Две малки момиченца в синьо

13

Маргарет успя да преглътне няколко хапки от печеното пиле, което Рина Чапман — съседката от близката къща, им изпрати. След това, докато Стийл очакваше агентът от ФБР Карлсън да ги уведоми за решението на борда на директорите, тя се качи горе и влезе в стаята на момиченцата.

Тя беше единствената, която бяха обзавели напълно, преди да се пренесат. Стийл беше боядисал стените в светлосиньо, а на овехтелия под бе постлал бял килим, купен от разпродажба.

Сетне поставиха старинното двойно легло с бяло-розови табли и подходящ скрин.

Сметнаха, че ще бъде глупаво да купуват две отделни легла, припомняше си Маргарет, приседнала на стола край леглото, същия, който бе стоял край нейното собствено легло в детството й. Защото момиченцата бездруго щяха да се събират и да спят заедно, а пък и така щяха да спестят пари. И без това нямаха много.

Агентите на ФБР бяха изнесли всичко — чаршафите, одеялото, покривката, възглавниците, за да търсят следи от ДНК. Бяха проверили за пръстови отпечатъци мебелите. Бяха взели и дрехите, които близначките носеха на тържеството по случай рождения си ден, за да бъдат помирисани от полицейските кучета. През последните три дни те душеха и обикаляха близките паркове, водени от полицаи от щатската полиция в Кънектикът. Маргарет знаеше какво означава това: не можеше да се изключи вероятността похитителят да е убил децата веднага и да ги е заровил някъде наблизо. Не може да е вярно, каза си тя. Те не са мъртви, щеше да го знае, да го почувства.

В събота, след като екипът от криминалисти приключи работата си, а тя и Стийл отправиха молбата си по телевизията, тя се качи и почисти стаята, застла леглото с другия комплект чаршафи с щампа от приказката за Пепеляшка. Те ще бъдат изморени и уплашени, когато се приберат вкъщи, повтаряше си Маргарет. Когато си дойдат, ще ги сложи да спят, за да се успокоят.

Цялата трепереше. Не можеше да се стопли, дори с пуловер върху екипа за тичане пак й беше студено. Сигурно точно така се е чувствала Ан Мороу Линдберг, когато бебето й е било откраднато от къщата им в Ню Джърси. Беше чела книгата й като гимназистка. Казваше се „Часът на златото, часът на оловото“.

Олово. Тялото й тежеше като олово. Бе се превърнала в олово.

Искаше си децата.

Маргарет стана и прекоси стаята до нишата на прозореца, където бе оформено място за сядане. Наведе се и взе първо едното, а после и другото оръфано мече, любимите играчки на момиченцата, и ги притисна силно към себе си.

Погледна през прозореца и с изненада видя, че е започнало да вали. През целия ден беше слънчево. Студено, но слънчево. Кати май се разболяваше. Маргарет усети как в гърлото й напират ридания. Насили се да ги преглътне и се опита да си спомни какво й бе казал агент Карлсън.

Десетина агенти от ФБР търсеха близначките. Още два пъти по толкова проверяваха данните в главната квартира на ФБР в Куонтико и издирваха хора, за които имаше информация, че са малтретирали или насилвали деца. Проучваха сексуалните престъпници, които живееха в района.

Мили боже, не това! Само не това, помисли си с ужас тя. Не позволявай някой да ги нарани.

Капитан Мартинсън изпрати полицаи във всяка къща в града, за да разпитат дали хората са видели някого, който им се е сторил подозрителен по един или друг начин. Свързаха се с агенцията по недвижими имоти, чрез която семейството бе купило къщата, за да открият кой друг я е разглеждал и е бил запознат с разположението на стаите. Капитан Мартинсън и агент Карлсън твърдяха, че не може да не е останала следа. Пропукване, пропуск, улика, която да им подскаже накъде да се насочат. Все някой трябваше да е видял нещо. Снимките на момиченцата бяха разпространени из цялата страна. Бяха качени в интернет и публикувани на първите страници на вестниците.

Притиснала мечетата към гърдите си, Маргарет отиде до скрина и го отвори. Прокара ръка по кадифените роклички, с които момиченцата бяха облечени на рождения си ден, сетне ги загледа втренчено. Децата са били по пижамки, когато са ги отвлекли. Нима все още бяха с тях?

Вратата на спалнята се отвори. Маргарет се обърна, погледна Стийл и от огромното облекчение, изписано на лицето му, разбра, че компанията е решила да плати големия откуп.

— Взели са решението бързо и единодушно — каза той, устните му трепереха. — Утре сутринта председателят на борда и някои от директорите ще дойдат тук и ще застанат пред камерата с нас. Ще помолим за инструкции как да предадем парите и ще искаме доказателство, че момиченцата са живи. — Поколеба се, но събра сили и продължи: — Маргарет, ФБР искат и двамата да се подложим на детектора на лъжата.