Две малки момиченца в синьо

7

Маргарет и Стийл седяха цяла нощ с Марти Мартинсън и агент Карлсън.

След като се съвзе от припадъка си, Маргарет категорично отказа да отиде в болница.

— Вие сам казахте, че ще се нуждаете от моята помощ — настояваше тя.

Двамата със Стийл отговаряха на въпросите на Карлсън. Още веднъж те разпалено обясниха, че нямат достъп до никаква по-значителна сума пари, камо ли милиони долари.

— Моят баща умря, когато бях на петнадесет — обясни Маргарет. — Майка ми живее във Флорида със сестра си. Тя е секретарка в лекарски кабинет. Взех заеми, за да уча в колежа и правния факултет, които ще изплащам още десет години.

— Моят баща беше капитан в пожарна команда на Ню Йорк, сега е пенсионер — каза Стийл. — Той и мама живеят в кондо5 в Северна Каролина. Купиха апартамента си, преди цените да полудеят и да скочат.

Когато ги разпитаха за другите им роднини, Стийл призна, че не е в добри отношения със своя полубрат Ричи.

— Той е на тридесет и шест, с пет години е по-голям от мен. Майка ми била млада вдовица, когато срещнала татко. Открай време Ричи не изпитва особено топли чувства към мен. Никога не сме били близки. Накрая, като капак на всичко, той срещна Маргарет преди мен.

— Но не сме ходили, нито сме били гаджета — бързо се намеси Маргарет. — Просто се случи така, че бяхме на една сватба и танцувахме няколко пъти. Той ми остави съобщение, но аз не отговорих на телефонното му обаждане. Това, че месец по-късно срещнах Стийл, си бе чиста случайност.

— Къде е сега Ричи? — попита Карлсън.

— Обработва багаж на летище „Нюарк“. Развеждан е два пъти. Напусна училище и ме мрази, защото завърших образованието си, получих диплома и адвокатски права. — Той се поколеба. — Може би трябва да ви кажа и това. Регистриран е, има условна присъда като непълнолетен и неотдавна прекара пет години в затвора заради участието си в една афера с пране на пари. Но никога не би се забъркал с отвличане на деца.

— Може би не, но все пак сме длъжни да проверим. Кой друг може да ви има зъб или да е влязъл в контакт с близначките и да е решил да ги отвлече? Откакто сте се преместили тук, идвали ли са някакви майстори в къщата?

— Не. Баща ми беше много сръчен, имаше златни ръце. Беше и добър учител — обясни Стийл. Гласът му издаваше колко е уморен. — Прекарвал съм по цяла нощ седмици наред, за да извърша основните ремонти. Вероятно съм най-добрият клиент на „Хоум Депос“6.

— А транспортната фирма, която сте използвали за пренасянето? — беше следващият въпрос на Карлсън.

— Наехме свободни от дежурство полицаи — отвърна Стийл и за миг леко се усмихна. — Всички имат деца. Дори ми показаха снимките им. Някои от тях са на възрастта на нашите момиченца.

— А какво ще кажете за колегите, с които работите?

— В тази компания съм от три месеца. Си Еф Джи Уай е инвестиционна фирма, занимава се с пенсионни фондове.

На Карлсън направи впечатление фактът, че преди да роди близнаците, Маргарет бе работила като обществен защитник в Манхатън.

— Госпожо Фроли, възможно ли е някой от хората, които сте защитавали, да ви има зъб?

— Не мисля — отвърна тя, но след миг се поколеба. — Имаше едно момче, което осъдиха до живот. Умолявах го да се съгласи на споразумение с обвинението, но той отказа и когато беше признат за виновен, съдията наложи максималното възможно наказание. Докато го отвеждаха, семейството му ме обиждаше с неприлични думи.

Странно, помисли си тя, докато наблюдаваше как Карлсън си записва името на въпросния подсъдим. Не чувстваше нищо, просто бе вцепенена. Нищо друго, само вцепенение.

В седем часа, когато светлината започна да се промъква през спуснатите капаци на прозорците, Карлсън стана.

— Настоявам да поспите малко. Колкото по-ясен е умът ви, толкова по-полезни ще бъдете за нас. Аз ще остана тук. Обещавам да ви уведомя веднага щом похитителите се обадят. Вероятно няма да е зле да направите и изявление пред медиите. Идете във вашата стая, но не приближавайте до стаята на момиченцата. Екипът от криминалисти все още работи там.

Стийл и Маргарет кимнаха безмълвно. Телата им бяха натежали от умора, но станаха и прекосиха всекидневната към стълбището.

— Казват истината — рече уморено Карлсън на Мартинсън. — Залагам си главата, че тези хора нямат никакви пари. А това ме кара да се чудя дали искането за откуп не е измама. Може би похитителят просто иска децата и се опитва да ни преметне, като отвлече вниманието ни с този откуп.

— И на мен ми мина подобна мисъл — съгласи се Мартинсън. — Повечето писма за откуп предупреждават родителите да не звънят в полицията, нали? Тук обаче няма такова нещо.

— Точно така. Само се моля на бога бедните дечица да не пътуват вече в някой самолет за Южна Америка.