Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ЕЛХАТА

Моят син ме обвинява, че ние, жителите на големия град, все бързаме по нашите вечни работи- работи и човек (той има предвид себе си и другите деца) много трудно може да ни накара да разберем кое е наистина хубаво.

Аз не го обвинявам за това, че той ме обвинява-Усмихвам се и си спомням как един изключително нежен и силен френски писател бе отбелязал с възхищение фразата, пак взета от дете: „Абе на тия възрастните много дълго трябва да им се обяснява…“

Естествено, самият аз се смятам за изключение, тъй като пиша и за деца и смятам че. ., Всъщност ето ме и мене във формулата: „Аз съм малко по-особен!“ Формула, подобна на универсален капан, в който всички сме виждали хиляди други. Толкова универсално-банален капан, че извън него, или наистина по-особени, се оказват само онези, които не се смятат за по-особени.

Този разговор с момчето се беше провел наскоро през декември, по пътя към къщи една вечер, когато всеки се беше забързал с очи пред краката си.

— Виж ги — каза малкият. — Още малко, и ще се затичат. Защо?

Трудно ми беше да му отговоря. Той трябваше да живее дълго, да разбере много неща от живота и тогава сам да си обясни всичко.

След няколко дни в кварталната градинка се появи голяма, разкошна елха. Децата бяха все около нея-Започнахме да се спираме и ние, възрастните.

Като исках да скрия неспособността си да отговоря на детето защо бързаме всъщност и да го поставя по мъжки в същото положение, попитах го:

— А сега тук, край елхата, защо се спираме всички? Момчето вдигна глава да ме погледне и каза просто:

— Ами да си вземем малко светло и шарено за очите. То се знае!