На Иван Цончев
Така се случи, че вървяхме двамата, един до друг. Не се познавахме. Но тук нямаше и нужда от официалности. Аз държа пушка и той държи пушка-Пред нас е целият кър, а вътре в нас (или може би някъде другаде?) — на всекиго слуката.
По инстинкт, подобен на животинския, безпогрешно разбирам, че е нов ловец. Дрехите му и марката на пушката му показват, че той няма обичайните, вечни, нормални проблеми с доходите. Но когато си отвори устата, диалектът му се оказа в катастрофален дисонанс със скъпата екипировка.
— Да го удара ли? — попита ме бързо, когато видяхме как една яребица бяга пред нас, по реда в лозето.
— Не — рекох. — Те сега са забранени. Той ме погледна с любопитство и вродено недоверие. Пушката му беше през рамото, по диагонал на гърба му. Сметнах, че докато я свали, яребицата ще бъде на около четиристотин метра от нас.
— Що не си е бегало? — попита ме пак.
— Кое?
Той посочи напред, към яребицата.
— Къде искаш да бяга?
— У Африка.
— О… Те са си тук. Въобще. Не са прелетни, искам да кажа.
— А зимата?
Спрях. Извадих цигари, предложих и на него. Той отказа с нервно и много началническо движение на ръката.
Чуха се изстрели, един женски фазан прелетя далеч от нас, кацна до тръните и бързо се мушна вътре. Две кучета тутакси го последваха, но не след дълго се върнаха. Тръните бяха невероятно гъсти — в тях никое куче не би могло да последва фазана.
— Тия цета са нефелни — рече този до мен. — Да ида аз, да го намера?
— Иди — рекох.
Гледах го как бърза към тръните. И си спомних за един от моите учители в лова — лека му пръст, — той носеше като висулка на ключовете си една стара, пробита монета, с образа на Мадарския конник. И имаше прочутия навик — когато слушахме приказки или просто гледахме какво става наоколо — да вади ключовете с висулката и да ми сочи надписа по ръбчето на монетата. На всичкото отгоре ме караше редовно да чета този надпис на глас.
И аз никога не отказвах на моя учител. И ясно, и чинно, и всеки път произнасях, въртейки монетата в ръка:
— Боже, пази България.