Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ЗВЯРЪТ

Едно момче искаше да стане:

в понеделник — шофьор на голям автобус; във вторник — учител по история; в сряда — знаменит футболист; в четвъртък — киноартист; в петък — скиор като Петър Попангелов; в събота — космонавт и в неделя — ловец като баща си. .

Момчето беше малко, да го запишат в курсовете за шофьори, имаше дълго да учи, докато стигне до университета, където се готвят учителите по история, и трябваше да тренира десет години поне, та да облече фланелката на Левски-Спартак, ЦСКА, Локомотив, Славия. Все толкова далечни и трудни бяха киноартистите и космонавтите, и скиорите като Петър Попангелов. А баща му беше подръка и ето че един ден той му каза:

— Калине, стягай се, утре отиваме с тебе на лов. Момчето дълго не можа да заспи, а после сънува как върви до баща си и как стреля с голямата пушка. Но успя да стане навреме, закуси много добре и… ; В ниското студено небе бавно се виеха орли и соколи. От горичката се дочуваха свраки. Двамата ловци дълго вървяха и мълчаха, докато бащата се закова на мястото си изведнъж. Без нищо да вижда, момчето се сниши и усети тръпки по гърба си.

Дивата котка дебнеше своята жертва — ловците започнаха да дебнат нея. Когато наближиха на изстрел, бащата вдигна пушката.

Гърмежът отекна силно, дивата котка подскочи високо нагоре. Но като падна, започна да бяга. Втори изстрел — животното се сгъна, обърна се към човеците и от устата му се чу едно страшно: „Ххх!“…

Бащата сложи нови два патрона в пушката и я даде на момчето:

— Стреляй! — каза той.

Малкият ловец се справи с тежката задача и видя как от собствената му ръка, от разстояние, животното остана на място.

Спряха на няколко крачки от него и бащата каза:

— Не наближавай повече, това е звяр.

— Тя вече не мърда — каза момчето.

— Абе не мърда, ама е звяр. Ще го почакаме още така. — Големият ловец запали цигара и добави: — Младо животно е. На една година. Това е първата му зима, в която само трябва да изкарва прехраната си.

— И на него му е първият лов значи — каза момчето след малко. — Защо го убихме?

Бащата рязко обърна глава към сина си.

— Защото е вреден дивеч и унищожава полезния. Как да не знаеш!

— А защо е направено?

— Кое?

— Ами то. Такова животно. Дивата котка например.

— Бог знае — каза бащата. — Природата го е направила.

— Татко, ти повече ли знаеш от тях?

— От кои?

— От бог и от природата.

Възрастният човек погледна очите на сина си — отворени и пълни с въпроси. Синът гледаше очите на животното — отворени и пълни с червен сняг.

— Хайде! — каза големият ловец.

— Няма ли да я дерем? — попита момчето. — Не — каза бащата. — Кожата е много накъсана. Хайде!

Той закрачи, без да се обърне назад. Момчето го последва.

В ниското небе се виеха орли и соколи. Откъм горичката се дочуваха свраки. Под снега, в трънките, из деретата бяха се спотаили всички животни. И вредните и полезните, и старите и младите. И грозните и красивите, и приказните и простите. И като не знаеха кое какво е според човека с пушката, и кой и защо ги е сътворил, натискаха се с думкащи сърца в леговищата с надеждата да оцелеят на всяка цена.

И тъй сънуваха пролетта.