Две малки момиченца в синьо

9

Все по-нервният Лукас се отби в бунгалото на пазача в събота, а после и в неделя вечер. Нямаше никакво желание близначките да го видят, така че пристигна около девет часа, с надеждата, че дотогава децата вече ще са заспали.

В събота вечер се опита да се успокои, докато слушаше как Клинт хвали Анджи.

— Децата се хранят много добре. Тя си играе с тях. Слага ги да спят следобед. Наистина ги обича. Винаги е искала да има деца. Но да ти кажа, много ми е странно да ги гледам. Все едно виждам две копия на един и същи човек.

— Записахте ли ги на касета? — прекъсна го Лукас.

— Разбира се. Накарахме ги да кажат заедно „Мамо, обичам те. Тате, обичам те.“ Прозвуча наистина супер. След това едната извика: „Искаме вкъщи“ и Анджи й се скара. Вдигна ръка, сякаш да я удари, и двете мигом се разцивриха. Записахме и плача им.

Е, това е първото умно нещо, което сте направили, помисли си Лукас, като прибра касетата в джоба си. Според предварителната уговорка с шефа си, той отиде до „Кланси Пъб“ на шосе 7 в десет и половина. Както бе инструктиран, паркира лимузината в препълнения паркинг, остави вратата отключена, а касетата хвърли на седалката, след което влезе в кръчмата да пие една бира. Когато се върна, касетата я нямаше.

Това се случи в събота през нощта. В неделя вечер стана ясно, че търпението на Анджи е на изчерпване.

— Проклетата сушилня се повреди, но ние, разбира се, не можем да се обадим в сервиз, нали? Нито пък „Хари“ знае как да я поправи.

Докато говореше, все едно плюеше думите, тя извади два комплекта еднакви памучни блузки с дълги ръкави и две гащеризончета от пералнята и ги простря на въжето.

— Каза ни, че ще продължи само няколко дни. Колко време трябва да издържим още? Вече минаха три дни!

— Пайд Пайпър ще ни уведоми кога и къде да оставим децата — напомни й Лукас, като с труд потисна желанието си да я прати да върви по дяволите.

— Откъде си сигурен, че не се е уплашил и не е изчезнал? Може да ни е зарязал да се оправяме сами с тази работа.

Лукас не възнамеряваше да разкрива пред Анджи и Клинт плана на Пайд Пайпър, но прецени, че е необходимо да я успокои.

— Той ще поиска откупа утре, между осем и девет сутринта, в шоуто „Тудей“.

Товай затвори устата. Хитро го е измислил шефът, мислеше си на другата сутрин Лукас, докато гледаше шоуто и следеше драматичната реакция на телефонното обаждане на Пайд Пайпър. Сякаш целият свят искаше да изпрати пари, за да спаси децата.

Но всъщност те поемаха целия риск, мислеше си няколко часа по-късно Лукас, докато слушаше как коментаторите на всяка радиостанция и телевизионен канал обсъждат отвличането. Те откраднаха децата. Те ги криеха тук. Те щяха да приберат парите, когато родителите платят. Лукас знаеше кой е шефът, но нищо не го свързваше с него. Ако ги хванеха, той спокойно можеше да каже, че Лукас е луд, ако го посочи като мозъка на операцията.

До другата сутрин Лукас нямаше работа и затова в два следобед реши, че няма смисъл да стои в апартамента си и да се побърква от притеснения. Пайд Пайпър му бе казал да гледа вечерните новини по Си Би Ес — тогава щеше да осъществи следващия контакт.

Имаше достатъчно време за един полет със самолет. Отправи се към летище „Данбъри“, беше член на тамошния авиоклуб. Нае едномоторен самолет за едно кръгче. Любимият му маршрут за разходка бе над бреговата ивица на Кънектикът до Род Айлънд, а оттам щеше да навлезе малко навътре над Атлантическия океан. Летенето му даваше усещането за пълен контрол — точно от това се нуждаеше особено силно в момента.

Денят беше студен, духаше лек ветрец и отнасяше няколко облачета на запад: отлично време за полет. Но докато се опитваше да се успокои, да се отпусне в кабината и да се наслади на свободата да бъде като птиците, Лукас не успяваше да се отърси от натрапчивото тревожно чувство, полепнало по него като гадна, мазна слуз.

Беше сигурен, че е пропуснал нещо, а не можеше да се сети какво — и точно в това беше проблемът. Отвличането на децата беше лесно. Детегледачката си спомняше само, че имало някой зад нея и миришел на пот.

И беше дяволски права, мислеше си с лека насмешка Лукас, докато летеше над Нюпорт. Анджи би трябвало да пъха ризите на Клинт в пералнята всеки път, когато съблече някоя. И да го полива с дезодорант.

Пералнята!

Това беше. Тя беше изпрала дрешките. Два комплекта еднакви блузки и гащеризончета. Откъде ги беше взела? Децата бяха само по пижамки, когато ги отвлякоха. Дали тази тъпа патка не бе ходила да пазарува дрешки за тригодишни близначета?

Ами да, със сигурност го бе направила. Нямаше никакво съмнение. И много скоро някоя продавачка щеше да събере две и две и да се обади в полицията.

Не на себе си от ярост, Лукас неволно форсира самолета, като дръпна лоста назад, и носът на машината се насочи почти перпендикулярно спрямо земята отдолу. Гневът му преля, когато осъзна какво бе направил. Бързо се опита да върне лоста в хоризонтално положение. Маневрата му обаче закъсня и самолетът загуби скорост. Сърцето му заби учестено, но успя да наведе носа и възстанови скоростта. Следващата идиотщина, която тази безмозъчна глупачка вероятно щеше да направи, е да ги заведе в „Макдоналдс“ да хапнат хамбургери, помисли си ядосано Лукас.