Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ПРЕДГОВОР НОМЕР 2 (от 1978 г.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ като фраза се появи над част от миниатюрите в книгата „Това наоколо“ през 1968 година. Той и тук не е целият — просто не е написан докрай. Аз и не искам това да стане скоро. Защо да бързаме? Какво ще правим после, ако успеем да кажем всичко за себе си и за това, което е около нас? А и светът бързо, пред очите ни, се изменя — с него и ние. Не мога да спра воденето на дневника. Почти ме хипнотизира въпросът: как ли ще изглеждат един ден първите страници от него, сравнени с последните? Мисля си: ако някъде личи разлика, то тя ще показва какво се е случило с времето, как сме се изменяли с него. Това заслужава труда си. Ако някъде не личи разлика, значи сме се докоснали до онези неща, които остават невъзмутими от нищо, подобно на гърбовете на планините; или пък се повтарят тъй, както през пролетта се повтаря тревата. Това също си заслужава търпението.

Освен тези прости — значи достатъчни — доводи, бидейки толкоз години по всички кьошета на нашата малка земя, аз останах с чувство на особено поръчение от страна на стотици безименни хорица — човеци, типове и чешити, — чувство на свръхзадължение спрямо тях. Това е моята невидима армия, която непрекъснато шепне в гърба ми какво да правя, как да го правя, заканва ми се с пръст, опъва шия да провери, съучастнически намига. Заради тази армия аз останах един геолог без значение. Как да й изменя? Нали тогава ще остана и един човек без значение.

И тъй, дневникът продължава. Не ме тревожи мисълта, че и сега, през 1978 г. — се печата само част от него; тази част е все пак пет пъти повече от онази, която излезе през 1968 година.

Дано през 1988 разликата е десеторна. Дано да има как — и за какво — дългобавният дневник да надебелява.

Пък макар и заедно със своя автор.

Хайде, Петкане, и не забравяй по време на поклона да им намигнеш!