Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

СЛАДКАТА ЯБЪЛКА

Бях се навел в градината — не чух и не видях кога Рашко Сугарев е успял да застане зад мен.

Присъствието се усеща — знаете това и сами, — аз се обърнах.

— Здрасти — казах спокойно, та някак да скрия изненадата.

Рашко захапа една ябълка, устата му се напълни и той само намигна.

— Браво на теб — казах, защото наистина обичам да ми идват приятели.

— Какво правиш? — попита той, когато можа.

— Абе правя се на овощар. Яви се някаква особена листна въшка, сега прекопавам около дървото, ще го наторя, ще сложа пясък…

Обяснявах му с истинско удоволствие какво ме занимава тук и колко съм щастлив в градината си, особено след ненормално претоварения полуден в големия град.

(Става дума за психиатъра Рашко Сугарев.) Той хрупаше яко, кимаше, дъвчеше и гълташе. Загледан и заслушан във всичко това, преглъщах и аз.

— Специално ли идваш при мен, или минаваш? — попитах. — Минавам — каза той и си обърса устата с ръка. — Отивам в Пловдив да видя майка си.

Предложих да му направя кафе, да седнем под асмата. Захванах се с това, той още дъвчеше нечуваната ябълка.

Седнахме, заприказвахме се за нашите си професионални работи. За тази налудничава, пожизнена битка с белия лист.

(Става дума за писателя Рашко Сугарев.)

Кафето вече замириса, а знаменитата ябълка беше довършена и Рашко захвърли огризката надалеч.

— Ох — рекох аз с облекчение и запалих цигара. — Най-сетне.

— Какво? — попита моят приятел.

Засмях се и му признах, че никога не съм виждал такава вкусна ябълка. Нито така сладко да се хрупа пред мен.

— Не можа ли да си я ядеш после бе, човек — рекох. — По пътя към Пловдив. И откъде я намери такава?

Рашко Сугарев ме погледна с нежните си, чисти очи, постоя така, после посочи с пръст към градината и каза:

— Откъснах я от дървото, под което ти се беше навел да копаеш.