Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

КАФЕТО ИЗСТИВА, МАДАМ

Първият път, когато ученикът срещна това създание, той спря на тротоара и остана насреща му с отворена уста.

То едва забележимо се усмихна и — както можеше, да се очаква — отмина.

Той го сънува. Съчинява си диалози. Хвърли се да чете поезия. Когато мислеше за него, леглото му ставаше тясно и таванът му ставаше тесен — ставаше и хукваше отново навън.

Вторият път срещата се случи в театъра — създанието седеше през три реда напред, два стола отдясно. Ученикът нищо не видя от спектакъла. Но изучи до болка и завинаги всяка чупчица от разкошните коси на създанието.

Момчето си развали успеха. Скара се с приятелите си. Стана сприхаво и веднъж го видяха да блее на една маса в кварталната кръчма и да пие сам, подобно човек извън талвега на живота.

Десетият път, когато се срещнаха на улицата, момчето вдигна неопределено ръка във въздуха и успя да каже:

— Извинете…

Създанието го погледна за секунда в очите, но лицето му не се промени и токчетата му го отнесоха по безпощадния път.

На другия ден момчето отиде войник.

Няколко години по-късно, на същата улица и почти точно на същото място те се срещнаха отново. Разбира се, никой не беше забравил другия. Студентът скръсти ръце пред гърдите си и се усмихна слабо. Създанието спря и също се усмихна. Каза:

— Добър ден. Все имам чувството, че искате да ми кажете нещо.

— О, много неща бяха, мадам.

— Може би… да изпием по едно кафе заедно? Студентът се засмя:

— Представям си на какво прилича.

— Кое?

— Кафето.

— Защо?

— Колко е изстинало оттогава, кафето. Това си представям.

— Не ви разбирам.

— Знам. Виж това не се е променило. Затуй сега ще ви обясня съвсем точно.

Той спокойно хвана ръката й, целуна я вежливо и каза с плътния си глас:

— Слушайте, мадам. Сбогом. Аз толкова дълго ви сънувах, че вие вече напълно ми омръзнахте.