Диамантите на Рурк

69.

Нол погледна в кадифената кесия и видя шепа обикновени камъчета, големи колкото грахови зърна. Детска пушка и камъчета.

Трябваше да ги даде на Уелкъм. Той бе донесъл точно каквото бе обещал. Камъни. И оръжие.

И те бяха в кофата.

„Ще се погрижа за теб“, бе казал Уелкъм.

Е, направи го, помисли си Нол. Много се погрижи за мен, няма що.

— Какво ще ми донесеш? — провикна се Рурк.

Нол вдигна кадифената кесия и отговори:

— Това.

— Камъните — каза Рурк.

— Парите — напомни му Нол.

— Джералд, парите — заповяда Рурк и Джералд извади куфара от предната седалка на исузуто.

Той го показа на Рурк и го понесе към Нол.

Нол изчисли, че между него и колите има около осемдесет-деветдесет крачки. Джералд измина половината разстояние и сложи куфара на земята.

— Назад — каза Нол и размаха пластмасовата пушка.

Джералд отстъпи.

— Камъните — повтори Рурк. — Веднага.

Нол не откъсваше очи от тях, докато вървеше към куфара. Той остави кадифената кесия на асфалта и взе куфара.

Джералд се приближи и вдигна кесията. Развърза панделката и погледна вътре.

Нол наблюдаваше големите ръце на Джералд и се зачуди какво ли ще изпита, ако азиатецът впие пръсти в гърлото му. Почувства се гол и сам. Дълбоко в себе си усети хлад, мрак и безнадеждност.

Джералд продължаваше да гледа в кесията. Нол насочи пластмасовата пушка, готов да изиграе най-големия номер в живота си.

— Добре — рече Джералд през рамо на Рурк. — Всичко изглежда наред.

Наред ли? — изуми се Нол. Какво му е наред?

Джералд затвори кесията. Нол грабна куфара и тръгна към каменната стена. Не знаеше какво ще се случи в следващия миг, но каквото и да станеше, той искаше парите да бъдат у него.

Джералд завърза панделката на кесията.

Господи, да не е сляп? — зачуди се Нол. Възможно ли е? Наистина ли не разбра какво има вътре?

Рурк протегна ръце, като подкани Джералд да му хвърли кесията.

В този миг Уелкъм се изправи с пистолет в ръка и прескочи каменната стена.

— Спокойно, не се вълнувайте — рече той. — Както е казал мъдрецът, можеш да бъдеш герой или да доживееш дълбоки старини, но не и двете.

Телефонът в дома на Рурк звънеше ли звънеше. Каквото има да става, помисли си Хармън, ще става скоро.

Затвори и се обади на „Справки“.

— Искам да се обадя на един телефон в кола. Знам само името и не ми отказвай да ми съобщиш номера, защото въпросът е на живот и смърт.

От другата страна настъпи мълчание. Хармън знаеше, че служителката се колебае дали да не го отреже.

— Името — рече накрая тя.

— Рурк, запетая Евън. Искаш ли да ти го кажа буква по буква?