Гласовете ви чувам

XV

Бричката излезе от града и се насочи по пътя за Преспа. Вече на стъмване влезе в тоя град и двамата пътници останаха да нощуват в един хан. Рано на другата сутрин те продължиха пътя си по северозападна посока от Преспа, по едно разбито, проядено от есенните води шосе. Към пладне или може би малко по-късно те стигнаха до някакъв крайпътен хан и спряха там. Ханът беше празен в тия късни ноемврийски дни, когато селските люде бързат да довършат каквото има за довършване низ полето, преди за започнат зимните веявици.Дори и ханджията излезе отнякъде едва след като двамата пътници бяха седнали край една разкривена масичка в ниската, мрачна механа. Той ги огледа с неспокойни, бдителни очи, погледна и през отворената врата вън, дето бяха спрели те колата, да види как са пристигнали. Мълчаливо го наблюдаваше от своя страна и по-младият от пътниците, сетне попита:

— Е, ханджи, какво ще ни дадеш да похапнем? Идем чак от О.

Ханджията се обърна към него, погледна го още един миг и не отговори веднага, а той самият попита: — Носите ли ми много здраве от пашата в О.?

— Носиме ти и от пашата, и от валията.

Сега ханджията пристъпи, подпря се с две ръце на масата им и пак попита с попритихнал глас:

— А друг некой праща ли ми много здраве?

— Сам консулът.

Това бяха уговорени думи. Ханджията се ухили, та ушите му като да се навириха от двете страни на ниско нахлупената капа, той придръпна дървен стол без облегало и седна:

— Е, нема да ви оставя гладни… такива гости… Днеска не съм готвил, но за вас ще се намери.

Младият човек не показа радост от тая интимност на ханджията и рече намусен:

— За ядене… остави. Немаме време. — Сетне попита: — Знаеш ли къде е Йосиф?

— Къде е, не знам. Той ли ще ти каже? Но вие ще идете до Дупки. Там ще попитате за Мишко. Мишко ще ви оправи по-нататък. Така е наредено. Гледайте само до Дупки. Дупки е веке, кажиречи, половината наше.

Сега, малко по-нагоре оттука, на кръстопътя, е кулата с петима заптии вътре. заптиите — нищо. Поя ги аз тука с ракия секой ден. Кажете там на онбашията от мене много здраве, от ханджията кажете, негови люде сме.

— За него лесно.

— За него лесно, ама… Гледайте само да не ви срещне Дойчин. Се насам се навърта от некое време с целата си чета. Дебне нашите. И през две български села ще требва да минете. Нема друг път за Дупки. Там гледайте…

— Ти не бой се.

— Е, харно. Харно — повтори ханджията и стана.

Пътниците извадиха своя храна, ханджията им донесе една оканица с кисело вино. Лицето на коларя стана още по-начумерено. Той и не яде много. Като станаха да продължат пътя си, ханджията попридръпна младия мъж за лакътя, приведе се към ухото му:

— Кажи там, в О., от два месеца нищо не съм получавал. Нели секой месец…

— Наредено е и това. На връщане ще оправим и твоята работа — отвърна пътникът, без да го погледне. Сетне, отправяйки се към вратата, добави: — Ти само работата си гледай.

— О, нели виждаш… — щръкнаха пак ушите на ханджията. — Готов съм и главата си да дам. Ха со здраве и на добър път! Ще вземете пътя в десно, надесно ще държите.

— Знам.

На кръстопътя се белееше отдавна неваросана ниска постройка с малки прозорчета и железни решетки по тях. Излязоха двама заптии, а през отворената врата се чуваше навътре говор на турски.

— ДУУУР1 ’- дигна ръка онбашията.

Коларят уплашено задърпа поводите, колата спря. Младият пътник скочи на пътя и пръв заговори, преди да го попитат, като в същото време извади от пазвата си едната от хартиите, които му бе дал консулът в О.:

— Стока караме, онбаши. Изин имаме от каймакама в О. Ето виж какво е писано тук. От него е писано, от каймакама.

---

1 ДУР — стой.

Онбашията взе хартията, повъртя я в ръцете си, виждаше се, че не знае да чете.

— От каймакама, а? — попита той колебливо. — А вие какви сте?

— Даскал съм аз, онбаши. Сръбски даскал. Китаби1 карам, тефтери.

— А, сръбски даскал. Е, ша та пусна бре. Така ми е казано. Ето и тука пише — върна му той хартията. — Ама ние тука седиме и вардиме по цели месеци, та и султанът забрави за нас, ни плата, ни…

— Ето от мене, онбаши, за добрата ти служба — сложи младият човек две бели меджидии в шепата му.

Бричката зави вдясно и затихна, потътра се по широк междуселски път, вече позасъхнал от последните дъждове, но по дължината му се жълтееха локви с мътна вода. Колелата затъваха дълбоко ту на една, ту на друга страна и най-сетне навъсеният колар проговори изпод щръкналите си мустаки:

— Тежи. Железо…

— Е, тежи. И добра работа ще върши. Чакат го людете.

Навлязоха в едно село, минаха и заминаха. Никой не ги спря, никой не ги попита. Пътят започна да се провира между все по-високи, голи ридища. Минаха и през второ село. Младият пътник рече:

— Оттук нататък вече по-лесно ще е. — Ами Дойчин?

— По-добре да не ни среща, но и него ще се опитаме да го извозим некак.

По ридищата от двете страни на пътя — голи, покрити с прегоряла ситна тревица — взеха да се надигат, да се зъбят сиви скали, туктам стърчаха ниски оголени храсти и търнаци. Пътят ставаше все по-стръмен, хлътваше в дълбоки долища, завиваше рязко на една, на друга страна и сякаш се връщаше назад. Скалите стърчаха все по-нависоко, тежаха струпани на огромни камари, жълтееха се проядени и промити пясъчници, рядко ще се отвори полянка с избеляла бодлива трева, а по-нататък дълго не можеше да се види земица или какъв да е стрък. Пустош навред. Младият мъж рече като на себе си:

---

А К и т а б — книга.

— Да не поверваш, че и тука живеят люде. Толкова време веке човек не можем да срещнем. Къде ли се крият по тия камънаци…

— Те си знаят как живеят. Тука… бог високо, цар далеко. Страх да те хване.

Право насреща изеднаж се изправи връх, остър като глигански зъб, целият от синкав камък и сякаш да разпори издулия се там сив, та черен облак. От двете страни на исполинския зъб се тълпяха други, по-ниски върхове на дълги, разкривени редици, застинали, сковани и те като от някаква магия. Сега бричката премина, тропотейки и с четирите си колела през един протъркан каменен ръб и се спусна стръмно надолу, коларят се приподигна, стискайки поводите с две ръце, но и конете сами се дърпаха назад, прилепили задници към полетялата кола. Разкри се внезапно тук дълбока долина, заградена отблизу между скалистите стръмнини, така и се губеше тя, от завой в завой, между два отвесни каменисти бряга. По самото й дъно, завой след завой, течаха буйните води на бърза планинска река, синкавозелени или, по-нататък, прозрачно жълти от неотдавнашните дъждове, обливаха заоблени камъни, разхвърляни по цялото дъно, прескачаха шумно каменни прагове, клокочеха и се пенеха.

— Ето къде има живи люде — каза младият мъж.

— Като въшки по ръба на сиромашка кошуля. Сега, към края на късия есенен ден, над долината се

набираше бяла мъглица, но все още прозрачна, та се виждаха дървеса на цели редици и някои още се зеленееха от голямата влага тук, зеленееха се и тесните лъки край реката, но се виждаха много повече разорани нивици, пръснати по дължината на плодоносната долина. Мяркаха се туктам и люде и като че ли отдалеч се виждаше колко са забързани (може би поради есенната пустош и отчужденост низ долината), а сред една ливадка там стоеше черен кон, привел глава, неподвижен и негли забравен от стопанина си.

Пътниците слязоха предпазливо чак до дъното на долината. Смрачи се завчас. Коларят подкара бързо по вече равния път и два завоя по-нататък иззад висока, отвесна скала се показаха разхвърляните къщурки на малко селце, накацали по двата бряга на тясната долина и долу, край реката.

— Дупки.

— Не дупки, а самият пъкъл.

Настигнаха стар селянин, бос в тая студена есенна вечер, целия в дрипи и приведен едва ли не доземи под тежестта на секирата, която носеше на рамо. Поизвърна се и той да ги погледне. Младият пътник попита:

— Къде е тука Мишко?

Селянинът неочаквано се усмихна и усмивката му беше някак чудна на неговото потъмняло, изпито лице, брадясало и цялото бръчка до бръчка:

— Мишко, а? Ще минете реката и там ще попитате.

— Защо се смейш, дедо?

— Хе… Ние по това познаваме какви гости ни идват. Които питат за Мишко, са едни, а които питат за Алексо, са други. Раздели се на две селото ни — заглъхна някъде назад гласът му, сред тропота на колата.

Дворът на Мишко беше разграден и бричката спря пред самата му къщурка. Жълто, дръгливо куче налиташе с яростен лай ту от едната, ту от другата страна на колата, но скоро се показа и стопанинът. Висок, тънък човек с тясно, мрачно лице, с хлътнали слепоочия, край които и в здрача се забелязваха рано побелели коси. Той беше по-спретнато облечен в местна носия, с плитко плъстено кепе, ниско притиснато над очите. Щом видя младия пътник, тъмните му очи просветнаха, огледа той с бърз поглед и колата.

— Къде си се заврел в тая дупка бре, Мишко, в тия пропасти!

— Тука живейме ние — отговори Мишко някак обидено и упорито.

Влязоха в къщата — мрачно пондило с огнище и една стаичка с две прозорчета. В пондилото мълчаливо ги посрещна състарена жена, пребрадена с черна кърпа, та бледото й, дребно лице още повече се белееше в мрака. Двамата мъже влязоха в стаичката.

— Къде е Йосиф? — попита пътникът нетърпеливо. — Докарах пушки. Осем. И две хиляди патрона. Револвери пет, две бомби. Докарах и книги за училищата. Запали светлина тука, тъмно става.

Стопанинът мълчаливо излезе. Донесе малка газена ламба — запалена, светнало бе от нея и лицето му, окачи я на стената. Вечерният здрач в прозорчетата

угасна, бялнаха се мъждиво четирите голи, отдавна неваросвани стени. Пътникът продължи:

— Къде ще ги прибереме? Виж там за колата, коларя. Наш човек е и той.

Мишко не бързаше да отговори. Сетне каза:

— Тука ще прибереме сичко. Така е наредено.

— А войводата… Йосиф?

— Той… знай — отговори уклончиво Мишко.

Преди още да се стъмни добре, пред къщата на Мишко се показаха четирима въоръжени мъже — четници, — а малко по-назад вървяха други петима, невъоръжени. После дойдоха и други неколцина. Кучето лаеше прегракнало от ярост, опитваше се да се приближи към надошлите люде повече. Първите четирима нахълтаха в стаичката, но като че ли нямаше къде да се поберат с нареденото в ъгъла оръжие и струпаните там пакети.

— Здраво, Йосифе! — зарадва се младият пътник, но войводата още от вратата се насочи право към оръжието и като да не чу поздрава му.

Той подпря на стената своята бързометка1, грабна една от пушките в ъгъла, запремята я сръчно, дръпна ударника й:

— Турска. Нова.

— Сичките са нови. Маузери — обясни услужливо пътникът.

Войводата се престори, че едва сега го забелязва, остави пушката, подаде му ръка, някак уродливо къса, но бърза и силна:

— Е, здраво… Потрудили сте се. — В следващия миг той като че ли пак го забрави, завъртя се на петите си, какъвто беше нисък, набит и широк, кимна с едрата си глава към вратата: — Викайте ги ония, мераклиите, да им дадеме пушки. Жлъчката им пукна за пушки.

Струпаха се на вратата и другите петима, невъоръжените, навлязоха припряно в стаичката и беше чудно как се побраха толкова люде в тази малка стая. Войводата сам раздаде оръжието и за всекиго намери по някоя закачка, радостно святкаха малките му сиви очи

---

1 Бързометка — вид пушка, с която бе въоръжена сръбската армия.

през тесните цепки на клепачите. Дигна се весела глъчка чак и по двора. После войводата каза с малко глух, но заповеднически глас:

— Сега сички вънка! Получихте си каквото беше за получаване.

В стаичката останаха само войводата, пътникът и Мишко. Насядаха на триноги столчета. Йосиф, войводата, не се отделяше от пушката си, сложи я напреко върху колената и сега беше по-разговорлив:

— Останаха още три мамдзерки. Ще се намерят и за них люде. Ставаме двайсет и двама с тия петимата. Искам да станеме барем триесет. Дойчин води осемнайсетина-, аз искам да имам два пъти повеке. Е, що правите вие там, в О.? И книги си докарал, а? Е, харно, харно. Праща ли ми консулът много здраве? Кажи му, че аз ще надлъжа българите. И Дойчина, и сички. И силата ми расте с люде секой ден.

Пътникът мълчаливо му подаде едната от хартиите, които бе му дал сръбският консул в О. Нека сам да прочете. Йосиф махна с ръка:

— Прочети, ти прочети.

— „До войводите и ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в О-ския революционен окръг. От известно време некои сръбски органи и честни хора или пък македонци, които по свои разбирания и съображения се чувствуват сърби, изявяват желание да помагат на нашето дело. Ние сме готови да приемем всека помощ, откъдето ида иде тя, стига да е искрена и братска, без скрити сметки.“

— Хехехе… — прекъсна четенето Йосиф, сивите му очи лукаво играеха. — Без скрити сметки…

— „… От Сърбия са влезли на наша територия и неколко чети, една от тех с наше позволение. В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа, който също е дошъл от Сърбия с четата си. Той е наш бивш четник и още се ползува с нашето доверие, както се проявява досега. Нашите войводи, ръководители, както и всички Организационни работници да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава на организацията, на нейните правилници и заповеди, да му се помага като на борец за народното ни дело, въпреки че е дошъл от Сърбия. Или пък ако се забележи и докаже, че е дошъл с нечестни намерения и цели, противни на Вътрешната организация, да се унищожи с оръжие като неприятел или да се обезоръжи заедно с четата му и да се прогони от територията на Македония. Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски. №259. Ноември 1905 година.“

— Ха така! — отвори весели очи Йосиф между прищипнатите си клепачи и живо посегна с късата си ръка, дебелите му пръсти бяха и петте широко разперени. — Дай ми я ти на мене сега тая книга. Харно я наредил. — Той сгъна изписания лист внимателно, дръпна чантата си, както висеше на хълбока му, и грижливо прибра хартията вътре: — Харно я наредил. Ако, ако… Е, докато може с ако — ако, но после и с нож в гърлото. Докато хвана аз по-ячък корен. После — друга песен ще чуят.