Диамантите на Рурк

20.

Когато влязоха, Уелкъм предположи, че са сбъркали стаята. Той не познаваше никого в Сан Франциско.

Момичето — или по-скоро жената — беше поразително. Сексапилно. Тънка черна рокля. Малко грим, обикновени обувки с ниски токчета, а косата — разпусната на гърба. Роклята не беше нещо особено — само на няколко сантиметра над коляното, но й стоеше изключително добре.

— Сержант Уелкъм? — попита мъжът. — Мърл Уелкъм?

— Тук — отговори Уелкъм.

Той беше сам. Уилмър беше отишъл на лечение.

Мъжът носеше огромна смешна кошница с подаръци, увита в жълт целофан. Той я сложи на леглото на Уилмър и протегна ръка към Уелкъм. Непознатият беше издокаран и богат. Сякаш бе слязъл от реклама за алкохол. С безукорно изгладен панталон, лъскави бели зъби, часовник „Ролекс“, спретнат, слаб, изискан и самоуверен.

Беше на годините на Уелкъм. Това обаче беше единствената прилика помежду им.

Уелкъм подаде ръка да се здрависа с него, но мъжът не я пое.

— Не — каза той. — Първо на въпроса. Намери ли си работа?

— Не — отговори Уелкъм.

Непознатият отново протегна ръка към него.

— Вече имаш! — рече той.

Това беше най-необикновеният половин час в живота на Уелкъм. А той помнеше доста странни мигове.

Хейс притежавал компания на Крайбрежието. Занимавал се с търговия. Бил патриот, който искал да направи нещо добро за един от героите на нацията — да наеме Уелкъм на работа. Не физически труд, а нещо като мениджър, с шестстотин и петдесет долара седмично начална заплата.

Хейс имал и апартаменти. Предложи на Уелкъм един от тях — хубаво местенце в Сан Франциско. Уелкъм нямало да плаща наем през първите няколко месеца.

Каза, че Уелкъм ще се нуждае от апартамента, когато не е на работа и го попита кога иска да има свободен ден.

В събота, отговори Уелкъм. Днес беше сряда.

Чудесно, отговори Хейс и добави, че ще дойде да го вземе.

Съобщи му между другото, че в същата сграда живее и Грейс. Тя щяла да помогне на Уелкъм да опознае града.

Грейс Гибс беше адски сексапилна. И на Уелкъм това никак не му се поправи. Той се опитваше да се съсредоточи върху думите на Хейс — невероятната сума от шестстотин и петдесет долара седмично… мениджър… безплатен апартамент… Ала Грейс го разсейваше.

Не че говореше, но самото й присъствие му въздействаше. Усмихваше се сладко, ала изглеждаше леко притеснена. Вероятно заради Хейс.

Грейс била от Канзас, Чейс Каунти, възвишенията Флинт. Тя проговори на няколко пъти и Уелкъм долови диалекта. Но Грейс се опитваше да се отърве от говора си и се поправяше сама.

Уелкъм се зачуди какви са взаимоотношенията й с Хейс. Той явно беше женен, защото носеше венчален пръстен, но Грейс не му беше съпруга. Представи я като „приятелката ми Грейс Гибс“. Което можеше да означава всичко и нищо.

Каква ли му беше Грейс? Глупав въпрос, но Уелкъм не искаше да стига до прибързани изводи. В края на краищата Хейс го настаняваше в една и съща сграда с нея, покани го да потропа на вратата й.

Ако, разбира се, всичко беше действителност, помисли си Уелкъм. Това беше най-невероятното предложение, което можеше да си представи.

Той се опита да каже на Хейс, че не разбира нищо от мениджмънт и търговия. Нито от бизнес. Уелкъм имаше много тясна специалност, която нямаше особено приложение в цивилния живот.

Уелкъм се мъчеше да му обясни всичко това, но Хейс настояваше да приеме предложението. Всеки път, когато Уелкъм се опитваше да възрази, че не е за тази работа, Хейс казваше, че търсел точно човек като него. Непрекъснато го разпитваше за подготовката му и какво е мислил да прави след уволнението от военната флота.

Сетне каза, че трябва да тръгва. Даде на Уелкъм визитната си картичка — „Хейс, Т.Тийл, Изпълнителен директор по маркетинг, Дружество ЕвХаТек“. Написа на гърба няколко телефонни номера — домашния, на клетъчния телефон в колата и този на Грейс. Каза му, че може да се обажда по всяко време.

— Беше ми приятно — рече накрая Хейс и стисна ръката на Уелкъм.

— Благодаря.

— Ще бъда тук в събота сутринта.

— Щом искаш.

— Очаквам с нетърпение да започна работа с теб.

Уелкъм изведнъж осъзна, че не бе казал нито да, нито не.

— Всичко това е съвсем ненадейно.

— Такива са най-хубавите неща в живота.

— Имаш ли нещо против, ако си помисля?

Хейс го погледна така, че Уелкъм разбра, че не е трябвало да казва това.

— Не че не звучи страхотно — побърза да добави Уелкъм.

— Разбира се, че е страхотно — отвърна Хейс.

— Само ми трябва малко време да свикна с тази мисъл.

— Разбирам — каза Хейс, но в тона му не прозвуча разбиране. — Един-два дни.

— Ще говорим в събота.

— Добре, чудесно — съгласи се Уелкъм.

Хейс и Грейс излязоха заедно. Хейс я докосна леко за лакътя.

Уелкъм провеси крака от леглото. Приближи се до леглото на Уилмър, взе кошницата с подаръците и я занесе на своето легло. Направи го нарочно без помощта на бастуна, макар че кракът го болеше.

Един от подаръците беше репродукция на популярен плакат, агитиращ за постъпване в армията — строгият Чичо Сам, който те сочи с пръст.

Някой бе написал: „ЕвХаТек те иска“.

Уелкъм разкъса целофана. В кошницата имаше плодове, бонбони, консерва немска шунка, пушена сьомга, ягоди, потопени в шоколад, пет-шест вида сирене, увито във фолио…

Отстрани бяха пъхнати няколко списания — „Плейбой“, „Пентхаус“, „Ескуайър“, „Солджър ъв Форчън“, един каталог за поръчки по пощата на компанията — „Американ Сърф енд Сън“. Уелкъм го прелисти — бански костюми и плажни принадлежности. Не му беше ясно защо Хейс го е донесъл, но накрая забеляза следния ред: „Клон на ЕвХаТек“.

Тъкмо понечи да го остави, когато съзря фотомодела сред вълните на следващата страница.

Не се виждаше цялата, защото беше сред водата и пяната. Но снимката безспорно беше на Грейс. Уелкъм прегледа по-внимателно каталога и установи, че фотографиите й са навсякъде — по бикини и оскъдни горнища на банските.

В този миг един редник докара Уилмър с инвалидната количка и го сложи на леглото.

Уелкъм занесе кошницата на Уилмър, който си взе една ябълка, парче сирене „Камембер“, печени бадеми и списание „Плейбой“

— Случвало ли ти се е нещо — попита го Уелкъм, — което е толкова хубаво, че си мислиш, че нещо не е наред? Някакво страхотно предложение, че се чудиш дали да не откажеш?

— Не — отговори Уилмър. — Такива чудеса не стават. Не и в този живот.

— И аз мислех така.

— Отиди да го видиш утре — каза Хейс на Грейс.

— Мразя болниците. Защо точно аз?

— Той те харесва. Можеш да поговориш с него. От един край сте.

— От един щат. А той е голям. Кофивил е на повече от сто и шейсет километра от Чейс Каунти. Всъщност се намира почти в Оклахома.

— Моля те — настоя Хейс.

— Е, щом искаш.

— Определено.

— За какво толкова ти е притрябвал?

— Искам да го наема на работа.

— Не ми изглежда твоят тип.

— Точно такъв ми е необходим — отговори Хейс. — Повярвай ми.