Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ЗДРАВЕЙ, БАЙ ДОНЧО

Реших да ти се обадя с два реда. Тая пролет щъркелите дойдоха, както му е редът — точно на двайсет и втори март. Видях го нашия, баш като кацна от път. Мокър и кален и не може да си прибере изведнъж крилата. Помръдва ги още. Шията му накриво, главата му виси, ама ще речеш — смее се. Дошъл си значи човекът.

Добре, ама есенес, като заминаваха щъркелите, един остана. Те всяка година оставят по един, като си заминават, не знам защо. Реджо го прибра и го отгледа през зимата в обора. Като се раздигна времето, пусна го навън.

Добре, ама щъркелите, като дойдоха сега, тоз щъркел ги чака в ливадата. Те го наобиколиха, гледат го. тракат клюновете и му се чудят. Че като го натиснаха да го кълват — бре, утрепаха го човека. Докато не го утрепаха, не го оставиха.

Реших да ти се обадя с тия няколко реда, че разбираш от всякаква гад — и дива, и питомна. — та си учен човек и да ми кажеш защо тъй щъркелите, като се върнаха, го утрепаха. Те всяка година оставят по един, той умира през зимата, ама тоз остана на Реджо в обора и като дойдоха, че го утрепаха. Защо, бай Дончо, това да ми пишеш с два реда, щото ние тука все приказваме, ама нали сме прости хора. не знаем.

Ние сме добре, работим в горското пак, ти как Си? Поздрави Снежана и децата.

Твой Салчо