Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

МАЙЧИЦА

Роден съм на гара Левски — търговско място, — оттук човек може да запомни в ония години повече панаирите и прочутия говежди пазар. После учих в София и скитах със зидарите и геолозите. И баща ми така скита по строителните обекти цял живот, и неговият баща е водил дряновските дюлгери по Влашко и по далечна Америка. Варта и тухлите, търговията, речният пясък и камъните — все едно дали в основите на сграда или под микроскопа, това е светът на нашата фамилия, вече три зрели поколения. Вече един цял век. Затуй неописуема тръпка полази в душата ми, когато неотдавна попитах дъщеря ми какво възнамерява да кандидатствува. Със самочувствието на пълна отличничка от английската гимназия, пораснала сред писатели, артисти, художници, режисьори, тя ме погледна учудено и каза: „Геология, разбира се.“ Помълчах малко. Обърнах се към брат й, който е още далеч от тези проблеми: „Ами ти?“ Той сви рамене и отсече: „Възможностите са две: геолог или строител.“

Е, помислих си, не съм живял напразно, сега вече е сигурно. Не им го казах, разбира се — волтажът на моята дъртешка тръпка не беше за тях. Промених темата, изчаках ги да идат на училище, та с майка им да „избягаме“ в Нови хан. Ние все бягаме там — затова правих къщата. Садим лукове, Моркови, зеле, картофи. Дини и пъпеши, домати, лози. Присаждам овощни дръвчета, вдигам чардаци за асми. (Под тях, един ден, като чорбаджи Марко…

Миналата нощ сънувах това парче земя, което преди десет години беше поляна и един трактор за десет минути го направи на угар. Тогава седях на терасата и гледах светлината на черната земя, лекия бял дим над нея, усърдието на кокошките из браздите. Така седях и в съня си — все едно времето беше заспало, а не аз. Нищо не беше изчезнало, нищо не беше помръднало — кой в мен освен геолога и зидаря, и писателя, и градския човек така свято го пазеше?

Угар. Каква дума. Угаря дивото, което сме обърнали. Ще отгледаме на неговото място питомно. Вечната, постоянната революция, която ни пази от вечното, постоянното буренясване. Ще отгледаме питомното, разбира се, то нас ще отгледа — ще продължим да строим къщи, да изучаваме камъните и да вадим от тях сечивата си.

Събудих се щастлив и се попитах: Кой вътре в мен така гледа земята? Защо — когато думата България отново и отново ме пита: кой си ти? — и геологът, и писателят, и скитникът, и градският човек в мене мълчат, а вечното момче, от което са поникнали, все тъй си представя една угар до хоризонта, пълна със светлина. Над нея — дим. Отзад — златната слънчева пита. Сребърни паяжини в безкрая. Окото на бивол. Баба ми и майка ми — наведени и полека изчезващи напред в царевичната нива.

Не знам защо… Но знам, че къщите, мостовете, стоманените оръжия и заключенията ни след дълго взиране над микроскопа са нашите деца.

И знам, със страшна сигурност, че истинската дума за българската черна угар винаги и за всички ни е една: Майчица…