Две малки момиченца в синьо

36

Клинт знаеше, че са близо до ресторанта „Ла Кантина“, и се тревожеше да не го подмине. С присвити очи тревожно оглеждаше дясната страна на шосето. Забеляза патрулната кола и намали скоростта, да не би ченгетата да си помислят, че следва Лукас. Сега съучастникът му бе далеч напред.

Анджи седеше до него и люлееше болното дете в скута си. От момента, в който седнаха в микробуса, тя пееше песничката „Две малки момиченца в синьо“ отново и отново.

„Но… ние… бяхме… разделени“, припяваше сега, проточвайки последната нота.

„Дали колата пред тях бе на Лукас?“ — зачуди се Клинт. Не, не беше.

„Две малки момиченца в синьо, момко…“ — поде отново Анджи.

— Слушай! Стига с това пеене! Престани! — скарай се Клинт.

— Кати обича да й пея — сопна се тя.

Клинт я погледна учудено и нервно. Изглеждаше странно тази вечер. Беше в едно от своите налудничави настроения. Когато влязоха в спалнята, за да вземат децата, той видя, че едното от тях спи с чорап, завързан около устата му. Понечи да го развърже, но Анджи го сграбчи за ръката.

— Не искам да ми мрънка в буса.

След това настоя да остави това дете на пода пред задната седалка и да го покрие с отворен вестник.

На неговия протест, че може да се задуши, Анджи отвърна:

— Няма да се задуши. Ако случайно ни спрат по пътя, не искам ченгетата да ни видят с две близначета.

Другото дете, онова, което Анджи държеше, беше неспокойно и хленчеше. Слава богу, че скоро щяха да се отърват от тях. Без да е лекар, виждаше, че хлапето бе много болно.

Тази сграда трябва да е ресторантът, реши Клинт, взирайки се напред. Той мина в дясната лента. Усещаше как потта избива по тялото му. Винаги му се случваше в критични моменти от работата. Мина покрай ресторанта и зави по алеята, после направи още един десен завой и влезе в паркинга. Лукас бе спрял близо до сградата, така че паркира точно зад него.

„Те бяха две сестрички…“ — пееше Анджи. Гласът й неочаквано бе станал по-висок.

Кати се размърда в ръцете й и изхлипа. От пода на задната седалка приглушеното хленчене на Кели пригласяше като ехо на уморения протест на сестричката й.

— Млъкни! — отново й нареди Клинт. — Ако Лукас чуе, че вдигаш шум, не знам какво ще ти направи.

Неочаквано Анджи спря да пее.

— Хич не ми пука! Не се страхувам от него. Подръж я малко!

Тя сложи Кати в ръцете му, слезе, изтича до крадената кола и почука на прозореца.

Клинт видя как Лукас го отваря, а Анджи се навежда към него. Миг по-късно се чу оглушителен гръм, който можеше да бъде причинен единствено от изстрел. Ехото му се разнесе из пустия паркинг.

Анджи се върна тичешком в колата, отвори вратата и грабна Кели.

Все още онемял и вцепенен, неспособен да мръдне, нито да говори, Клинт видя как тя сложи Кели на задната седалка в откраднатата кола и влезе отпред на мястото на пасажера. Когато се върна, носеше мобилния телефон на Лукас и връзка ключове.

— Когато Пайд Пайпър се обади, трябва да му отговорим — каза му тя. Гласът й бе радостно възбуден.

— Ти уби Лукас! — рече объркано Клинт. Все още държеше Кати, чийто плач отново се бе превърнал в кашлица.

Анджи я взе от него.

— Оставил е бележка. Написана на същата пишеща машина като бележката за откупа. В нея пише, че не е имал намерение да убива Кати. Ала плачела толкова много, че сложил ръка върху устата й, а когато осъзнал, че е мъртва, я поставил в един кашон и го хвърлил в океана от самолета, който наел. Е, не е ли отлична идеята ми? Сега прилича на самоубийство. Целият милион остава за нас, а аз получих своето бебе. Хайде! Да се омитаме оттук!

Клинт изпадна в паника, запали колата и натисна газта.

— Намали веднага, глупак такъв! — развика се Анджи. Веселият тон бе изчезнал. — Просто карай спокойно. Ние сме едно обикновено американско семейство, което се прибира у дома.

Когато излязоха на магистралата, Анджи отново запя, този път полугласно, като на себе си: