чака, ще пийне нещо в един от крайбрежните ресторанти в село Тибурон.

Поръча си мимоза и занесе чашата си на терасата. Нямаше други посетители, защото още беше рано за обед. Рурк отпи една глътка и се овладя. Шампанско с портокалов сок, пърхащи с криле чайки, отблясъци от слънчеви лъчи по водата.

Усети, че обтегнатите му нерви се отпускат. Алкохолът и слънцето помагаха, но най-вече мисълта, че скъпоценните камъни ще бъдат отново негови. Представи си как Джералд му връчва кадифената кесия. Замисли се как Джералд влиза в къщата на Хейс и Кейтлин и ги притиска до стената.

Рурк виждаше само един възможен изход. Пресметна, че всичко ще свърши, докато изпие коктейла. При това на големи глътки.

Вече усещаше мекото кадифе под пръстите си. Прелестните диаманти в шепите си. Рурк изпи мимозата. Влезе в ресторанта и пусна монета в телефона.

Джералд се появи на алеята за коли. Настървяваше се, като си мислеше за хората с пистолета в къщата. Може би зад вратата стои някой изплашен до смърт човек, с пръст на спусъка, докато грамадният негодник се приближава към него от другата страна.

Към предната врата водеха шест каменни стъпала. Джералд ги изкачи, без да спира, но не забързано. Чувстваше се лек и спокоен.

Хармън му бе казал да почука на вратата, но Джералд беше на друго мнение. Беше набрал скорост. Той отстъпи встрани, приклекна, вдигна крак на височината на кръста си и ритна вратата там, където беше ключалката.

Вратата беше от яко дърво, дебела почти осем сантиметра, но се откъсна като лист от вятъра. Тя излетя, а касата се строши със силен като изстрел трясък. Увисна на пантите, блъсна се в стената и се върна към Джералд.

Той протегна ръка да я спре и пристъпи навътре. Рамката беше на парчета. Джералд се огледа. Намираше се в пусто, издигнато на по-високо ниво преддверие. Приближи се до перилата и погледна надолу.

Никакво движение. Нямаше никой. Каква къща! Всички стаи бяха на долния етаж. Само стъкло и светлина. Каменна камина, сякаш взета от замъка на крал Артур12. В средата на стаята имаше жълто-кафяв сгъваем диван, тапициран с чортова кожа, обърнат към плъзгащата се врата и терасата, от която се виждаше половин Калифорния…

Той видя Хармън. По-точно обутите му с бели чорапи и маратонки „Пума“ крака. Останалата част от тялото му беше покрита с кожена възглавница. Беше на пода, точно до плъзгащата се врата и не мърдаше. Джералд заслиза бавно по стълбите, като се зачуди защо, по дяволите, Хармън се крие зад възглавницата.

Но щом слезе долу, видя, че Хармън съвсем не се крие. Той беше в безсъзнание. С лицето надолу, ням като пън. Джералд се запита дали не е мъртъв.

Той спря на долната площадка. Зачака, заоглежда се и напрегна слух. Но в къщата беше абсолютно тихо. В този миг изпод възглавницата се чу пъшкане.

Хармън беше жив. В известен смисъл.

Джералд не се втурна към него веднага. Изчака и пак се огледа. Не бързаше.

Възможно ли беше да не е чул изстрела. Не. Не е имало изстрел. Някой е изненадал Хармън отблизо. И вероятно още се спотайва някъде тук. Джералд тръгна към Хармън така, че да бъде на открито и да има възможност да реагира, ако някой скочи върху него.

Не изпитваше страх, но беше нащрек. Измина половината разстояние приведен, пак се огледа и накрая хвърли един поглед на Хармън.

Носът му беше смазан и кървеше, устните — подути и морави, а едното око — подпухнало и затворено под пулсиращия клепач. Щеше да мине доста време, докато Хармън отново заприличаше на Елвис Пресли.

Джералд не видя оръжие. Обърна Хармън настрана. И под него нямаше пистолет.

Сега вече на Джералд му стана ясно, че трябва да се изпаряват оттук. Помисли си за миг дали да не остави Хармън, но Рурк нямаше да одобри това. Добре де, ще го изнесе. Плъзгащата се врата беше зад тях. Щеше да стане бързо и лесно. Само че тя не водеше за никъде. Зад нея беше само терасата и склона на хълма. Джералд не се виждаше как щеше да мъкне грамадния охкащ Хармън между дърветата и храстите, докато се опитва да си проправи път към шосето.

Единственият начин беше да излезе през предната врата. Само ще прекосят стаята и ще се измъкнат оттук. Нагоре по стълбите и през вратата.

Джералд не си направи труда да попита Хармън дали може да върви, защото Хармън беше в несвяст. Пъхна ръце под едрото му тяло, повдигна го и започна да го влачи. От ноздрите на Хармън рукна кръв. Джералд стигна до дивана. Вече бяха в средата на стаята.

Съвсем ненадейно иззад дивана изскочи нещо.

Имаше цвета на месинг и се стрелна към краката на Джералд. Ръженът от камината. Невероятно! Как е възможно някой да е бил скрит зад дивана, след като погледна там преди пет-десет секунди?

Но там действително имаше човек. Скочи и замахна с ръжена. Скапаната подстрижка се появи иззад дивана, където не би трябвало да има никой.

Ръженът прасна Джералд точно по капачката на дясното коляно. Болката прониза крака му, гръбнака, мозъка и върха на пръстите. Целият омекна. Изпусна Хармън и протегна ръка към коляното си. Знаеше, че не бива да го прави, че трябва да се отбранява, но не можа да се пребори с импулса си да спре болката.

Джералд се хвана за коляното. Ръженът се извиси нагоре и го цапардоса по врата. Пред очите на корееца се спусна трепкаща кървава завеса.

Зад ръжена се появи онзи тип с гадната подстрижка. Той ритна Джералд в слабините и стовари юмрук под челюстта му. Главата на Джералд отхвръкна назад — много по-далече, отколкото си мислеше, че е възможно.

Джералд се строполи върху Хармън. Когато запремигва и отново отвори очи, някой го беше възседнал на гърба и дърпаше главата му за косата, като оголваше врата му.

— Не мърдай — рече онзи тип.

Той бе опрял зловеща и грозна като акула кама до врата на Джералд.

Азиатецът беше млад и силен. Бързо се съвзе и отново почувства сила в ръцете и краката. Противникът беше по-слаб от него, но имаше кама.

Според Джералд само два вида хора можеха да носят подобна кама. Онези, които я размахват под носа ти, за да отвлекат вниманието ти от това, което им липсва вътре. И една малка група хора, на които не им липсва нищо вътре и знаят точно какво да направят с камата.

Мъжът, който седеше на гърба му, спадаше към втората категория. Безкомпромисен и без мозък.

— Сега ще те пусна да станеш — рече той. — Но не искам да те виждам да се навърташ наоколо. Остави тези хора тук на мира. Разбрахме ли се?

— Да — отговори Джералд.

— И измъкни тази торба с говна оттук, чу ли?

— Да — повтори Джералд.

— Да не ми се мяркаш повече пред очите.

Това не беше въпрос и според Джералд не се нуждаеше от отговор. Онзи тип стана, като държеше камата на около един сантиметър от дясното ухо на Джералд. Кореецът се изправи внимателно, вдигна пак Хармън и се помъкна из стаята и нагоре по стълбите. Мъжът го следваше по петите, без да маха камата от главата му.

В преддверието, на самия праг, Джералд не можа да се сдържи и каза:

— По дяволите. Само това исках да направя — да го взема и да изчезнем оттук. Няма да идвам повече.

— Но може да те принудят.

Джералд си помисли, че това е твърде вероятно. Мистър Рурк сигурно щеше да го накара да опита пак. Но не и сега.

Излязоха навън и нещо започна да звъни в панталона на Хармън. Онзи тип каза на Джералд да го пусне на земята. Сетне бръкна в джоба на мускулестия бабаит и извади малък клетъчен телефон.

Натисна едно копче, звъненето спря и той го долепи до ухото си.

— Не — рече той след няколко секунди, — аз не съм Хармън. Името ми е Мърл. Мърл Уелкъм.

Той погледна Джералд и попита:

— Кой от двама ви е Хармън?

— Той — отговори Джералд.

— По-добре говори ти — каза Мърл Уелкъм и му даде телефона.

Обаждаше се Рурк.

— Аз съм — Джералд.

— Кой беше онзи? Какво правиш там?

— Мисля, че каза, че името му е Мърл. Предполагам, че е приятел на онези хора в къщата.

— Не съм — обади се Уелкъм.

— Казва, че не им е приятел. Но ги охранява.

— Къде е Хармън?

— Хармън не може да говори в момента.

Мистър Рурк искаше да знае дали се намират в къщата. Джералд отговори, че са навън.

— Взехте ли онова, което исках? — попита Рурк.

— Не, сър, не сме.

— Върнете се и го вземете.

— Честно казано, много ми е неприятно, но мисля, че това няма да стане.

Рурк заповяда на Джералд да го чака и затвори.

— Иска да го чакам — каза Джералд.

— Там, до колата ти, не идвай по-наблизо.

— Добре.

— Каза ли ти да опиташ пак?

— Да. Някои хора нямат представа за какво става дума. Плащат ти, искат да им свършиш работата и не търпят никакви възражения. Или ще го направиш, или живота. Разбираш ли какво имам предвид?

— И още как — отговори Уелкъм. — Ако мислиш, че това е неприятно, опитай в армията на Съединените щати.

Хейс и Кейтлин излязоха предпазливо от спалнята, качиха се по стълбите и излязоха навън. Взеха автомата узи и пистолета и се почувстваха малко по-смели.

Минаха през разбитата врата и намериха Уелкъм. На задънената уличка грамадната канара се навеждаше над някакъв мускулест мъжага и го разтърсваше за яката на ризата. Онзи беше проснат на настилката като труп.

— Какво става тук? — попита Хейс.

— Нищо — отговори Уелкъм. — Всичко свърши.

— Нима? — зачуди се Кейтлин. — Ей така?

— Те размислиха.

— Аха — рече Хейс.

Той се опитваше да свикне с мисълта, че всичко е свършило, че може да премине от ужаса към безопасността, от сигурната смърт към облекчението ей така, само с едно изщракване на пръстите.

Така е. Като имаш нюх към таланта и подбираш най-подходящите хора за екипа си. Всичко е възможно.

Бяха свободни. Какво можеше да направи Рурк — да наеме други главорези ли? Нека да опита. Този път наистина всичко свърши.

Край.

В този миг красивият стар форд мустанг на Рурк изрева на върха на хълма. Докато Евън сменяше скоростите, двигателят издаде гърлено боботене, ръмжене, звук на истинска спортна кола, който липсва на съвременните автомобили.

Рурк намали, когато стигна до Джералд и проснатия на земята Хармън, но не спря. Завъртя волана рязко надясно и засили колата нагоре по алеята.