Две малки момиченца в синьо

50

След изблика си в църквата Кели потъна в мълчание. Когато се прибраха, тя се качи направо в детската стая и прегърна двете мечета.

Рина Чапман, любезната съседка, която им приготвяше храна, ги чакаше.

— Все пак трябва да се храните — настоя тя. Беше сервирала закуска на кръглата маса в кухнята и накара всички да седнат. Маргарет взе Кели в скута си, Стийл и доктор Харис седнаха срещу тях. Рина поднесе чиниите, но отказа да остане.

— Нямате нужда от мен — рече твърдо добрата жена.

Горещи бъркани яйца вдигаха пара, тънко нарязани парчета шунка върху препечените филийки, силно горещо кафе, което стопли всички. Докато пиеха втората си чаша, Кели се размърда в скута на майка си.

— Ще ми почетеш ли от моята книга, мамо? — попита.

— Аз ще ти почета, скъпа — каза Стийл. — Донеси ми я.

Маргарет изчака Кели да излезе от кухнята и чак тогава заговори. Беше сигурна каква реакция ще предизвикат думите й, но трябваше да сподели откритието си.

— Кати е жива! Тя и Кели са във връзка.

— Маргарет, Кели всъщност ти разказва своите собствени преживявания. Тя се страхува от онази жена. И когато казва, че Кати иска да се върне вкъщи, истината е, че говори за себе си — обясни внимателно доктор Харис.

— Не, тя говори с Кати — заяви убедено Маргарет. — Знам, че е така.

— О, скъпа — обади се Стийл. — Не се измъчвай. Не разбивай сърцето си, като поддържаш напразната надежда, че Кати е жива.

Маргарет обви чашата си с пръсти, беше направила същото в нощта, когато изчезнаха близначките, в опит да стопли ръцете си. Внезапно осъзна, че отчаянието от последните двадесет и четири часа бе заменено с натрапчивата потребност да открие Кати — да я намери, преди да е станало късно.

Трябваше да е внимателна, каза си Маргарет. Никой не й вярваше. А ако сметнат, че полудява от скръб, вероятно ще я натъпчат с лекарства. Приспивателното снощи я бе упоило за часове. Не биваше да позволява да се случи отново. Трябваше да намери момиченцето си.

Кели се върна с книгата на доктор Сиус18, която бяха започнали преди отвличането.

Стийл я взе и се облегна.

— Искаш ли да се настаним на големия стол в моя кабинет?

— Кати също обича книгата — напомни Кели.

— Добре, ще се преструваме, че я чета и на двете ви. — Стийл едва успя да изрече думите спокойно, очите му се напълниха със сълзи.

— О, татко! Колко си глупав! Сега Кати не може да ни чуе, защото спи. Тя е съвсем сама в онази стая и лошата леля я е завързала за леглото.

— Искаш да кажеш, че онази жена те е връзвала за леглото, така ли, Кели? — попита Стийл.

— Не! Мона ни оставяше в една голяма кошарка. Не можехме да прескочим оградката й. Но сега Кати лежи на легло — настоя Кели, след което потупа баща си по бузата. — Защо плачеш, татко?

— Маргарет, колкото по-бързо Кели се върне към нормалния живот, толкова по-лесно ще й бъде да свикне без сестричката си — каза доктор Харис, преди да си тръгне. — Мисля, че Стийл е прав. За нея ще е най-добре, ако я заведете в детската градина.

— Стига Стийл да не я изпуска нито за секунда от погледа си — неохотно се съгласи Маргарет.

— Абсолютно си права. — Силвия Харис я прегърна силно. — Трябва да изтичам до болницата, за да нагледам моите малки пациенти, но ще се върна довечера. Ако все още имаш нужда от мен.

— Помниш ли, когато Кати се разболя от пневмония и онази млада сестра й даде пеницилин? Ако не беше там, един господ знае какво можеше да стане — рече Маргарет. — Върви при болните дечица, а след това се върни. Нуждаем се от теб.

— Да, оказа се, че Кати е алергична към пеницилина, със сигурност не бива да й се дава — поклати глава доктор Харис, сетне добави: — Маргарет, тъгувай за нея, но не се опитвай да се залъгваш с онова, което Кели вероятно ще продължи да говори. Повярвай ми, тя преживява отново и отново своите собствени спомени.

„Не се противопоставяй!“ — предупреди се наум Маргарет. Лекарката не й вярваше. Стийл също. Никой не й вярваше! Може би да говори с агент Карлсън не беше лоша идея. Трябваше да му се обади.

Като стисна ръката на Маргарет за последен път, доктор Харис си тръгна. Сама вкъщи за пръв път от цяла седмица! Маргарет затвори очи и си пое дълбоко дъх, сетне бързо отиде до телефона и набра номера на Уолтър Карлсън.

Агентът отговори още при първото позвъняване.

— Маргарет, какво мога да направя за вас?

— Кати е жива, сигурна съм — избъбри забързано тя и преди Карлсън да успее да проговори, продължи: — Знам, че не ми вярвате, но е жива. Кели общува с нея. Преди час ни каза, че е заспала, завързана за леглото. Кели ни го каза.

— Маргарет…

— Моля ви, не ме убеждавайте! Повярвайте ми. Всъщност нямате никакви доказателства за смъртта й, освен думата на един мъртъв човек. Тялото й не е намерено. Знаете, че Лукас е качил на самолета голям кашон, и предполагате, че тялото й е било в него. Но това не са доказателства, а само предположения. Забравете ги и я намерете. Чувате ли ме? Намерете я!

Преди той да успее да отговори, Маргарет тресна телефона, сетне се строполи на стола и хвана главата си с ръце. Имаше нещо, което трябваше да си спомни. Нещо, свързано с рокличките, които им купи за рождения ден, сети се тя. Най-добре да извади тези роклички и да се опита да си спомни.