Гласовете ви чувам

XXVI

За погребението на Дона Крайчева се дигна целият град, както преди години, когато Преспа погреба друг свой учител — Райко Кутрев, когото също турци убиха. Сега общата скръб беше по-голяма, при все че и в нея, както някога за Райко Кутрев, имаше патриотична гордост, имаше борческо въодушевение и гняв, тоя път по-силен, понеже бе останал неудовлетворен. Райко Кутрев бе загинал с оръжие в ръка, а Дона, доскорошната другарка на орлите там, в Железник, бе станала жертва на един тъп анадолски алябак1 и още повече на неколцина презрени отцепници.

Ния бе ходила у Крайчеви и пак се бе върнала със зачервени очи. Седнаха и тримата да обядват. Взела залък хляб в ръката си, Ния не бързаше. Заключило се бе сърцето й, пък и като да й беше съвестно, че те тримата седяха тук живи и здрави, седнали бяха да се хранят, а там наблизу, в друг един дом, бе влязло такова голямо нещастие. Тя каза:

— Какъв живот, какъв живот… И колко живе, двайсет и две-три години! Мъж загуби, дете загуби, сега и тя самата. Каква несрета. За двайсет години живот.

— Това е общата народна несрета, майко.

— Да, сине, да. — И Ния продължи със залъка в ръката си: — Баща й, Спирко, веке съвсем се е загубил. Пълна къща с деца… четири, надигнали са се веке и четирите за сички човешки нужди… и храна, и облекло, тая, по-големата, дето е след Дона, веке и се момее. Сички на нейните ръце беха сега Спирко ли…

Борис помълча и повтори което вече бе казал:

— Такъв е целият ни живот. Във всичко. Обедът им продължи в мълчание.

Вече привършваха, когато вън, на входната врата, се чу несмело почукване, после някой подвикна:

— Стрико Лазаре…

Борис скочи, излезе от готварницата.

---

Алябак — прякор на турски войник.

Върна се с един селянин, който, облечен в дълъг кожух, се спря пред отворената врата на готварницата и не се решаваше да влезне, оглеждайки срамежливо опинците си, по които бе полепнал сняг.

— О, Кръсте — изправи се и Лазар; в гласа му имаше изненада, но и загриженост, види се, бе познал нещо по външността на селянина. — Влизай, влизай, човече!

— Ще изцапам. Много снег тая сутрин…

Най-после той влезе. Накараха го да си съблече кожуха, да седне на трапезата. Ния му сипа ядене, Борис му наряза хляб.

Бавно се хранеше селският човек, на големи залъци, които топеше в яденето с пръсти, залъците издуваха небръснатата му отскоро буза. Мълча през цялото време и само час по час ще подсмъркне, ще поглади с два пръста русите си мустаки. Беше около четиридесетгодишен мъж, дребен на ръст, с големи селски ръце. Лицето му беше насечено от бръчки, не беше побеляло то и сега, през зимните месеци, от слънчевия пек през лятото. Широкото му изпъкнало чело личеше и изпод капата му, сивите му очи, умни и едва втренчени, тежаха от мисъл или от голяма грижа. Като глътна и последния си залък, той пак се прекръсти три пъти, както преди първия залък, поизви очи накъм Ния:

— Господ да умножи…

Лазар му подаде табакерата си, селянинът сви несръчно предебела цигара, та едвам я залепи с обилна плюнка. Димът й удари в очите му.

— Е, Кръсте — подкани го Лазар. — Ако има нещо скришно, да минем в другата стая.

— Не, не… Тука, в твоята къща… — разтърка селянинът с опакото на ръката насълзеното си око, после дигна поглед към Лазара, потърси с очи и Бориса. — Аз за Началството съм дошъл, ама рекох, чакай първо у дедо Лазара да се отбия, а разгеле и ти си тука, господин Борисе. — Изчезна у него всякакво стеснение и се показа смел, енергичен мъж, колкото и да натежаваше в движенията, в говора му неговата селска природа. Той продължи: — Преди два дни, в среда, тъкмо на стъмване беше, тича при мене едно наше момче, стрико Кръсте, вели, чета иде в селото. Каква чета, питам, кой е войводата, не виде ли? Йосиф от Рапа, вели, повеке

от двайсет души с него. Далеко ли е? Не е далеко. Знам аз що ни чака. И целото село, и мене най-напред. Досега Йосиф много пъти ми е пращал хабери: готви се, вели, добре да ме посрещнеш, скоро ще дойда и во вашето село. Посърби той веке неколко села нататък, какви ти сърби са те, само по две-три къщи се обявиха по своя воля, но кой смей да се изкаже против Йосиф от Рапа! Сега той иска да хване и нашето село, да стигне, кажи го, до града — колко има оттука до нашето Дреново, нема ни два саата път. През нашето село минава и пътят за сички села нататък, Йосиф иска и пътя да хване, та сички тия села да влезат в ръката му… Събрах целата селска чета и сички от милицията, събрахме се петнайсет души, преди Божик си дойдоха от Америка и двамата ми по-млади братя, та с них — седемнайсет. Пушки имаме, нели знайте, даде ни Началството тъкмо за тая работа, заради сърбоманите. Излезохме малко над селото и тъкмо залегнахме на едно сгодно место, ето ги и них, виждаше се още, идат като на сватба. Ха сега, викам, и току им дадохме огън. Сащисаха се. Повеке от половината завчас побегнаха назад, загубиха се, не се забавиха много и другите. Пукам пушки и от нихна страна, но за малко време, Нмаедин между неговите люде, Маджаро му викат, гласище има като бория, от самата Сърбия дошъл, чухме го сички отдалеко: „Майката ви бугарашка!“ Стояхме там докъде полунощ, ама не се върнаха повеке. Пък един студ…

Той млъкна. Опита се да смукне от разделилата се цигара, но цигарата му бе угаснала, Лазар рече:

— Харно си сторил, Кръсте. Така е нужно. Те скоро нема и да помислят. А вие там и пътя пазите, Кръсте.

— Нема да ги пуснем е лесно ние, дедо Лазаре — побърза да завърши приказката си селякът, но сетне въздъхна и продължи: — Вчера пък в селото пристигна нашата чета, околийската. С новия войвода, Кольо Ганев. Ама така, посред бел ден.

Селякът млъкна, наведе очи с помрачено лице. Сега му беше по-трудно да говори. Трябваше да говори за безумието на новия войвода. Помъкнал бе войводата над петдесет души — свои четници, — забрал бе и селски люде с пушки. И бе влязъл в селото денно време, без всякаква предпазливост. Селото беше пълно с въоръжени мъже, които шетаха по къщите, по селските улици — сам войводата ги насърчаваше в тяхната самонадеяност. А село Дреново беше на два часа от града и още по-близу до градската казарма, беше и на голям път — какви ли не люде минаваха по него, можеше да мине и аскер. Ала не беше само това.

— Какво там, с новия войвода… — подкани пак Лазар Глаушев селянина.

— Какво ли? — сепна се Кръстьо, извърна се накъм Бориса и продължи със сдържан гняв, замахна един и два пъти с едрата си, възлеста ръка: — Лошо, господин Борисе, много лошо! Така не може! Това не е юначество и… И те може да пострадат, и селото ще отиде за нищо. Пратих люде на сички страни около селото, ама то, денно време, и отдалеко се вижда що става в селото, нели сме на открито. И не стоят по къщите, ами по делото село, и войводата също, место ги не хваща. Никой не е правил така, нели си има ред… Много си страхлив, вели, ръководителю, аз, вели, такива ръководители не обичам. Чували сме, верваме, юнак бил войводата, ама и акъл е нужен. И повече от момчетата му такива едни, вироглави. Помощникът му, Хаджията, той пък повеке от сички. Боже, пази! Вие сте баби, вели войводата. Какви баби — с огън срещнахме сърбоманите. Да, ама нито един не сте ударили. Требваше да ги пуснете в селото и да ги избиете до един. Сега ще видите, вели, какво ще стане. Аз ще изчистя делата околия от сърбомани, един нема да остане. За това съм дошъл. И предишният ви войвода беше баба. Това е, господин Борисе. Той и писмо ми даде до Началството. Ще кажеш на даскалите, вели, акъла си да събират. И веднага да се върнеш, да не умуват много даскалите.

— Къде е писмото? — посегна Борис. — Дай го на мене.

— Ще ти го дам. Ти нели… -Селянинът се поотдръпна от масата, наведе се и заразвързва с две ръце левия си опинък. Показа се едра нога, завита с протъркани навуща, цели пропити с влага, палецът стърчеше мокър през някаква дупка, почервенял, посинял от студ, с твърд, черен нокът. Някъде към другия край на стаята Ния тихо въздъхна. Оттам, от гънките на наву-щата си, селянинът извади сгъната на осем хартия и я подаде на Бориса. — Ето даскале…

Борис взе овлажнялата хартия, разгъна я, прочете

написаното там с химически молив, които бе започнал да се размазва: „До околийското началство в Преспа. Решил съм да очистя поверената ми околия от всекакви сърбомани. Това е срам за Организацията, стигнаха вече до града ви и там ще влезат, ако ги оставим. Не са нужни много приказки, а смели дела. Вървя по петите на Йосиф от Рапа и където го настигна, нема да го изпусна. Нужно е да се унищожат и свърталищата му, да нема откъде да вземе парче хлеб или куриер. Сега съм решил за Пресад и родното му село Рапа. На прах и пепел ще ги обърна. Сега ето какво искам да ми се услужи без всекакво бавене и разтакане, както я карат некои. В Ку-кул оставих три пакета с материали, които ми са крайно необходими за моята цел. Без да се губи ни една минута, трите пакета да ми се препратят тука незабавно. Вас ще държа отговорни. Време за губене нема. И без това много се приказва и нищо не се върши. Аз съм решил да изпълня докрай свещения си дълг и ще го изпълня. Който се опита да ми пречи, ще отговаря пред Делото. Околийски войвода Н. Ганев.“

Борис отпусна ръце в скута си умислен, тихо прошумоля разгънатата хартия. Сетне той каза:

— сичко личи и по писмото му: ни шифър, ни условни; знаци, ни…

Селянинът побърза да допълни: — Ще гори Пресад и Рапа! От деветдесет къщи в Пресад само двайсетина се обявиха за сърбомани, пък и те колко ли са сърбомани, сами си знаят. Може ли цело село, а повекето са си наши люде, както насекъде. И в Рапа има се още наши. Нека той… Борис скочи:

— Ти остани тука, стрико Кръсте. Тука ще ме чакаш. Писмото аз ще го предам и ще ти донеса отговор.