Две малки момиченца в синьо

60

— Тези обувки пък са много големи — мърмореше Анджи, — но няма да се тревожа и за това, я! — Тя паркира пред „Макдоналдс“, близо до търговския център, откъдето купи обувките, които сега бяха вързани здраво на крачетата на Кати. — Помни, че трябва да държиш устата си затворена, но ако все пак някой те пита как се казваш, ще отговориш: Стиви. Ясно ли е? Я повтори!

— Стиви — прошепна Кати.

— Чудесно. Ела сега!

Новите обувки убиваха на Кати по различен начин от първите. Беше й трудно да върви с тях, защото крачетата й се хлъзгаха вътре. Но Анджи я дърпаше и Кати се страхуваше да се оплаче.

Тя усети как едното й краче се изхлузи от обувката.

Пред „Макдоналдс“ Анджи спря да си купи вестник от автомата. После влязоха в закусвалнята и се наредиха на опашка. Когато си взеха сандвичите, Анджи избра маса, откъдето да вижда буса.

— Никога преди не съм се тревожила, че някой може да задигне тази стара трошка — рече тя. — Но цялата плячка е в куфара и ще бъде голям майтап, ако някой реши да я открадне.

На Кати не й се ядеше сандвичът с яйце и портокаловият сок. Не беше гладна, спеше й се. Но не смееше да ядосва Анджи, затова се опита да хапне малко.

— Смятам оттук да се върнем в мотела, а после да обиколим някои места, за да си купим употребявана кола — продължи монолога си Анджи. — Работата е там, че пачката от петдесетачки и двайсетачки, с която трябва да платя, ще привлече внимание.

Кати можеше със сигурност да каже, че Анджи се ядоса, когато отвори вестника. Тя промърмори под носа си нещо, което детето не можа да разбере. Сетне се пресегна и нахлупи качулката върху главата й.

— Всемогъщи боже, целият вестник е пълен с твои снимки! Всеки глупак ще те разпознае. Най-добре да се махаме оттук.

Кати не искаше Анджи отново да се ядоса, затова покорно се плъзна от стола и хвана ръката й.

— Къде е другата ти обувка, момченце? — попита жената, която почистваше съседната маса.

— Другата обувка ли? — ахна Анджи, сетне погледна и видя, че Кати е само с една обувка. — О, мамка му — изруга тя. — Да не си я развързал в колата?

— Не — прошепна Кати. — Тя падна. Много ми е голяма.

— И другата ти е голяма — засмя се чистачката. — Как се казваш, момченце?

Кати се напъна, но не успя да се сети името, което Анджи й нареди да повтаря пред хората.

— Кажи ми името си, де — настоя жената.

— Кати — прошепна детето, но в този момент Анджи стисна силно ръката й и неочаквано си спомни. — Стиви — изрече по-високо. — Името ми е Стиви.

— О, обзалагам се, че си си измислил приятелка на име Кати — поклати глава жената. — Внучката ми също си има измислена приятелка.

— Аха — съгласи се бързо Анджи. — Ами, ние бързаме.

Кати се обърна и видя жената да вдига вестника от стола.

На първата страница имаше нейна снимка, заедно с Кели, разбира се. Но какво да направи? Заговори на своя си език с Кели, а Анджи веднага стисна и изви много силно ръката й.

— Хайде! Млъкни и върви! — просъска тя и я задърпа. Новата обувка все още лежеше на пътеката. Анджи се наведе и я взе, после отвори задната врата на буса.

— Влизай вътре! — заповяда сърдито тя, като хвърли и обувката.

Кати се покатери и без да чака да й кажат, легна долу на възглавницата и посегна за одеялото. Но в този момент се разнесе мъжки глас:

— Къде е предпазната седалка за детето ви, госпожо?

Кати вдигна очи. Беше полицай.

— Тъкмо отиваме да купим нова — каза Анджи. — Снощи забравих да заключа буса в мотела, където сме отседнали, и някой я е откраднал.

— А къде сте отседнали?

— В „Саундвю“.

— Съобщихте ли за кражбата?

— Не — отвърна Анджи. — Седалката беше стара, нямаше смисъл.

— Ние държим да сме уведомени за кражбите в Хаянис. Може ли да видя шофьорската книжка и регистрацията на колата, госпожо?

— Разбира се. Веднага.

Кати гледаше как Анджи вади документите от портфейла си.

— Госпожо Хейгън, на кого е този микробус? — продължи да разпитва полицаят.

— На приятеля ми.

— Разбирам. Добре, ще ви пусна. Но веднага да идете в търговския център и купете нова седалка. Няма да ви позволя да карате с дете в колата без седалка.

— Благодаря ви, сержант. Веднага ще го направя. Хайде, Стиви, ела!

Анджи се наведе и вдигна Кати, като притисна лицето й към якето си. После затвори вратата на буса и тръгна към търговския център, който бе на следващата пряка.

— Ченгето ни наблюдава — просъска тя. — Не знам дали беше много умно да му давам шофьорската книжка на Линда Хейгън. Изгледа ме малко особено, но пък, от друга страна, в мотела съм регистрирана под това име. Господи! Ама че тъпотия!

В магазина тя пусна Кати на земята.

— Чакай да ти обуя другата обувка. Ще пъхна кърпичка в нея. Ще се наложи да вървим. Не мога да те нося из целия Кейп Код. Сега трябва да намерим къде продават седалки.

На Кати й се стори, че вървяха безкрайно дълго. Накрая, когато откриха магазин за детски седалки, Анджи се скара с продавача.

— Слушайте какво, разопаковайте ми я! — развика се. — Ще я нося под мишница.

— Не може, госпожо! Ще се включи алармата на изхода — обясни продавачът. — Мога да отворя кутията, но трябва да оставите седалката вътре, докато излезете от магазина.

Кати можеше да каже със сигурност, че Анджи бе много ядосана, затова не посмя да й признае, че въпреки носната кърпичка обувката й отново бе паднала. На път към колата някаква жена ги спря.

— Момченцето е загубило едната си обувка — каза тя.

Анджи сграбчи Кати.

— Глупавата продавачка ми е продала грешен номер за нея — избъбри. — За него, искам да кажа. Ще купя друг чифт.

Тя забърза и се отдалечи от жената, след това спря и вдигна Кати с едната си ръка, а с другата хвана детската седалка за кола.

— О, боже! Онова ченге все още се върти около колата. Да не си посмяла да му отговориш, ако те попита нещо.

Щом стигнаха до колата, сложи Кати на предната седалка и се опита да закрепи детската на задната.

— Трябваше да го направя веднага — рече тя. Вдигна Кати и я настани да седне. — Обърни си главата! — просъска тихо. — Веднага си обърни главата! Не гледай към него.

Кати бе толкова уплашена, че заплака.

— Млък! — прошепна зловещо Анджи. — Престани да цивриш! Ченгето ни гледа!

Тя затръшна задната врата и седна на шофьорското място. Най-накрая потеглиха. На път към мотела Анджи се разкрещя.

— Ти каза името си! Започна да говориш на глупавия си език с Кели! Казах ти да мълчиш! Казах ти да си държиш устата затворена! Можеше да стане голяма беля! Нито дума повече! Чу ли ме? Ако отново си отвориш устата, ще те напляскам здравата, глупачке!

Кати затвори очи и затисна с ръчички ушите си. Беше сигурна, че Кели се опитва да й каже нещо, но повече не биваше да говори с нея, иначе Анджи щеше да я набие.

Когато се върнаха в стаята, Анджи хвърли Кати на леглото и рече строго:

— Да не си помръднала или казала нещо! Ето, пий още сироп за кашлица! И този аспирин също. Струва ми се, че отново имаш температура.

Кати покорно изпи лекарствата и затвори очички, опитвайки се да не кашля.

Няколко минути по-късно, преди да се унесе, чу Анджи да говори по телефона.

— Клинт! Аз съм, скъпи. Слушай, малко съм уплашена. Хората видяха детето, когато излязох с него. Снимката й е на първа страница във всички вестници. Мисля, че беше прав. Трябваше да я оставя да си върви вкъщи с другата пикла. Какво да правя сега? Трябва да се отърва от нея. Как да го направя?

Кати чу звънеца на вратата да звъни, после уплашеният глас на Анджи да казва:

— Клинт, трябва да затварям. Някой звъни на вратата. О, господи, ами ако е онова ченге!

Кати зарови глава във възглавницата. Вкъщи, мислеше си тя, докато заспиваше. Искам вкъщи.