Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ОБЛАЦИТЕ

Перести, кълбести, бели, сиви, ниско на хоризонта, високо в зенита, месечината посребрява краищата им, позлатява ги, събират се и се разкъсват по тяхната скитнишка воля, рисуват феи, чудовища, глави на деца и опашки на лъвове, рисуват мечти, страхове, кротки молитви и яростни намерения. Добре. Да кажем, че това там наистина е тя. Ето, прегръща някого. Неговото теме се откъсва, дими, излизат змии и мезозойски рептилии, сега прилича на паяк, а тя пък на черна овца, на петното от паднала върху плочите изгнила ябълка. Точно пред къщи ли? Нищо. Отдавна зная — червените лъжат с червивото, свинете да ги ядат. И защо всъщност съм се вторачил? Ето тревичката пред мен, която се моли на вятъра. Жива тревичка, излиза от земята.

Тревичката, която е до мен!

Отново там са струпани в атмосферата водни пари, гонени от въздушни течения. Облаци са това. Ще си идат, както са и дошли — неканени, непъдени. Всичко си отива, даже и хубавото.

О, като гледам тревичката… Небето не е чак толкова мрачно.

Както не е и чак толкова синьо.