Гласовете ви чувам

XLVIII

Тя влезе като сянка в стаята си. Затвори вратата безшумно — нямаше сила в ръката й, да я затвори по-смело. Посрещнаха я старите, насълзени очи на баба й, която лежеше на постоянното си място в ъгъла и я очакваше. Старата жена видя нейното побеляло, отслабнало лице, чернееха се само леко приподигнатите дъги на веждите й, спуснатите, преплетени мигли. Ангелина и сама за себе си беше като сянка — не усещаше ни собственото си тяло, ни колебливите удари на замрялото си сърце, изпълваше я някаква пустош. Неясен, далечен се чу плачливият глас на старата:

— Забави се много тая вечер, Ангелика… Откога те чакам…

За нея най-щастлив бе часът, когато вечер внучката и се прибираше в общата стая и те оставаха сами за през цялата нощ. Самичка, старата жена се боеше от мислите си, от близката смърт, от нощната тишина и мрак. Ангелика прогонваше всичките й страхове. Но сега старата я проследи с голяма уплаха как мина тя до леглото си, отпусна се там с премалели ръце в скута, дигна блуждаещ празен поглед. Бабичката се раздвижи в своето легло насреща, доколкото можеше да се движи, опита се да се приподигне:

— Какво ти е, чедо? Какво е станало?

Ангелика свали поглед към нея. Просветна погледът й — връщаше се девойката отдалеко към себе си. Старата се изправи с неочаквана сила, седна на леглото. Ангелика промълви:

— Аз им казах: добре, чувам. Разбрах всичко. — И отеднаж проплака: — Бабичко, мила бабичко! Те ще го убият!

— Кой, чедо? Кого ще убият?

— Бориса ще убият. Димитрис ще го убие, Ставрос.

— Ах, боже…

Уплаши се още повече старата жена. Огледа се — как да помогне, с какво да помогне на Ангелика? Да, Димитрис и още повече Ставрос… Люти бяха те, гневливи, виждала ги бе тя и с оръжие.

— Ами ти кажи му, чедо… Да се пази, да иде някъде.

Ангелика не я чу, но тя също мислеше за спасението на своя любим:

— Аз вече не мога да го виждам. Никога вече няма да го видя. Ако само подигна завесата на прозореца и погледна нататък и ако ме види Димитрис, те ще го убият. Аз няма да се приближавам вече до прозорците, ще държа ръцете си — преплете, стисна тя своите бледи, внезапно оживели ръце. — Цяла ще се вържа, да не мога да ставам, ще потъна някъде, ще изчезна.

— Но ти заключи отвътре вратата! — зарадва се на своята доеетливост старата. — Заключи и си гледай. И аз ще пазя!

— О, бабичко, мила бабичко… Те ще следят. Те сега навсякъде ще ме следят, те и него ще следят.

— Ти пиши му писмо! Писмо му пиши. Да знае. Дай го на Фотони. Аз ще я извикам да ми разтрие краката.

— Никога вече Фотини няма да влезе в нашата къща. Старата жена въздъхна. Не можеше да помогне на

внучката си, нямаше сили, с нищо не можеше да й помогне. Само със сълзите си. Ангелика беше самичка. Ангелика говореше със себе си:

— Сега той ще ме търси. Ще ме чака. Ще стои на прозореца. Ще хода по улицата. Ще стои пред портата насреща, ще се спира под нашия балкон нощем. Ще чувам стъпките му, когато излиза и когато се връща. Ами, бабичко, той ми е мъж! Той е мой мъж и аз съм негова жена.

— Що каза, сине?

— Няма да ме види никога. Аз мога да доведа убийците му с един свой поглед, с едно подигане на завесата. Тук ще стоя затворена и ще го пазя. Ще кажа на Димитрис, че никога няма да погледна българина, няма да се мярна пред очите му. Проклетият Димитрис Проклетият Ставрос! И всички — като тях, убийци като тях!

— Недей, Ангелика1… Те ти са братя.

— Братя… Една и съща майка ни е раждала, еднаква кръв тече в жилите ни. А от тях ми иде най-голямото зло, иде отрова, иде черна омраза, смърт. Аз не ги разбирам с техните вражди, с тяхната гордост, с тяхното величие, с тяхната омраза към другите, които не е от нашата народност. Не ги разбирам и не искам да ги разбера. Тяхната гордост ме измъчва, задушава ме, унижава ме, кара ме да се срамувам. Каква безсмислица! Само заради едно име, само заради някаква празна слава, от някаква алчност за надмощие такава бясна омраза, толкова човешка кръв, убийства всеки ден. А той, бабичко… — усмихна се отеднаж Ангелика, умилно, сякаш през сълзи, гласът й се пречупи, омекна, позатихна. — Той не ми е брат, той е от чужда кръв, но ми е помил от родните ми братя. С него ми е винаги хубаво, искам да бъдем винаги заедно, искам да знам всеки миг гкъде е той, какво прави, -какво мисли, мисли ли за мене. Той освободи сърцето ми от всичко., което разяжда отвътре като отрова, което ни плаши, което ни прави зли и завистливи. Аз обичам всички и никого не мразя. Дори и… Димитрис, и Ставрос, макар… макар да ги проклинам в тоя черен час. Такава ме направи той, моят Борис. Борис… Българинът. Врагът. Ти знаеш ли, мила моя бабичко, колко умен е той, колко добър е той, Борис, моят българин?

— Трябва да е добро момче, щом…

— Той казва: ние, гърци, българи, не бива да се мразим, а трябва да си помагаме. Тая земя е наше общо отечество.

— Ами те, българите — подзе неуверено старата, — те, чувам, също убиват, убиват от нашите.

— Не! Той не! Той не убива, той не е убиец, не праща убийци. Димитрис лъже. Моя българин се бори против турците. Знам аз, виждам го какъв е. Той самият ми каза, от устата му го чух: тая земя е…

Влезе госпожа Ксантула Милонас, тихо затвори вратата. Тя всичко вършеше тихо, неусетно, бързо. Беше мълчалива, винаги заета с нещо. Къщата й трептеше от чистота, готвеше вкусни гозби, сама месеше хляба за людете си, сама уши панталонки на Ригас, изплете му хубави чорапки за Великден. Ангелика и Дрооо вървяха след нея, да й помагат. Ще каже само двете най-нужни думи; усмивката й преминаваше като далечен лъч по лицето й. Беше слабичка, бледа — Ангелика знаеше, че постоянно я болеше стомах. Или кир а Ксантула Милонас може би все още скърбеше за умрелите си деца. Или пък… такава се е родила и така живееше сред людете. Влезе, седна на леглото до Ангелика, взе ръката и. Ангелика сама примушна изстиналата си ръка в нейната.

— Баща ти, Ангелика. Ще умре от мъка.

— Не, мамо, никой няма да умре. Аз вече казах, обещах да не го виждам. И ако трябва някой да умре, това ще…

Ангелика прехапа долната си устна, мигом наведе очи. Не се реши да се доизкаже, уплаши се от страшната дума. С уплашени очи се загледа и майка й в нея, побърза да каже:

— Добре, дете, добре! Ти винаги си била разумна. — Посегна, погали наведената млада глава, бухналата коса, разделена с прав, бял пътец. И се насърчи, не по нрава си: — Сгрешила си, но ти всичко ще поправиш. Знам. Иди кажи на татко. Той не спи.

Ангелика се придръпна, бавно изтегли ръка от ръката на майка си. Протеклите сълзи отеднаж бяха секнали, блестяха само по бузите й.

— Мамо… Мамичко. Не съм сгрешила, не съм направила никому зло. И ти ли ще ме съдиш?

Те говореха за пръв път така открито за… грешката на Ангелика. Майката отдавна бе забелязала нарасналото смущение у девойката, признаците на пробуждането в нея и си бе мислила: порасна Ангелика, стана жена и може би си харесва вече някого. Както всички девойки, както и тя на своето време. Ангелика стана по-придирчива към облеклото си, започна да се застоява пред огледалото, променяше се бързо лицето й, погледът й, движенията, походката, цялата й външност; гласът й зазвуча по-мек, по-топъл; бавеше се сама по стаите, усамотяваше се; умълча се, укроти се още повече. Всичко идваше по реда си и всичко ще проличи с време — Ангелика не умееше и да се прикрива. Госпожа Ксантула Милонас бе дочула за българина отсреща, дошли бяха съседки, роднини да й подмятат, но тя пресичаше лукавите им приказки и повече вярваше на щерка си. А ето сега… Излъгала се бе тя тоя път. Ангелика бе отишла далеко, много далеко. И всичко трябваше да се поправи, веднага да се поправи.

— Съдя те и ще те съдя, Ангелика. Ти си ми умна. Сама си помисли. — После каза: — Иди сега да успокоиш баща си. Нели знаеш колко те обича? И с братята си… не се противи. Хайде.

Тя вече нямаше да изостави щерка си, нямаше да я изпуща от погледа си. Вярвала й бе премного, забравила бе, че е все още аджамия, пък и как да допусне човек подобно нещо за такава умница! Сега всичко ще са поправи и как иначе — грешката се виждаше ясно, голямата грешка. И самата Ангелика ще я види, ще се отворят очите й. Хайде, дъще.

Ангелика стана, извади нова кърпичка от своя, стъкления долап, обърса очите си, оправи си косата. Добре, добре. Нека засега така да бъде. Да има и тя време да

помисли как ще бъде по-нататък. Заради него, заради Бориса. Да отдалечи от него всяка опасност. Тя излезе. Майка й остана в стаята — да поразпита старата, да я научи какво да прави занапред.

В полутъмното преддверие Ангелика забеляза снаха си Дросо. Видя как проблеснаха очите на снахата, остро, студено, срещу светлината на затегнатата ламба; и лицето на Дросо беше някак удължено. Не си продумаха нищо. Ангелика влезе в спалнята на родителите си.

Полъхна я познатият мирис: някак топъл, приятен, успокоителен. Докато беше малка, и тя спеше тук, с баща си и майка си. Тук й беше най-добре. Тук тя не се боеше от нищо. Сутрин хитро се смъкваше от креватчето си, покатерваше се на големия креват и бързо се мушваше между двамата, през главите им с босите си крачета. Бащата винаги се преструваше, че го е събудила от дълбок сън, а на нея й беше много смешно престорено сърдитото му лице с разрешените мустаки. После той сам я скриваше под йоргана, притискаше я до себе си. Зимно време мама ставаше да запали печката, а вън, зад проворците, беше още тъмно. Черната лъсната печка в ъгъла започваше да буботи, по тавана заиграваха весели светдинки.

— Татко…

Костас Милонас седеше на широкия стол до общото съпружеско легло, което беше вече приготвено за спане. Подпрял бе лакти на колената си, присвил себе, навел бе глава, с коса гъсто прошарена, разредена на темето. Тя се прилепи към него, обхвана отпуснатите му рамена.

— Да си поговорим, татко.

Той се изправи, свали ръката й. Очите й отеднаж се изпълниха с влага — толкова измъчено, състарено беше лицето му.

— Да поговорим… — промълви той глухо, без да я погледне, и като че ли продължи гласно собствените си мисли: — Но какво има да говорим? Ти си направила. … не мога да повярвам. Не бих повярвал, но ти сама си признала и призна. Ти ме уби. Опозори всички ни. Какъв срам!

Ангелика видя, че той беше много далече от нея. Дошла бе да го поуспокои, ако може, да поиска подкрепа от него. Кой друг би я разбрал, би могъл да й

помогне? Ала в тоя миг той не беше същият, какъвто е бил винаги към нея, какъвто го знаеше. За пръв път го виждаше толкова чужд, толкова далечен. А гой и не знаеше всичко. Тя не можеше да говори повече с него, не можеше да му каже нищо повече, да му каже всичко докрай. Може би наистина би го убила. Виждаше се. Тя оставаше съвсем сама и между най-близките си люде. Не стигаше до нея нито кротката, спокойна обич на нейната майка, нито дълбоката, макар и сдържана бащинска обич. Майка й беше твърде самоуверена в своята снизходителност, а с баща й сега я разделяше неговата чест, неговата гордост. Да бяха знаяли те двамата цялата истина, всичко би било още по-лошо. За тях двамата, не за нея. За нея тая истина не беше страшна, не беше грях, не беше позор. Тя бе извършила това, което не можеше да не извърши. За себе си и още повече за него, за своя любим. То беше непреодолима нужда на сърцето й. Беше нейно право и нещо съвсем свое. Никому, никому не беше сторила зло, не бе помислила да стори зло. Та във всичко това беше нейната любов!

Тя се поотдръпна от баща си. Както беше вече разделена от него, както беше сама сред най-близките си, както беше изоставена. Ала все пак останала бе в сърцето й нейната обич към баща й, нейната милост към тоя измъчен стар човек. Гласът й беше тих, спокоен, ясен:

— Няма да го виждам вече, татко.

Той обърна към нея широко разтворени очи, пълни с надежда — същите негови мили очи. Ала в следващия миг дебелите му вежди се сключиха, тъмната им сянка падна върху погледа му. Още по-строг и дори гневен прозвуча закрепналият му глас:

— Ха! Разбира се, че няма да го виждаш. Да не ек посмяла!

— Лека нощ, татко.

Отговори ли й той? Ангелика не чу.

Върна се в стаята си. При своята бабичка. Само тя не беше я изоставила, милата, безпомощна старица. Но и тя, и тя:

— Ти помисли, чедо… Добре помисли. Да не те излъже. Чужд човек!

— Ти никога не си го виждала, бабо.

— Не съм, щерко. Но ти помисли. А в тебе няма лъжа. Ти от сърце се привързваш.

— Каква лоша дума, бабичко! Лъжа.

Ангелика вече не я слушаше, не я виждаше. Сега тя беше там, при него, в стаята му. Не беше го виждала никъде другаде. Само там, в жилището му, и долу, на улицата между двете къщи. Това беше истинският неин свят, откакто го бе усетила в сърцето си. За нея тоя свят беше много широк, много светъл и богат, в него беше всичко най-хубаво, което можеше да й се случи, което можеше да види тя или да помисли, да пожелае. Когато влезе за пръв път, крадешком, в неговата стая, видя там и целия му живот. Леглото му, масата, столовете, книгите му, мастилницата и перото, ламбата и светлината й, която виждаше нощем от своя прозорец. Тя видя и как спи, хубав и кротък, успокоен, видя го на стола до масата как седи до късно през нощта, до късно. В неговата стая беше и гласът му, шумът на стъпките му. Щастливо легло, щастливи стени и всички тия вещи, до които се докосваше той. А после самият Борис я въведе в стаята си. И тя остана завинаги там, в неговата стая, с всичките си мисли и желания, със своите най-радостни, най-сладки спомени. Там остана душата й.

Сега тя няма да го види никога, никога няма да влезе в стаята му.

— Никога вече…

— Какво каза, щерко?

Ангелика се огледа. Видя се в своята стая, в своя затвор. И още по-ясно й стана злощастието, което се бе случило. Не би го понесла — толкова тежко беше то. Ала и в него имаше някакво облекчение: ще страда, ще се мъчи за Бориса, за да го спаси от смърт. Ще страда, ще се лиши от всякаква радост, ще живее между домашните си като между чужди, бащиният й дом ще бъде затвор за нея. Как бе затихнала цялата къща, всички се бяха прибрали по стаите си…

Взе машинално да приготвя леглото си за през нощта, надяна и нощницата. Очите и бяха отворени, будни, въртеше се безспир в главата й, възбудено, трескаво, все същият огнен, прорязващ кръг, все същите мисли. Готвеше се да си легне, както винаги по това време, но вече нищо не беше както преди. Променил се бе целият й живот, обърнал се бе някак срещу нея.

Вратата на стаята неочаквано се отвори, непохватно и немного тихо. Влезе нейният малък племенник.

— Ригас…

Момчето притисна вратата с гръб, сякаш да попречи някому да влезе след него. От широката яка на нощницата му се показваше неговото голо тъничко вратле с две опнати жили, косата му беше разрошена, но Ангелика виждаше само очите му — две черни, ярки пламъчета между трепкащите гъсти, дълги мигли. Чуден й се видя погледът на момчето — такава сила, такава светлина тя бе виждала само в сините очи на Бориса. Пъстрата копринена нощница висеше на тесните раменца на Ригас и чак до дългите му момчешки стъпала, подаваха се изпод нея смъкналите се, набързо нахлузени чорапи — така се бе измъкнал той от стаята си, по чорапи. Малкият мъж погледа леля си един дълъг миг, сетне каза с несвойствено понадебелял глас:

— Татко е много сърдит… иска да те бие! И мама. Заради — посочи той накъм прозорците с тясната си, остра брадичка, — заради българина. Аз няма да ги пусна тук, аз ще взема онова, острото ножче от кухнята, с бялата дръжка и… и няма да го пусна татко да се приближи! Ще въртя ей така, ей така ножчето, нели знаеш колко е остро, и няма да го пусна да се приближи до тебе…

— Не, Ригас, няма да ме бие баща ти, той само така… — пристъпи Ангелика към момчето, обхвана го с ръка, притисна го към себе си, погали рошавата му глава. — Не бой се, Ригас. И много се радвам, че ме обичаш. Всички ми се сърдят, само ти не ми се сърдиш.

Момчето се спотаи в прегръдката й, отпусна клепки блажено, замря. После бързо, рязко се отдръпна от ръцете на леля си, очите му светнаха гневно:

— Аз мразя българите.

— Защо, Ригас? И те са хора като нас.

— А твоят българин… И той ли е като нас?

— И той. Той е много добър, Ригас. Ти нели му занесе писмо.

— Аз пак ще му занеса, ако ми дадеш. Никой няма да ме усети — примига хитро с двете си очи малкият.

— Добре, Ригас. Ще видя… ако стане нужда. Иди сега да спиш, душичко. И тихо, тихо…

— Тихо — повтори момчето шепнешком, приподигнало ръце, и още оттук тръгна крадешком, като върху пружини на дългите си нозе.

Ангелика затвори безшумно вратата след него. Къщата сякаш беше празна, ала нито един от нейните обитатели не спеше в тоя късен час.