Гласовете ви чувам

LX

Битката започна още в зори; най-напред на Стражица, после, скоро едно след друго, на още две места из планината.

Когато зави турската тръба долу, на поляната, на Стражица бяха будни само часовите. Сладък е сутрин сънят на младите люде. Пръв скочи Юнкерът от своето временно гнездо между скалите. И се разтича, завика с гръмлив глас:

— Ставай! Заемай местата си! — Спусна се Юнкерът и накъм каменната площадка, която не се виждаше отгоре, чу се и нататък командата му: — Ставай!

Наскачаха всички, спали бяха с пушките си. Само

Хашлакът се протегна като в пухено легло, прозина се сладко, огледа се с учудени очи; после се надигна, прибра дългите си, сухи ръце и нозе, прехвана острите колена. Другарите му като че ли не го забелязваха, а той — ту по един, ту по друг от тях:

— Миле… Бальо… Дайте да запаля бе! За последен път бе!

— У, да пукнеш с тия цигари! Селото гори, бабата… Само за това мислиш, не остави тютюн у хората.

— Един за всички и всички за един, момчета — викна Хашлакът въодушевено и току проточи глас като просяк пред църковна врата: — Дайте за душата си, хорааа… Днес ще става погребението ниии…

Намери се някой, даде му цигара.

Между скалите се разнасяше тиха врява. Затихна и гласът на Юнкера. Всички бяха по местата си в един неравен кръг между скалите, по един, по двама, да бранят от всички страни каменната си крепост, да бият турчина. Едващо бе заел мястото си Борис Глаушев, до него приклекна Цветко, обърна се със засмяно лице, с влажни очи:

— Аз до тебе, даскале… Нели сме дружина!

— Добре, Цветко.

Около устата на младия момък се бе появила сивкава бледност, в бързо разредяващата се утринна дрезгавина ясно се тъмнееха тъничките мустачки на горната му устна.

Турците се надигнаха в гъсти редици още от подножията на височината. Пъплеха бавно нагоре през високата папрат, заобикаляха разхвърляните туктам едри камъни, изчезваха за миг под разперените зелени шатри на редките дървеса, край разлюлените вършини на купчините храсталак. Виждаха се ясно отгоре и още по-ясно при ведрия изгрев на летния ден. Ярко аленееха в зеленината фесовете им, лицата им изглеждаха като мътнобелезникави петна, пушките също тояжки в ръцете им. Пред редиците и зад редиците на аскера крачеха усамотено офицери и никой не бързаше — личеше отдалеко силата на това множество, чувствуваха и те, види се, своята мощ, толкова много един до друг. Някой от четниците не изтрая — екна издебело изстрел на манлихера.

— Не стреляй! — екна отново гласът на Юнкера и сякаш на различни места едновременно, разтича се той пак между скалите: — Пести патроните! Далеко са още! Слушай моята команда!

Ала не мина много, и битката започна без неговата команда. Нов прибързан изстрел повлече гъст пукот от всички страни на каменистия връх. Турците бяха на сто и петдесет или двесте крачки — кой ли би чакал да дойдат още по-близу, би се сдържал пред такъв примамлив прицел. А те идеха, идеха, мълчаливо, самоуверено. Туктам зад веригите им изоставаха мъртви или ранени, като захвърляни в зелената папрат, гъстите тъмни редици сякаш се отърсваха от тях. Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити. Някои от тях, по-леко ранени, седяха във високата папрат или пропълзяваха зад някой камък, зад храст или дърво, други слизаха надолу — свършили сякаш работата си, бързаха да се върнат, откъдето бяха тръгнали.

Иззад планинските върхове на изток изеднаж пламна п горещото юлско слънце. Засия весело зеленината по редищата, озъбиха се сиви скали, потекоха червени разровени брегове, дълги, бледи сенки се промъкваха една след друга през дълбоките долища, по хладните усои. Високо над хоризонта се бе дигнало цяло шествие от бели облачета, рееха се по светналото небе — тържествени знаменосци на изгряващото слънце. Никой от хилядите люде из планината не подигаше очи към небето. Когато настъпващият по склоновете на Стражица аскер наближи още повече каменистия връх, чуха се отново тръби — ту по-ясно и наблизу, ту изтихо, някъде по-далеч. Засвяткаха изтеглените саби на офицерите, поколебаха се и току се люшнаха нагоре сгъстените вериги на аскера. И някак много по-късно, през пукота на пушките, нахлу между скалите на върха глух, ала мощен вик:

— Аллааах… Аллааах…

Живата вълна се блъсна от няколко страни в подножията на скалистия връх и там се разпадна сред трясъка на десетки бомби. Разпокъсан на отделни по-големи и по-малки групи, аскерът бързо се дръпна наназад,

а после и цялата навалица се втурна надолу, разпиля се по стръмните склонове, сподирена от пукота на четнишките пушки, от дружен вик:

— Уууррраааа…

Върху най-високата скала изникна Хашлакът, разперил дългите си ръце и пушката му нагоре, сякаш да стигне високото небе:

— Чакайте бреее… вашата мама читашка!

Като съпровод на поразредилата се стрелба на Стражица другаде някъде низ планината заклокочи и не спря бърз, разбъркан пукот. Започнало бе и там сражение.

Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия й връх. При последното си отстъпление те смъкнаха надолу всичките си ранени и убити. Но битката не беше свършила.

Започна разредена, ленива стрелба. Останали бяха турци около четнишката позиция, скрити зад камъни, дървеса или в трапища и дупки, стреляха по скалите нагоре, стреляха и четниците по тях, следяха се, дебнеха се, целеха се продължително и от двете страни. Аскерът далеко надолу се пръсна на купчинки, но никъде не се прекъсна живият обръч, който бе обхванал Стражица. Четниците наблюдаваха как раздадоха храна на войниците, които насядаха да обядват. Още по-далеко нататък, в сянката на един дъб, бяха се разположили група офицери и се виждаше как шетаха около тях войници, да им прислужват. Посегнаха към торбите си и някои от четниците, които имаха сърце да се хранят.

Някой се обади:

— Да слезем долу, да обедваме заедно. Нихните торби са по-пълни.

— Турски хлеб аз не ям. И хлебът им смърди на тия некръстени кучета.

— Ех, пък ти… Хлебът си е хлеб.

Надигнаха се гласове за вода, задрънкаха празни манерки. Мнозина бяха изпразнили манерките си още през време на битката. Наскачаха неколцина да събират празните съдове, спуснаха се надолу, накъм изворчето, ала скоро се върнаха:

— Не може да се налее… Пукат, майката им. Не дават да припари човек до извора.

Пиха от тия, които имаха вода, подаваха си един през друг манерките, и пиха по-жадно сега, когато водата беше малко.

— Ей, по еднадве глътки! Ще останем съвсем без вода.

Някой промърмори:

— Не ще и ни требва много вода…

— Миряса и Хашлакът. Нема веке тютюн у никого.

Така мина близу два часа време. По-рядко се чуваше и изстрел, сякаш колкото да се знае, че противниците продължаваха да стоят един срещу друг. Кипеше сражение сега по височините оттатък поляната. Честата стрелба се сливаше в един общ екот, като глуха, далечна гръмотевица и само час по час ще се отдели самотен, ясен изстрел или трясък на бомба, ще се изсипе отеднаж гъста редица от гърмежи, като че ли съвсем наблизу:

— Татататата…

Четниците на Стражица все надаваха ухо натам по-надигаха се и да погледнат.

— Ще се измъкнат нашите.

Никой не отговори. Нямаше и какво да се говори. Тия там, отсреща, ще се измъкнат, но тия тук, по обсадените скали, няма да се измъкнат. Това е и никой нищо не може да промени.

Слънцето сякаш не се и помръдваше, както се бе дигнало над Стражица. Изчезнали бяха някъде и белите облачета. По снишилия се побелял небосвод между забулените в мъгла и слънчев блясък планински върхове наоколо се стичаше на широки потоци нажежено, светнало олово. Скалите на върха пареха. Четниците се притискаха към бледите сенчици, които едвам покриваха едната страна на блесналия камък. Там ще сложи някой рошавата си глава, но не може да я скрие в камъка.

Цветко се оплака:

— Да не беше барем тоя огън… Набъбналите му устни лепнеха.

— Ще мине, Цветане. Още малко — рече Глаушев, без да го погледне. Като на дете, което искаш да залъжеш, щом не можеш да му помогнеш.

Цветко мигом се обърна към него, с големи, уплашени очи. Ще мине. Как ще мине?

Тръгнаха да обикалят позицията Кирил Кончев, Юнкерът, качил се бе тук и Костурчето, отдалеко се чуваше поиздрезгавелият му тенор. Питаха те четниците за патроните, по колко патрона имат още; да ги пазят, да не пускат на вятъра куршум.

— Турци много — шегуваше се Костурчето, тръсвайки буйните си къдри.

Повикаха и Бориса. Между изправилите се скали имаше едно по-широко място, осеяно с по-дребни и по-едри камъни. Там се събраха четиримата. Кирил Кончев се заоглежда, като да търсеше къде да седне, и каза някак поучително:

— Тук ще се съберем… накрая. Виж, като в църква.

— Ти пък!… Църква — сопна му се весело Костурчето. — Да не искаш да повикаме и попове?

Юнкерът дигна фуражката си и я натисна на същото й място, опъна ръце като за доклад.

— Патроните се привършват. Никой не каза, че има повече. Тук ще дадем последния отпор и… край.

— Немаме вече много грижи — рече Глаушев и се притъкми да се върне на мястото си при Цветко.

Неочаквано по камънака наоколо като че ли се изсипа рядка, едра градушка. Нямаха време и не беше нужно да се оглеждат: по близкия рид насреща пукаха изтънко маузери. Там се бе настанил аскер и стреляше по скалите на Стражица. По камъните тупкаха твърдо, отскачаха и съскаха куршуми. Костурчето изеднаж трепна с опулени очи и така остана за миг. Най-напред падна пушката му, после и той самият се просна с целия си ръст. Спуснаха се над него и тримата. Мъртъв. Юнкерът се изправи с побеляло лице:

— Сега там, на площадката, кой… Кирил Кончев рече навъсен:

— По-добре да не знаят там. Ще се справят и сами. Юнкерът прибра бързо патроните на Костурчето,

дигна пушката му и я разби о близката скала, захвърли ядно останалата в ръцете му цев. Пръснаха се и тримата мълчаливо. Рядката оловена градушка чукаше по скалите.

Турците отново се бяха дигнали на пристъп и пълзяха насам от всички страни.

— Тататааа, тататаааа — повтаряха настойчиво тръбите им.

Святкаха сабите на офицерите, смешно, ала и застрашително се поклащаха високите калпаци на неколцина от тях при всяка стъпка по стръмнината. Алените фесове на аскера сега, на слънцето, цъфтяха на дълги редици, по-други изглеждаха и смуглите лица на войниците. И бързаха нагоре, по-отдалеко се чу сега и бойният им век:

— Аллааах…

Тоя път те негли бяха решили да не се връщат. Сгъсти се и стрелбата на маузерите от насрещния рид.

Започнаха стрелба и четниците, почти всички едновременно. Никой не мислеше за патроните си, не можеше и да мисли срещу настъпващия аскер. Никой и не се радваше, като виждаше как все повече ранени и убити се смъкваха от гъстите турски редици, търкулваха се в разлюшкалата се папрат.

Турците удариха най-напред четнишката позиция на каменната площадка. Навсякъде другаде беше много по-трудно да се мине. Струпаха се там стотици срещу двайсетина, напираха с бясна, отчаяна ярост, човек до човек, насочили дългите си щикове. Офицерите шибаха със сабите си, без нужда — войниците сами се надпреварваха, блъскаха се един в друг, прескачаха, газеха повалените си другари. Дори се умълчаха в сляпата си решителност. За късо време, за няколко минути, те прегазиха площадката, заляха я, нахвърлиха се върху неколцината останали живи четници, нахвърлиха се и върху мъртвите, да ги мушкат и порят с ножовете си, да тъпчат и ритат с подкованите си обуща окървавените им глави.

Никой от четниците горе, между скалите, не забеляза какво стана оттатък, на каменната площадка. Не се отдели, не побягна нагоре нито един от нейните защитници.