Диамантите на Рурк

21.

На следващия ден Грейс слушаше „Френски език за начинаещи“ по касетофона, когато Хейс й се обади.

Тя мислеше, че ще се обогати, ако знае един чужд език. Необходима предпоставка по пътя към усъвършенстването. Освен това чуваше и правилното английско произношение по време на обясненията. Вече шест години не бе успяла да се отърве от канзаския диалект.

Учителите говореха правилно и на двата езика.

Грейс слушаше и повтаряше, когато Хейс й се обади от офиса си.

Тя изключи касетофона и махна слушалките от главата си.

— Видя ли го? — попита той, като имаше предвид онзи от военната флота.

— Не — отговори Грейс.

— Исках да го посетиш.

— Не ми остана време.

— Продължаваш да ми отказваш и не знам защо го правиш.

Наистина ли не знаеш, помисли си Грейс.

— Той се обади — каза тя.

— Добре — отговори по-бодро Хейс. — Как ти се стори?

Отначало говореше като петнадесетгодишен хлапак — смутен, срамежлив. Сетне се разгорещи и гласът му прозвуча весело и нежно.

— Ами, нормално — отговори тя.

— Какво ти каза?

Каза, че не е срещал жена като мен и беше напълно искрен. Искаше да ме види пак, но аз отказах.

— Знаеш ли какво? Нещата с него в момента са неясни — отговори Грейс.

— Отиди да го видиш.

— Сигурен ли си, че това е желанието ти?

— На какво прилича това? Вече те моля за трети път!

— Ако знаех каква е целта…

— Искам да го взема на работа. Държа да ме хареса. Разбираш ли?

— Не. Искаш да хареса теб, а пращаш мен.

— Една обикновена молба, а ти ми наговори куп щуротии.

— Добре — съгласи се накрая Грейс. — Ще отида.

Щом толкова настояваш, помисли си тя.

Уелкъм направи пет обиколки на седмия етаж. Кракът го болеше, но най-важното беше, че успя да измине разстоянието. Непрекъснато си напомняше, че всяка крачка означава пари в банката. Раната беше огромен дълг към тялото му и той трябваше да го изплати — стъпка по стъпка.

Не взе асансьора до петия етаж, а се качи пеша. Трудно беше. Но му хрумна една идея — да започне да изплаща дълга с по-големи вноски. Слезе до мазето и пак се качи до горе. Общо сто и осем стъпки по пътя към пълното оздравяване.

Макар че последните два етажа едва не го довършиха. Започна да му се гади, кожата му стана студена и лепкава. Сигурно изглеждаше зле. Медицинските сестри от главния стационар не забелязаха това, но една от санитарките ококори очи, като мина покрай нея на път за стаята си.

Най-сетне успя да се добере до леглото си.

— Познаваш ли някоя си Грейс? — попита Уилмър.

— Разбира се.

— Каза, че ще дойде да те види.

— Кога?

— Вече е тръгнала.

Уелкъм изглеждаше адски зле. Обливаше го гореща, после студена пот. Погледна се в огледалото в банята. Лицето му беше бледо, очите — хлътнали. Косата му беше отвратителна. Трябваше да се подстриже.

Отиде да се изкъпе и взе чисто бельо. Добре, че го направи, защото когато се върна в стаята си, тя вече беше там.

Разговаряше с Уилмър. Усмихна се леко, като видя Уелкъм. Не възторжено, но все пак беше ясно, че се радва да го види.

По-късно Уелкъм не можа да си спомни голяма част от разговора им. Само помнеше, че беше много нервен. Отначало нещата вървяха лошо, но сетне успя да се овладее. Грейс беше облечена с блузка и шорти от мек, тънък плат с цвят на ванилов сладолед стигащи почти до коленете. Скромни дрехи, които не бяха предназначени да бият на очи. Само че съвсем не беше така — тя представляваше зрелищна гледка.

На Уелкъм му хареса да бъдат заедно. Тя го предразполагаше. Смешно — Грейс беше десет години по-млада от него, а се чувстваше много по-свободно от него. Тя явно имаше богат запас от спокойствие.

— Мислиш ли да започваш работа при Хейс? — попита накрая тя.

— Това е една хубава възможност.

— Зависи.

— Опитвам се да гледам реално на нещата. Не искам да се главозамайвам заради някаква работа, която не мога да върша.

— Няма да е така.

— Знаеш ли нещо за, работата?

— Знам нещо за теб.

Стори му се, че тя едновременно флиртува и се държи сериозно с него.

— Какво?

— Умен си. Бил си на много места. Знаеш как стоят нещата. След всичко, което си вършил, това сега ще ти се види като шега.

— Опитваш се да гадаеш — отговори Уелкъм.

— Имам такова чувство.

В четвъртък вечер Грейс стоя повече от два часа. В петък дойде преди обяд и си тръгна няколко минути преди вечерята. Вярно, че не обичаше болниците, но й харесваше да бъде с Уелкъм, който съвсем не се държеше като болен. Той изгаряше от нетърпение да излезе оттук.

Уелкъм беше интересен мъж. Твърд и самоуверен — което се дължеше на военната му служба. Не се хвалеше — всъщност дори премълчаваше много неща, но не оставяше съмнение какъв е бил и какво е правил. Иначе беше напълно непорочен. Гледаше свръх откровено на живота и света. Със сигурност не знаеше за Грейс и Хейс. Доста щеше да се изуми, когато научеше.

Отначало Грейс не проумяваше как може човек да е видял и направил толкова много и въпреки това да знае толкова малко. Но от друга страна, опитът му беше тясно ограничен. Колко години бе ял само онова, което са му давали, спал е там, където са му заповядали и е вършил каквото му наредят.

Нищо чудно, че беше непорочен и нямаше цел в живота.

Самата тя можеше да се преструва, че е отегчена от всичко. Това беше изградена защита срещу хищниците в живота. Но Грейс трябваше да сваля тази маска пред Уелкъм. Той не разбираше. Но така или иначе, не беше необходимо да се държи по този начин в негово присъствие.

В края на краищата, най-важното беше не какви са мъжете, а как те карат да се чувстваш. А Грейс чувстваше грижовност от страна на Уелкъм. Наблюдаваше я, но не я дебнеше. Тя се чувстваше желана, но не и използвана.

Уелкъм излъчваше спокойствие, което беше заразително. Той мислеше — не, беше сигурен, че е в състояние да се грижи за себе си и да прави каквото трябва, че по някакъв начин ще намери правилния път. Както за себе си, така и за хората около него.

Грейс като че ли започваше да се привързва към него. Измъчваше се през повечето време. Нямаше значение дали го искаше или не. Знаеше, че така е устроена.