Две малки момиченца в синьо

38

— Най-напред трябва да се отървем от колата му — рече делово Анджи, докато пътуваха към Данбъри. — Прибираме неговите мангизи от багажника, сетне ти я паркираш пред апартамента му. Ще бъда зад теб.

— Няма да успеем да се справим, Анджи! Не можеш непрекъснато да криеш детето.

— О, мога, и още как!

— Все някой ще направи връзка между Лукас и нас. По отпечатъците ще открият, че истинският Лукас Ул е мъртъв от двадесет години, а името на този е Джими Нелсън. Ще разберат, че е бил в пандиза. А аз бях в една килия с него.

— Но твоето истинско име не е Клинт Даунс. Кой друг знае това? Никой. Единственият път, когато ти и Лукас бяхте заедно, бе когато се срещнахте, за да свършите тази работа. А той е идвал в дома ни само през последните няколко седмици, и то винаги нощем.

— Дойде вчера следобед, когато взе кашона с всички онези боклуци.

— Дори ако някой е видял колата му на сервизния път към клуба, да не мислиш, че си е казал: „Виж ти, това сигурно е Лукас със стария си кафяв форд, който прилича на всеки друг стар кафяв форд по пътищата?“. Щеше да е различно, ако беше дошъл с лимузината. Тогава можеше да го разпознаят. Знаем, че никога не ти се е обаждал по специалния телефон, а сега той е у мен.

— Все пак мисля…

— Аз пък мисля, че имаме един милион, аз си получих бебето, а онова влечуго, което винаги се отнасяше към нас като че ли сме второкласни боклуци, сега е с дупка в главата. Така че млъкни!

В пет и пет специалният телефон, който Пайд Пайпър бе дал на Лукас, започна да звъни. Те тъкмо бяха спрели на алеята, водеща към бунгалото. Клинт го погледна.

— Какво ще му кажеш?

— Няма да отговаряме — отвърна с лукава усмивка Анджи. — Нека си мисли, че все още сме на магистралата и може би някое ченге ни разпитва. Ще напълни гащите от страх! — Тя му подхвърли ключовете. — Дръж. Хайде да се отървем от колата.

В пет и двадесет Клинт паркира колата на Лукас пред железарския магазин. През пердето на прозореца на втория етаж се процеждаше слаба светлина. Лукас бе оставил лампите да светят.

Клинт излезе от колата и се върна в микробуса. Херувимското му лице бе обсипано с капчици пот. Той седна зад волана. Мобилният телефон започна да звъни отново.

— Сигурно вече е полудял от тревога — разкикоти се злобно Анджи. — Да си вървим вкъщи. Моето бебе отново се събуди.

— Мамо, мамо! — Кати се размърда и протегна ръчичка.

— Опитва се да докосне сестричката си — каза Анджи. — Не е ли много мило? — Тя понечи да преплете собствените си пръсти с тези на Кати, но детето се отдръпна.

— Искам Кели! Искам си моята Кели — рече то, гласът му беше дрезгав, но съвсем ясен. — Не искам Мона. Искам Кели.

Докато включваше мотора, Клинт погледна тревожно Анджи. Тя не обичаше отхвърлянето, всъщност не можеше да го понася. Нямаше да мине и седмица и щеше да й писне от детето. И какво щяха да правят тогава? Сега действаше необмислено и импулсивно. Но вече на няколко пъти се бе сблъсквал с проявите на лошия й характер. Снощи го видя отново. Най-умното беше да се спасява, мислеше си Клинт. Далеч от тази жена, далеч от този град, далеч и от Кънектикът.

Улицата беше пуста. Опитвайки да не се издаде колко е уплашен, Клинт караше с изключени фарове, докато стигнаха шосе 7. Едва след като минаха през сервизната врата на клуба, успя да си поеме по-спокойно дъх.

— След като ме оставиш, прибери микробуса в гаража — нареди му Анджи. — В случай че онова пиянде Гас реши да мине оттук на сутринта, така ще изглежда, все едно че те няма.

— Той никога не идва тук — защити го Клинт, макар да знаеше, че протестът му е излишен.

— Снощи се обади, нали? Умира да се събере със старото си приятелче. — Анджи не добави, че макар да беше пиян, Гас може би беше чул двете момиченца да викат.

Кати отново се разплака:

— Кели… Кели…

Клинт спря пред предната врата на бунгалото и побърза да я отвори. С Кати на ръце Анджи влезе вътре, отиде направо в спалнята и остави детето в кошарката.

— Заспивай веднага, кукличке — нареди тя, загаси лампите и излезе.

Клинт все още стоеше на вратата.

— Какво дремеш? Казах ти да скриеш микробуса в гаража! — развика се Анджи.

В този миг специалният телефон зазвъня. Този път го взе Анджи.

— Здравейте, господин Пайд Пайпър — рече тя и се заслуша. — Знаем, че Лукас не отговаря на мобилния си телефон. На пътя имаше катастрофа и беше пълно с ченгета. Нали знаете, има закон да не се говори по мобилен телефон, докато се шофира. Всичко мина добре. Лукас имаше лошо предчувствие, че ченгетата може да решат да го разпитат отново, и не желаеше да носи това нещо със себе си. Да. Да. Всичко мина съвсем гладко. Обадете се и кажете откъде да приберат „двете момиченца в синьо“. Надявам се никога повече да не се чуем. Желая ви късмет. Всичко хубаво.