Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ВУНДЕРБАР

Еленът Вундербар (На немски: чудесно.) вдигна глава от хранилката и спря да предъвква сеното. Едното му ухо се долепи до главата, другото се изостри напред.

— Мм — каза той, — я малко по-тихо всички. Другите също тъй спряха да дъвчат и вдигнаха по команда глави. В пълната тишина едно птиче изцвърка и хвръкна — от клонката се посипа снежец.

— Хруп, хруп, нищо определено не чувам — каза еленът и глътна ароматната, топла от устата му каша.

Стадото сведе глави към сеното и всички започнаха да повтарят успокоени: „Хруп, хруп, хруп… Нищо особено не се чува.“

Едно младо еленче бе използувало момента и бутна муцуна напред между клечките на хранилката. Те бяха гладки и наклонени като снопени ритли.

— Дръж се прилично, хлапак — каза му възрастната кошута отляво и го натисна с тежко бедро.

— Ааа! Аз си бях тука! — възпротиви се еленчето, размахало стиска сено между зъбите.

Неговите рога още потрепваха в сухите клечки, а копитата по утъпкания, жълт от тора сняг, когато старият Вундербар пак вирна муцуна и повторно предупреди:

— Мм!

Една сврака дойде в тишината, заскача зад стадото и се засмя.

— Хаа! Хаа! — каза тя. — Аз вече ги видях, като идват, а вие още се ослушвате. Хаа! Хаа!

Клонестите рога на елените легнаха на гърбовете. Косместите уши на кошутите се разпериха. Никой не мърдаше, не ядеше — тъмните чифтове очи заблестяха големи.

— Пфру! — каза Вундербар с влажните ноздри и това бе достатъчно да го последват.

Свраката скоро остана сама край хранилката, извика своето „Хаа! Хаа!“ още веднъж и заподскача към пресния тор — топъл и задимен върху снега.

Елените още не тичаха — точеха се след своя водач. Те бяха сигурни и спокойни, Вундербар винаги знаеше какво да се предприеме. Няколко млади кошути наистина доловиха във въздуха лошата, безпокояща ги миризмица и яките им крака трепнаха да ги изхвърлят напред. Но рогачите им препречваха пътя, а и полъхът се разнесе след миг.

Когато стигнаха до дерето, Вундербар се обърна, тропна с копито на един камък и спря.

— Тук — каза той. — Тук трябва да спираме винаги, когато нещо ни е усъмнило. Хайде сега всички, внимателно и подробно.

Цялото стадо застина, черните мокри муцуни се вирнаха. Водата тихо бълбукаше до копитата. Брадясали от блестящи шушулки, под бухнали шапки от сняг, камъните край нея глухо отблъсваха звуците. Един вечен ветрец над дерето тук носеше миризмите отдалеч. Чак от поляната в ниското, по която се виеше пътят.

Нямаше нужда дълго да душат — бензиновата воня плуваше на вълни по дерето и ясно достигна до всички. Вундербар се обърна полека, погледна гладката, стройна кошута, която го следваше неотменно, и й прошепна:

— Пак са дошли. Пак тежка група с автомобили. С ония пушки, които съвсем рядко грешат. Усещаш, нали?

— Да бягаме! — каза тя и се притисна до него задъхана.

С един скок водачът прелетя над дерето. Другите го последваха мълком.

Когато настъпваха ужасните дни на гърмежи в гората, предизвестени от миризма на бензин, елените знаеха: и урвите ставаха опасни, и поляните, даже и големият хребет в далечината. Затова целта сега беше върхът. По-точно неговото скалисто подножие. За човек мястото там бе непроходимо и лете — камо ли из дълбокия сняг.

Бягаше стадото към върха, снегът се разтваряше след копитата в меки бразди, когато студеният въздух избухна наблизо и ехото дълго подмята един трясък.

Вундербар се закова за момент — сгорещен и задъхан, — определи откъде дойде изстрелът и счупи в обратна страна. Скоковете му станаха дълги и плавни. Черни и мълчаливи в снега, дърветата полетяха назад залюлени. Стадото мълком повтаряше всичко.

Трябваше да се мине тази гора, да се прехвърли още едно много по-стръмно и трудно дере — през гъсталаците край брега му имаше път до върха.

Вторият изстрел ги блъсна до този гъстак, те счупиха още веднъж след водача — с мъчително драскане по камънака се опитаха да обиколят. Една кошута се хлъзна и падна, други две връхлетяха отгоре й. Рогата на едър мъжкар се заплетоха из клонака, той яростно се задърпа да се отскубне. Страхът растеше от всичко това, умората също — коварните камъни под снега измамваха и най-опитните крака.

— Назад! — изхърка Вундербар неочаквано тъкмо когато излизаше от урвата. Той бе видял човек с пушка пред себе си и всички се сринаха обратно. — През водата!

Отвесни скали бяха стеснили дерето, тук никой не можеше да пристъпи. Единственият път бе през водата, по заледения камънак. Нагоре се виждаше ивица сиво небе, стиснато в заснежени скали. Стадото се проточи нататък — с препъване, бавно, — докато стигна до пещерата. Тук имаше повече място — можеха да се спрат и ослушат. Имаше и пътека встрани, към гората, която неведнъж бе ги спасявала.

Вундербар вдигна високо муцуна — трябваше да реши накъде.

Третият гръм ги завари така — скупчени и задъхани пред пещерата. Вторият човек се появи над главите им и силно извика:

— АааауЮоооуга! А! А! А!

Той стреля във въздуха още веднъж и продължи с виковете.

Стадото се заблъска назад, в тясното място. Ледените кори остро изпращяваха. Копитата цопваха във водата. Рогата се чаткаха глухо и плътно.

Някак достигнал отново гъстака, Вундербар скочи пръв на брега и спря. Всички наизлязаха около него. Отляво и отдясно миришеше на барут. Също и отзад, по водата. Оставаше да се бяга само напред, по пътеката — тъкмо тя водеше към върха.

Вундербар даде командата тихо и се понесе напред. Но още на втория скок зърна човек. Той беше застанал точно на пътя — разкрачен, трети,за днес — с клюмнала пред корема си пушка.

Нямаше време за ново решение, нямаше място — Вундербар продължи просто към него. Той знаеше тази игра — стара поне колкото него, — не всички от хората стреляха на месо. Повечето обикаляха и викаха, а един или двама — стаени до някое от дърветата — пращаха парещото олово. Имаше вече едно на крака си, четири месеца бе куцал от него. Знаеше как след гърмежа елените се препъват — изведнъж, за последно-и после не идваха никога в стадото. Досега трима, които бяха водачи, тъй бяха се спънали — пред очите му. И две от кошутите, които му бяха раждали, и колко ли още от другите.

Бягаше Вундербар срещу човека — трябваше да отвори път на стадото. Чу силния вик, удавен от двата гърмежа във въздуха, наведе рога за нападение и продължи.

Човекът отскочи към храстите. Стадото мина като лавина край него.

Луди в страха и горещи от умора, задъхани от жаждата за спасение на живота, елените бягаха след водача. Снежният прах ги обвиваше целите, слънцето го разгаряше пред очите им. В сини и жълти, и лилави искри. И звезди, и слънца, и големи луни — от чакани, идни лета из гората. Лета, които можеха някак да се дочакат. Или да се изгубят завинаги — ей сега. Бягаха елените и кошутите, бягаха помежду им и малките. Докачените клонки изтърваха белия, пухкавия товар, черните им пръсти помахваха кратко. После те пак си застиваха към небето — също в очакване на летата — ледени, възлести и безстрастни.

Вундербар не намаляваше скоростта по стръмнината и вече се окуражаваше, като гледа върха, когато забеляза още два силуета. Те бяха притихнали до дърветата и не помръдваха. Не размахваха ръце като другите и не викаха. Вляво от стадото бе пропастта. Нямаше къде да се мине.

Водачът спря — спряха и другите.

— Пфру! — каза той с парещите си ноздри. — Ами сега накъде? Никой не можеше да отговори — никой не се и опита.

— Ето какво — въздъхна Вундербар и се обърна така, че да препречи пътя на стадото. — Назад не може, надясно също. Вляво е пропастта, отпред тия двамата. В капан сме и могат да ни избият до крак. Затуй единственият начин е следният, колкото и да ви изглежда отчаян. Един от нас трябва да се затири по чистото, през поляната. Те ще го видят и ще се обърнат да стрелят. В това време другите ще се измъкнат през храстите край пътеката и ще продължат към върха. Този един от нас ще бъда, разбира се, аз. Това се прави — знаете — от водача. Когато чуете изстрели, тръгвайте бързо нагоре. Ако се измъкна, ще ви намеря там, под върха. Ако не — сбогом.

Той ги огледа с големите си очи и помълча. През това време неговата най-вярна кошута тихо се измъкна напред.

— Ти — продължи Вундербар, като посочи един от мъжкарите, с когото преди години се бяха били жестоко. — Ти ще ги водиш, докато мене ме няма.

Мъжкарят излезе напред, както си беше обичаят, но изсумтя и заклати рога.

— Разбрано, нали? — каза водачът.

— Да — каза мъжкарят, — но ти, Вундербар, отиваш лошо нататък. Там през поляната… Лошо е там…

— Лошо е там! Лошо е там! — повториха всички и нервно сгъстиха редиците.

— Знам, че е лошо, но друг избор, както виждате, нямаме — каза Вундербар. — Затова хайде. Вие се ослушвайте и внимавайте.

Той се завъртя пред стадото, задните му крака се приближиха до предните и го изхвърлиха над снега, като риба.

Мъжкарят, определен за заместник, направи крачка след него и още веднъж залюля тежките си рога. Гледаше как Вундербар бяга и си спомняше старите боеве с него. Страхотните му железни копита. Ужасната сила в рогата. Дивото му, продрано гърлище, което бе свикнало да известява победи и в ехото на което краката на всички кошути отмаляваха…

Бягаше Вундербар по поляната, прелиташе заснежените храсти като делфин; мокри, трептящи и черни — ноздрите бълваха огън. Трябваше да подмами ловците по себе си. Да им избяга. Да стигне до долния път в гъсталака и вече оттам…

Той не можа да продължи мисълта си, защото шум от копита го изненада отзад. Сви ушите си и черните му очи се завъртяха.

— Мммммммм! — изстена ужасно неговата кошута. — Не отивай нататък? Не отивай!

— Ти полудя ли! — изрева той. — Веднага се връщай назад! Това е заповед, чу ли! Веднага!

Тя го застигаше като сянка, не искаше и да чуе заповедта, молеше го и му крещеше да свият. Това го ядоса, той приближи хората още, единият от които най-сетне помръдна.

Вундербар го видя как вдига пушката. С другото око следеше кошутата. Дори чу плющящия изстрел, но това вече не го интересуваше много. Защото снегът със страшна сила го удари в муцуната, напълни му и двете очи, изви се като вихрушка от рогата и бързо загасяваше огъня в ноздрите.

— Бягай! — искаше да извика той на кошутата. — И другите сега трябва да бягат нагоре! Бързо, сега!…

Но от всичко това излезе само едно тихо хриптене, от което снегът пред очите му почервеня.

Червеното беше и топло — разливаше се, попиваше се в снега, — беше и лепкаво, той не можа да се вдигне от него.

Лежеше с опъната шия, с разклонени, фантастични рога — бялото на окото му се увеличаваше.

Като че ли дочуваше тропота на кошутата. Като че ли усети как стадото се измъква нагоре.

Ето, стадото пак се измъква, пак е толкова бяла гората, вълците вече на вратовете им, но те коленичат, обръщат главата, рогата, пак така лепкаво топло и червено, сред трясъка на ребра и скимтене — натискай вълка до скалата, да има пак тичане из планината, уханни треви, бистра вода и кошути, големите златни луни и звезди, натискай така, както натиска другарят до тебе, щом сте родени мъжкари — да водите и закриляте стадото. Ах, натискай.

Еленът се опъна с все сила, изви рога към въображаемия вълк и се забрави така. Двамата вече бяха над него.

— О — каза човекът, чиято пушка димеше. — Вундербар!…