Две малки момиченца в синьо

25

Пътуването от Риджфийлд до Манхатън отне час и петнадесет минути. В седем и четвърт Франклин Бейли се бе прегърбил на задната седалка на лимузината, която Лукас бе паркирал пред южния вход на Сентрал Парк, на половин пряка от сградата на „Таим Уорнър“.

Дъждът валеше като из ведро. По пътя към града Бейли нервно обясни на Лукас защо го бе ангажирал.

— Федералните искат да изляза от колата. Боят се похитителите да не заподозрат, че ме вози техен агент. Ала ако по някакъв начин престъпниците са имали възможност да наблюдават къщата, след като са видели, че съм с лимузина под наем и карана от шофьор, когото винаги ползвам, ще се убедят, че единствената ни цел е да върнем децата живи и здрави.

— Разбирам, господин Бейли — отвърна Лукас.

— Знам, че около сградата на „Таим Уорнър“ ще бъде пълно с агенти на Бюрото, навярно ще ги има и в движещи се таксита, и в частни коли. Ще бъдат в готовност да ме последват, когато получа инструкциите — продължи Бейли. Гласът му леко трепереше от нерви.

Лукас погледна в огледалото за обратно виждане. Старецът изглеждаше толкова уплашен и възбуден, колкото се чувстваше и той самият, помисли си горчиво. Това беше истински капан за тях с Клинт. ФБР просто дебнеха, за да скочат отгоре им. Може би в момента закопчаваха белезниците на Анджи.

— Лукас, имаш ли мобилен телефон? — попита го за десети път Бейли.

— Да, сър, имам.

— Когато предадем парите, ще ти се обадя моментално. Ще ме чакаш тук, нали?

— Да, сър. И ще бъда готов да ви взема където и да сте.

— Казаха ми, че един от агентите ще пътува с нас. Искали да научат за впечатленията ми от човека, който ще се яви от страна на похитителите. Разбирам необходимостта от това, но настоях да бъда в моята собствена кола. — Той направи опит да се засмее. — Имах предвид твоята, Лукас. Не моята.

— Тя е ваша винаги когато пожелаете, господин Бейли — Лукас почувства, че ръцете му се изпотиха, станаха студени и лепкави, и затова ги потърка една в друга. „Хайде да се почва — помисли си той. — Да става каквото ще да става. Омръзна ми това чакане!“

В осем и две минути спря точно пред „Таим Уорнър“. Натисна бутона на багажника, излезе от лимузината и отвори вратата на Бейли. Погледът му се плъзна по двата куфара, докато ги изваждаше от багажника.

Агентът на ФБР, когото видя в къщата на Бейли и който натовари куфарите в колата, бе сложил и количка за багаж.

— Когато господин Бейли слезе, не забравяйте да сложите куфарите върху количката — напомни той на Лукас. — Прекалено тежки са за него, няма да може да ги носи.

Ръцете го сърбяха да грабне куфарите и да хукне, но Лукас ги нагласи внимателно върху количката.

Дъждът се бе превърнал в истински порой и Бейли вдигна яката на палтото си. Сложи и шапка, но не достатъчно бързо, че да се предпази, и кичури мокра бяла коса полепнаха по челото му. От джоба си извади телефона, даден му от агент Карлсън, и го сложи до ухото си.

— Аз най-добре да тръгвам, господин Бейли — каза Лукас. — Желая ви късмет, сър. Ще чакам да ми се обадите.

— Благодаря ти, Лукас. Благодаря.

Лукас влезе в колата и хвърли бърз поглед наоколо. Бейли бе на тротоара. Трафикът беше натоварен, колите минаваха бавно около Калъмбъс Съркъл. На всеки ъгъл хора размахваха ръце или свиркаха за таксита. Лукас подкара към южния вход на Сентрал Парк. Както и очакваше, не откри никакво свободно място за паркиране. Зави надясно по Седмо авеню и още веднъж надясно по Петдесет и пета улица. Между Осмо и Девето авеню паркира пред един противопожарен кран и зачака да се обади Пайд Пайпър.