Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ПЕСЕН

Веднъж едно шосе — тогава стара и груба настилка — беше се бялнало между зелените ниви пред мен. Отстрани имаше два реда орехи — кичести, стари — докъдето ти видят очите. Ливади и биволи. Синьо небе. Блестящите златни кубета на черквата под връх Шипка.

Не усетих как съм поел дъх и съм започнал да пея. Никога не ме е бивало за това. А пък и нямаше въобще такава написана песен. Звуците сега се раждаха от всичко наоколо — така се ражда малката лятна вихрушка, която прилича на самодива и сама си избира място за танца.

Толкова хубаво пях тогава — за пръв и единствен път през живота си. Опитвал съм, разбира се, да я повторя, но песента никога вече не излиза със същата хубост. Това не ми пречи да я обичам със същата сила. И да я питам, когато видя небето, балкана, нивята и малките летни вихрушки:

Къде си?