Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

СЪЩО КАТО В ГРАДИНАТА

Когато започнах да пиша, всъщност пишех това, което исках да бъда. Многото неща, които не можех, на листа ставаха лесно. Там нямаше жилаво зло, което побеждава. Нямаше неразкрити подлости и предателства. Любовта, добротата и прекрасното печелеха битките, подобно легендарните рицари с магически шпаги. Светът беше чудесен (на книга) и аз толкова вярвах в него, че вече и не обръщах особено внимание на реалното около себе си.

Имах голям късмет — не успях да се затворя в един уютен кабинет и окончателно да заживея с красивия книжен свят, който страстно създавах. Реалното ме буташе с лакът, подлагаше ми крак откъм гърба, блъсваше ме в лицето и грубо ми се изсмиваше.

„Какво правя всъщност?“ — настъпи Голямата Криза. Лъжа ли? Моля ли се? Модели ли създавам за поведение? Приема ли ги някой? Вярва ли ми някой? Нима няма написано — толкова писатели, толкова гении през вековете — защо трябва да прибавя моите несръчни страдания и надежди към тях?

Един прекрасен ден (когато вече наистина щях да повярвам, че просто съм още един вманиачен полулуд) с невероятна лекота открих, че всъщност аз не пиша това, което искам да бъда, а онова, което другите искат да бъде. И продължих с нова, огромна енергия. Тогава работите тръгнаха добре. Забелязах, че имам читатели. И те не бяха само литературни професионалисти, нито салонни (едва ли не потомствени) познавачи и тълкуватели на изкуствата. Това бяха в голямата си част хора от народа — виждах ги в заводи, училища, поделения, кръчми. Вървяха работите. Страстта към писането закоравяваше. Читателите се увеличаваха и се привързваха силно към хубавия книжен свят, който им предлагах. О, това не беше ли върхът на мечтите ми?

Върхът, от който внезапно видях, че просто съм заменил една илюзия с друга. Та ние всички искахме нещата да бъдат такива, каквито те са в книгите. Та ние всички бяхме научени на доброто от приказките на баба, от очите на татко и от книгите. Какво значение има дали доброто го искам аз или пък другите?

Стоях така на ветровития, измислен връх и се оглеждах напрегнато. Мислех си: Дали един писател не трябва просто да пише това, което е самият — в реалната среда около себе си? Гол и спокоен. Като модел пред художника. Ето ме. Ето го фонът — какъвто е. Рисувай подробно и показвай на всички. Това ме успокои и извика нова енергия.

Но злото си съществуваше. Любезно и грубо, хитро и силно, то се разхождаше неуязвимо и убиваше. Убиваше вяра, мечти, хора, ентусиазъм. Също като в градината, където с любов прекопавам цветята, поливам ги и ги торя, но бурените, срещу които водя битката, все съществуват.

Тогава написах на един лист: „Заложете на бурените в градината и един ден ще спечелите непременно.“ И нищо друго не написах шест месеца.

Онзи ден скъсах този лист и го изгорих в камината.

С пепелта му ще наторя цветята.