Гласовете ви чувам

XLI

Борис се огледа по улицата и като че ли внезапно излезе на открито, излезе от някакво мрачно подземие. Това беше далечен блясък на пролетта, която наближаваше, проникнал бе неусетно и неудържимо през зимните мъгли и облаци. Въздухът се бе избистрил, разчистило се бе нашироко и небето, младото пролетно слънце изглеждаше наедряло и като че ли бе слязло по-близу до земята. Людете на улицата се бяха разбързали, наизлезли бяха от дюкяните си, разговаряха високо, подвикваха, махаха с ръце. Няколко измършавели кучета се надбягваха тъкмо по средата на улицата, настигаха се и се боричкаха, но никой не се сещаше да дигне камък, да ги подгони. Насреща идеше заптие с разкопчана куртка, извил бе турчинът ръце безгрижно назад, пискюлът на феса му се размахваше току пред блажено примижалите му очи, а и цялото му лице беше отпуснато, спокойно — той не мислеше ни за повели и наредби, ни за проклетите непокорни гяури, вдал се бе в някаква своя радостна или примамлива мисъл или пък и нищо не мислеше, ходеше по улицата с олекнало сърце. Всичко това беше от слънцето, от блясъка му, от топлината му, за пръв път изгряло през разкъсаните бели облаци след толкова студени, мрачни дни. Зимата беше още тук — калта край едрите камъни на калдъръма и както се бе набрала по краищата, изпомачкана, набръчкана, беше все още замръзнала и посивяла от леда, по покривите откъм сенчестата страна се белееха широки късове замръзнал сняг, по стрехите там висяха сребристосиви ледени висулки с обърнати надолу изострени върхове. Зимата беше още тук, но слънцето бе слязло по-близу, бързаше насам и пролетта, усещаше се отдалеко топлият й дъх. Борис Глаушев зави накъм жилището си. Може би ще го съгледа от своя

прозорец Ангелика, макар и по това необичайно време, да може за един миг да зърне лицето й, да срещне погледа й — нищо друго не желаеше и не очакваше той сега, нищо повече не му беше нужно.

Никой не се показа на прозорците на Ангелика, неподвижни висяха белите завеси. Борис влезе в мрачния ходник под жилището си с наново приведена глава, като да се почувствува измамен. Ала тъкмо се изкачи на чардака на горния кат, той се спря със замряло сърце. От стаята на хазаите му излезе Ангелика, току зад нея се показа и Фотина. Той вече отдавна не беше виждал девойката така отблизу, отпреди заболяването й. И като да я виждаше за пръв път — с такава сила се бъхтеше сърцето му в гърдите. В същото време той почувствува с чудна, изумителна яснота, че бяха паднали всички прегради между тях. Това прочете Глаушев и по лицето на девойката, и как иначе, след като бяха мислили толкова дълго един за друг, стремили се бяха един към друг с голяма жажда. Дошла бе сама по себе си една близост без прегради или това беше любовта, която ги беше обладала с еднаква сила, и те нямаше какво да крият повече. Фотина се дръпна зад вратата на стаята си и остави двамата млади сами на чардака.

Ангелика приподигна ръка за поздрав или пък искаше да го докосне, но по-ясно говореха очите й — широко разтворени, каквито бяха, топла, влажна светлина изпълваше дълбините им. Борис грабна бледата, хладна ръка и поведе момичето към стаята си. Лек шемет правеше стъпките му несигурни, изпълваше главата му с далечен примамващ шум, спря се в пресъхналото гърло за един дълъг миг и горещият му дъх. Той затвори вратата на стаята, без да изпуща ръката на девойката, после притисна малката, нежна ръка на гърдите си и обхвана рамената на Ангелика с широко, жадно разперени пръсти. Ангелика се облегна на него от внезапно обзела я премала, сгуши глава на гърдите му, спотаи се. Борис усети по лицето си косата й, вдъхна с упоение проникващия дълбоко възбуждащ мирис на гъстите, пръхкави кичури. Две сълзи, една след друга, парнаха ръката му, както притискаше той нейната ръка. Борис взе бързо, уплашено лицето на девойката между двете си длани, пръстите му потънаха в косата й, той подигна побледнялото лице, виждаха се по

него влажните следи на двете сълзи, в сълзи бяха плувнали и очите й. Дълго се гледаха те така, очи в очи, без думи, без излишни думи. Преминал бе първият порив, изчезнали бяха страстните тръпки в двете млади тела, оставаше в блесналите погледи нещо по-силно, по-трайно, което не можеше и да се насити, не беше и никаква жажда, а беше самата обич — могъща, непреодолима, всеотдайна. Ангелика улови ръцете му и бавно ги свали надолу, без да ги изпуща, после с друга някаква мисъл или да не го оскърби тя се приподигна и леко, нежно докосна с пресъхналите си устни неговите устни, също така, с нежна предпазливост, отпусна и ръцете му, отдръпна се от него. А едва сега започваше тяхната среща. Гласът й прозвуча тих и ясен, леко, свободно изричаше тя своите български думи, както ги бе премисляла отдавна и много пъти:

— Струва ми се, че идвам при тебе от много далеко. Требваше да премина много дълъг път, за да стигна до тебе. Да премина през всичките безкрайни дни и нощи там, у нас, в стаята ми, безбройни часове и дни без тебе, във всекакви тревоги, страхове… — Тя пак не искаше с нищо да го плаши, да го безпокои и току добави: — Това е може би поради моята продължителна болест.

С такива думи започна девойката, но неизреченото беше много повече и Борис го виждаше по лицето й, в очите й, както бяха премрежени от бистра влага. Той я улови пак за ръцете, притегли я към миндера и я накара да седне, седна и той до нея. Долавяйки лека сянка по лицето му, Ангелика рече бързо:

— Ние сега требва да си кажем всичко.

— Да. Всичко. Говори, говори, Ангелика. Виждам, ти искаш да ми кажеш нещо повече. За мене, от моя страна е всичко по-ясно.

Мълчаливо, тъжно поклати глава девойката. Сетне каза:

¦- За тебе, също и за мене… Но ние не сме сами и сме разделени. -No Тя пак помълча, загледана втренчено пред себе си, а той не сваляше очи от лицето й. И сега за пръв път забеляза колко чисто беше изписана всяка чертица по това лице, а това беше младежката свежест на моминското лице или живата сила на здравето, което наново гореше в нейното тяло. Тя продължи с

позатихнал глас, с трудно сдържана горчивина в гласа си: — Непрекъснато мисля за тебе, непрекъснато вървя с мислите си подир тебе, оттам, от моята стая, и сега, докато бех болна, и винаги, където и да съм. Сега и сама дойдох, седя тук до тебе… но ми се чини, че ти си пак много, много далеч от мене и никога нема да те стигна, да се доближа, да тръгнем заедно. Всички са против нас, всичко е против нас, пречи ни и ни прегражда пътя, най-напред най-близките мои люде… баща ми, братята ми и всички други, всички. Да знаят братята ми, че сега съм тук, ще дойдат и ще ме убият. Да знаят нашите гърци в О., с камъни ще ме пребият, с най-грозен позор ще ме очернят. Аз не се боя. Ни от позор, ни от смърт. Питам се непрестанно: защо така, защо? Не върша нищо лошо, нищо срамно. Не мога да намеря отговор и сърцето ме боли. Самото сърце ме боли, макар да знам… гърци, българи, страшна омраза, но аз се питам: защо така? Аз никого не мразя. И не се боя от нищо, боя се само за тебе. Боя се за това, което е между нас. — Тя живо се обърна към него, очите й бяха пълни със същия въпрос, пълни със страх, но и с непреклонна или може би отчаяна решителност: — Кажи ми! Ти знаеш по-до-бре. Откъде иде тая грозна, слепа омраза? Братята ми те мразят, преди още да са чули името ти и нищо не знаят за тебе. Кажи ми, отговори ми!

Борис се извърна, като че ли искаше да се отдалечи от нея, прибра ръце в скута си:

— Ще ти кажа всичко, а ти сама ще разбереш, сама ще решиш. Между мене и братята ти, между всички като нас е тая земя, тая македонска земя, на която сме се родили. С векове е стара нашата омраза, от дълги векове расте. Откакто сме дошли и ние тук, преди много векове. Да, вие сте дошли по-рано от нас. Твоите братя казват: вървете си, тая земя е наша; или приемете нашето име и живейте с него; или пък ще ви затрием, следа и помен нема да остане от вас. Да, вие сте дошли много по-рано, но и ние сме от векове тук и сме много повече от вас. Излизала ли си некога от О.? Вие сте тук, в О., в Костур, Солун, но навсекъде другаде по тая земя живеят много повече наши люде, българи.

— Да. Знам.

Той се загледа в нея, сякаш искаше да чуе още един път отговора й. И продължи:

— Ние се борим, за да я отървем от турско робство. Вашите също искат да я отърват от турско робство и казват: тук е и ще бъде Гърция. Елада. Стара, велика Византия. Ние казваме: тая земя е наша, обща, ваша и наша, елате да се борим заедно! Това е самата истина, чистата истина.

— Аз знаех преди още да те чуя — побърза Ангелика. — В тебе нема омраза и никакво зло. Но вашите убиват наши люде. Моите братя се боят и пазят повече от вашите, а не толкова от турците. Другите от вашите не ще да са като тебе.

— Не, аз не ща да ме разбираш така. Че аз съм по-добър от другите. Аз искам да разбереш най-напред истината, самата истина. Всеко зло между нас иде от омразата между нас. Ние казваме, най-добрите, най-умните между нас казват: тая земя е наша и ваша също. Нека се борим заедно и нека живеем заедно всички, които сме се родили на тая македонска земя. Не си ли виждала наши и ваши, когато са забравили омразата си и ги свързва нещо друго, макар и работата им в чаршията? Ами ето ние с тебе, ти и аз!

— Самата истина, чистата истина. А пропастта остава и се пълни с кръв. — Тя приближи към него лицето си, като че ли се боеше да не би да не я чуе добре: — И ни разделя, мили… мене и тебе.

— Това е, защото не всички знаят истината, не всички я приемат, не всички верват в нея. — И той попита: — А ти, Ангелика?

— Аз… -Тя закима с глава, като дете, което вярва във всяка своя дума и за най-чудните неща: — Аз вервам. Щом ти… Не, не! Вервам и приемам от сърце!

Борис се усмихна на детската й доверчивост, усмивката му беше и малко тъжна — голямата истина не беше стигнала до сърцето на Ангелика; до сърцето й беше стигнала истината, която бе изрекъл той самият. Но за нея, за Ангелика, това нямаше значение. И дали има значение как стига една истина до човешкото сърце?

Сега за Ангелика беше всичко ясно. Защото тя чрез него приемаше всичко и в това беше също нейната обич към него.

В къщата беше тихо. Прозорците на стаята бяха затворени, не се дочуваше никакъв шум и откъм улицата, ни стъпки, ни говор, ни тропот на кола, като че ли минувачите се отбиваха по друга улица. Вратата беше също затворена, те бяха сами в стаята и сякаш сами в затихналата къща, сами в целия град. Борис гледаше девойката, без да мигне. Лицето му бледнееше, започнаха да белеят и устните му, пресъхнали, стиснати, като да задържаше някаква много важна дума. Той задържаше и ръцете си, внезапно оживели в неудържим трепет. Неговите светли очи се изпълваха с гъстосиня мъгла изпод леко и някак удивено приподигнатите вежди. Ангелика виждаше, следеше всичко това, потъмнели бяха още повече и нейните очи, страните й пламтяха, в ъглите на устните й се спотайваше едвам доловима, загадъчна усмивка, която озаряваше цялото й лице, разкриваше го пред погледа му. В тоя час нейните мисли бяха по-ясни, тя не задържаше бликналата в сърцето й сладка радост, малките й тесни ръце, с дълги пръсти, лежаха на облите й колена разтворени, с обърнати една към друга длани. Тя чакаше. Тишината наоколо стана още по-дълбока, те двамата не чуваха и шума от ускореното им дишане.

Ангелика стана. Започваше нещо, което не можеше да се задържа повече. Нозете на девойката се допряха до колената на Борис, тя дигна ръка и я сложи на косата му, да докосне сякаш златистия й блясък, после плъзна нежно пръсти по главата му, както бяха потънали в гъстите къдри — направи това, което винаги си бе мислила и бе желала, когато го виждаше макар и отдалеч. Скочи и той. Колебанието му тоя път продължи само още един миг. Нетърпеливите му пръсти напразно и непохватно се опитваха да разкопчаят блузата й, Ангелика сама я разкопча.

Слънцето грееше насреща и веселият блясък на предпролетния ден проникваше в стаята загасен през спуснатите завеси на прозорците.