Гласовете ви чувам

XXX

Борис Глаушев се събуди рано, още по тъмно. Спал бе добре тая нощ, дълбоко, без сънища. В пълна забрава, в пълна безчувственост. От голяма умора, или пък това беше някакво бягство на тялото, на душата му. Не — това беше поради благодатната, топлата атмосфера в бащиния дом. До първия миг на пробуждането. Всичко започна отново, преди още да отвори очи. СтаЯта бе съвсем изстинала, усети той студ по лицево си, а с това започна и тревожният ход на мислите му. Спомни си той за мразовитата нощ преди няколко дни, когато те тримата се бяха залутали с двата коня в снежната пустош и до разсъмване не бяха се отдалечили ни на петстотин метра от селото. Не можеха да държат оглавниците на добичетата от студ, студът бе проникнал чак до мозъка на костите им. А още същия ден се узна в града за убийството на Кръстьо, селския ръководител. Защо те тримата се бяха съгласили толкова лесно да напуснат селото? За да избягнат безполезните разпри с налудничавия войвода — така се бяха залъгвали. Сега Борис виждаше, че бяха побягнали. Лесно се бяха оставили Кръстьо да ги изпрати, да ги отдалечи от селото, от войводата — той се боеше за тях, но те се бяха бояли за себе си. Защо бяха отишли те там, нели за да вразумят войводата? А бяха побягнали. Трябваше да останат докрай, трябваше да останат и на другия ден, пък нека смахнатият да ги избие. Ако бяха те тримата в селото, нямаше да стане това, което е станало още същата сутрин, нямаше да загине ръководителят. Той е загинал заради тях. Ако бяха останали там, биха свършили и работата си до някакъв по-добър край. И да ги бе разстрелял Ганев, това би било по-логична последица. Така би трябвало човек да върши всяка своя работа, да не се отклонява от нея. Да посреща всички последици, каквито и да са те. Като Кръстьо, простия селски ръководител. А те, тримата даскали…

Той потрепера от студ и бързо придръпна йоргана, сгуши се под него. С подобни мисли се събуждаше всяка сутрин. Всяко утро, всеки нов ден го заварваше сред недовършени задачи, неразрешени, необясними противоречия, сред тежки, мъчителни грижи. Преди не беше тъй, преди и немного отдавна всичко му беше по-ясно. Преди мъчнотиите бяха срещу него, а сега бяха в него. Разклатили се бяха всичките му опори, замъглили се бяха, потънали бяха в мрак много предишни негови представи и схващания. Той ли се бе променил, или пък светът около него? Защо трябваше да загине Дона, защо загина Кръстьо от Дреново? Това стана само за няколко дни. Дона бе убита всъщност от люде, които говореха, макар и по своему, за освобождението на Македония, а Кръстьо загина от ръката на българин, от ръката на организационен войвода. Обяснения имаше — истинските убийци на Дона Крайчева бяха оръдия на кралство Сърбия, които се ползуваха с подкрепата и на турската власт, а българските неразбории бяха направили околийски войвода човек като Никола Ганев. Обяснения имаше, ала по-важно беше, че гинеха люде като Дона и Кръстьо от Дреново. Днес Македония имаше повече врагове. И тъкмо след въстанието, когато тя би трябвало да заслужи почитта, възхищението, съчувствието на всички. Къде беше противоречието? В света ли беше противоречието, или пък той самият, Борис Глаушев, не можеше да разбере нещо много важно, не можеше да стигне до истинските причини? Това последното Борис не можеше да приеме, но то внасяше дълбок смут в него, разколебаваше вярата му, внасяше мрак в мислите му. Какво остава от човешката вяра, когато всичко наоколо й противоречи, всичко й противодействува? Силата на вярата се превръща на разяждаща мъка или… на вик сред глухи. Борис потръпна и под топлата завивка. Нямаше ли да съмне по-скоро?

Някъде из къщата се чу лек, едва доловим шум. Той трепна, като да бе очаквал през цялото време тъкмо тоя шум:

— Мама…

Ослуша се напрегнато. Към нея полетя мисълта му, към неговата майка. Да… някъде долу едва чуто се отвори и се затвори врата. Тя, друг не можеше да бъде. Станала бе милата — нели той днес трябваше пак да замине за О. Ето и стълбата поскръцва под леките й стъпки. Открехна се безшумно и вратата на стаята му.

— Добро утро, мамо!

— Добро утро, чедо. Днеска е много студено вън. Дойдох да ти запаля печката. Да станеш на топло. Рекох си да не те събудя, но пък и не е много рано, нели сега късно се разденва. Зима… Наспа ли се добре, сине?

Той усети как се отпусна тя на колена пред ламаринената печка, сетне драсна кибрит и Борис я видя в светлината на колебливото пламъче. О, мама… Облечена беше в извехтяло късо кюркче, с вечната черна шамия на главата. Очите й блеснаха срещу малкото пламъче, клепачите й бяха зачервени. Тя все си поплакваше през последните дни, колкото и да се опитваше да се сдържа, да крие сълзите си, поплакала си бе на вярно и тая сутрин, в деня на неговото заминаване. Самичка, докато бе шетала в готварницата, сега бе останала само червенината по клепачите й. Бледото й лице беше чисто от нощните сенки, изглеждаше дори свежо, види се, бе го наплискала със студена вода още преди да започне всекидневната си работа. Днес работата й беше повечко. Печката веднага забуботи — Ния бе я подредила още предната вечер с по-сухи дърва и борина, за да не тропоти сега, да я запали с един кибрит, Борко може да спи още или може да иска да си поспи. Весело затрептя, запърпа светлина през малкия отвор на печката, долу по килима, по присвитите колена на Ния, дори и в стаята като че ли отеднаж стана по-топло. По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло. Бързо се успокои и сърцето на Бориса, олекна на сърцето му, невеселите му мисли потънаха някъде, прогони ги тая светлинка, радостното буботене на печката и още повече тая близост с майка му, която бе приседнала недалеч от леглото, прогони ги лицето й, което се белееше в треперливата здрачи на. Борис си мислеше като в някакъв отдих, като в някакво просветление: „Около майката е всичко ясно и добро. Така е с всички майки и за всички хора. Защо не е така с всички големи неща в човешкия живот? Отечество, народ, бог, правда, истина… Те са едни и същи, едни-единствени за всички хора. Разногласията, противоречията са извън тех, противоречията са в хората. Ако хората изхождат от тех в своите дела и мисли, ще дойде и съгласието, ще дойде и единомислието. Единомислието, без което не може да се отиде по-нататък, да се стигне до общата цел. В своите мисли и дела хората изхождат от себе си, всеки човек поотделно. А имат общи цели, всички големи цели са общи. Живеят заедно и как би могъл човек да живее сам за себе си, без другите, без техната подкрепа и помощ?…“

— Що се замисли толкова, сине? Кажи ми нещо…

И той пак се върна при нея, с нова радост, видя я по-ясно в засилилата се светлина, лицето й беше обърнато към него. Повлекли го бяха по-светли, по-бодри мисли, той се върна сега към нея със своите най-хубави мисли:

— В О., майко, аз си харесах едно девойче.

Ния се ослуша, тревожно потрепна сърцето й: „Някога той започна така и с Ружа…“ Тя каза:

— Харно, сине. Редно е за тебе.

Борис се приподигна, подпря се с лакът на възглавницата:

— За мене… мене ми е всичко ясно, но за нея… не знам. Живее срещу моята квартира, срещаме се, говорим. Сутрин ме чака да излеза, вечер — да се върна. Идва при хазайката ми, търси ме. И си мисля, че… но… Дадох на хазайката да купи обущенцата, които донесох за Бойко. Можех да ги купя и сам, но дадох

на нея, за да разбере, че имам дете, че съм вдовец, тя пък, знае се, веднага ще каже на Ангелика.

— Ангелика ли се казва?

— Ангелика. Тя е гъркиня, мамо.

Ния помълча, а не всичко можеше да се види по лицето й, каквато беше сдържана. Тя попита:

— После, чедо?

— После… Ангелика не се показа вече на прозореца, на балкона, както правеше всека сутрин. Не се показа, докато заминах. Само прозорците й светеха нощем, но тя живее там с баба си.

— Ами ти защо не си й казал сам и още в самото начало, още когато си усетил, че…

— Човек все избегва което може да му попречи. Най-сетне требваше да й кажа, разбира се, требваше да узнае всичко от мене. И може би от страх, но помислих, че по-добре ще е чрез хазайката. Мислех си, че така тя ще реши по-свободно. Да, щеше да бъде по-добре, ако аз самият… Ето сега съм в неизвестност. Или… може би тя е решила вече…

Ния пак помълча, сетне подзе, загледана в пламъка на печката:

— Аз забелезах още като те видех. То се забелезва некак, а и майката сичко забелезва, когато е за детето й. Тя е по-особена, тая болка у човека.

— Аз си имам други… други болки, мамо. Радост имах само с Ангелика.

— Тъй, тъй… — Ния като да не бе и прекъсвала мислите си: — Требвало да й кажеш сам, но не си й казал. Нищо. Това, най-после, не може да бъде най-го-лема пречка… вдовец с дете. Ти си още много млад.

Има некои, сметат го за голема пречка, но ако и тая девойка, Ангелика, ако това я уплашило, ти не жали много за нея, сине.

— Да, ако това й попречи… Не ще да е било много силно чувството й, ако това й попречи. В такъв случай аз нема да я потърся вече, ще сменя квартирата си. Това за нея, но… но когато човек преживее такова нещо, в него самия стават големи промени, в него остава нещо завинаги.

— В човешката обич лошите неща се забравят много бързо. И с това човешката обич е още по-хубава. Не само между мъжа и жената. С тая пречка, за твоето вдовство, както и со сека друга пречка ти ще познаеш колко е силна обичта на това момиче. На моето време аз и срещу баща си излезох, а моят баща, дедо ти Аврам Немтур, беше силен човек, силен и страшен. Аз не се уплаших. Наистина, баба ти Султана ме подучи, но аз требваше срещу баща си да излеза.

Ния млъкна, унесена в далечни, далечни спомени, но не каза нищо повече за себе си. Стана и приседна на леглото му — Борис се попридръпна да й стори по-удобно място. В стаята беше вече топло. Пред вратичката на печката трептеше още по-силна светлина, трептяха нейни бледи отражения по белите стени, по всички предмети наоколо, които сякаш бяха оживели, сякаш присъствуваха на разговора между майката и сина като стари, мълчаливи приятели, а зимната нощ беше все още там, зад плътно затворените прозорци. Ния продължи, сложила ръце в скута си:

— Когато сърцето на жената избере некого, за нея веке нема никакви пречки. За себе си тя е като слепа и глуха. Сичко иска и чака само за него и само от него. За себе си нищо, сичко за него. Тя става негова сенка. Ти по това ще познаеш. Когато веке нищо нема да ти отказва, когато от нищо нема да се бои, щом е за тебе. Тогава, в тоя свой час, жената е много силна и е най-хубава, разтваря се като цвете. Сичко това веднага се познава, ще го познаеш и ти.

— Но ето тя… не се показа вече на прозореца — каза Борис с пристиснато гърло.

Той беше твърде развълнуван от думите на майка си, от съмненията и надеждите, които предизвикваха в него. Ния като че ли усети това, посегна в гъстия здрач

и сложи леко ръката си върху йоргана, под който лежеше той — да го помилва, да го утеши. И рече с равен, спокоен глас:

— Може да е имало други причини. Ти сега ще видиш, като се върнеш. — Тя пак помълча един миг и пак заговори, негли само за себе си: — За нея, то се знай, аз нищо не мога да ти кажа. Дано да си случил добре. Сега аз, нели съм майка, боя се повеке и от тебе дори. Не само как си случил, но… Ти каза, че е гъркиня.

— Гъркиня е.

— Ти знайш, моята баба по майка била също гъркиня. Имах роднини гърци. Те по сичко са като нас. Само гордостта им е по-голема. И по-кибар са от нас, по-изкусни. Тия, нашите гърци, са повекето граждани, а ние, повекето от нас, сме селяни или от село дошли. А иначе ние с гърците много си приличаме. Само… само омразата между нас е преголема. Как ли ще минете вие двамата през такава омраза… Тя те знай, че си българин, нели?

— Знае.

— Има ли свои… баща, майка, братя, роднини? Те какво?

— Има… има и братя, и… Те нищо не знаят. Само хазайката ми. И тя е гъркиня.

— Ох, не знам, чедо. Господ да те пази. Нема нищо по-лошо от омразата между людете. Внимавай и ти повеке, пази се повеке. Чуваме и тука за О., за селата там. надолу. Гонят се гърци, българи, убиват се и какви ли не страхотии.

— То е друго, майко.

— Друго… Една омраза ражда друга омраза.

Ния не искаше да говори повече за това, което не можеше да се промени, не искаше да говори повече и за своите страхове и безпокойства — в себе си и за себе си ще ги държи тя, защо да тревожи Бориса сега, в тоя негов час и преди неговото заминаване. Дай боже всичко да се обърне на добро…

Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като

в розова мъгла, като в сън, като в приказка. И те двамата там, майката и синът, умълчани, затихнали. Омразата ражда омраза — с тия думи бързо изчезва, бързо се прекъсва всеки сън и всяка приказка. Ния стана:

— Заседех се с тебе, Борко, добре ми е, но времето минава. Ти… полежи си.

Тя погледна печката и се запъти да излезе, но се чу отвън сега гласът на Лазара Глаушев:

— Нийо… тука ли си…

— Се ме търси — усмихна се Ния. — Когато е вкъщи, не може да седи сам.

На вратата, срещу светналата печка, се показа и самият Лазар.

— Какво вие… гугукате ли си, майка и син…

— Влизай, дедо Лазаре. И ти да си поприказваш со синчето ни. Не стоя той, Борко, дълго с нас. Хайде, като ви приготвя закуската, ще ви повикам.

Борис скочи от леглото по нощна дреха, сложи стол за баща си край печката, прихвана го да седне. Те двамата останаха сами. Борис прибра книгата, която бе чел през нощта, седна и той на леглото, очаквайки да заговори пръв старият.

— Ти кажи, Борисе, там, в окружния комитет, да отстранят от нашата околия тоя Ганев. Не е за нас той и особено сега, след това, което стана с Кръсте от Дпеново.

— Къде да го отстранят, татко? Където и да е, ще си остане същият. За Кръсте той направо куршум заслужава. Под съд требва да иде.

Лазар помълча малко при тия думи на сина си, погледна прозорците, които неусетно бяха започнали да синеят. Така, загледан в прозорците, той каза:

— Куршум, велиш. Под съд. Според най-строгия закон така и требва да бъде. Но има и. нещо друго: в това положение, в което сме ние сега, ударени от сички страни, требва да се пазиме най-много да не почнем и сами помежду си да се изтребваме. Това е най-лошото, което може да ни се случи. С това започва и най-големо безредие, нема да се гледа кой крив, кой прав. Кой со закон и кой без закон. И какъвто и да е законът, секой може во своя полза да го обърне. — Той се загледа в лицето на сина си при светлеещия здрач в стаята. — Ето сега за Ганев. Законът, колкото и да е строг, не го лови. Ще каже Ганев, че неговият помощник убил Кръсте та, за да запази него, войводата си. Нели така се разбра и ти така ми каза: Кръсте пръв дигнал пушка.

— Те са го накарали да дигне пушка! Принудили са го.

— Когато извършеното е очевидно, законът може да помогне. Когато за едно и също нещо може да се каже, да се твърди едно и друго, законът не секогаш може да помогне, пък може и да напакости. А човешките работи са повекето такива — може за них да се каже и едно, и друго, секой говори и съди за них, както разбира и както иска. Ганев ще каже, че ръководителят нарушил неговата заповед, и ще откаже за вас тримата, че искал да ви погуби.

— Да казва той каквото си ще. Всичко се вижда…

— Вижда се, ама законът не го вижда, законът гледа само пред себе си. Вижда се, защото ти си бил там, защото ние с тебе знайме какъв човек, какъв работник беше Кръсте, бог да го прости. А друг некой иначе ще види тая работа, иначе ще я съди. Ето какъв е законът. Аз не казвам да не се зачита законът — не, още по-лошо е беззаконието, — но много пъти става нужда да се помага на закона с ум и разум и още повеке да се помага на съдията. Като се отстрани Кольо Ганев, може, да речем, в България да го прогонят, белки се смири, белки се укроти бесът в него. По-лошо е, като убил, да убият и него. Такава една работа не се знай как може да продължи, как може да свърши. Не води към добър край еврейският закон „Зъб за зъб, око за око“. Ще върнем ли ние Кръсте та от гроба, като убием неговия убиец? Нема да го върнем, ами гробовете ще станат два и три. Най-добре би било да не става такова нещо, да не се пролива братска кръв. Чувал съм аз още, че Ганев бил много храбър. Само акълът му, високомерието му… но така е с людете: ще го търпиш за едно, ще го зачиташ за друго, ще го търпиш и ще се трудиш да го поправиш. Сега нам ни са нужни сички наши сили.

— Татко, ти по… по християнски, а нашата работа не е съвсем християнска. Некога ти си бил по-строг.

— Може да съм бил некога по-строг, но аз и сега мисля и разсъждавам за нашето народно дело. Боя се да не вкараме дявола между нас, боя се да не разпилеваме силите си, ами да гледаме да ги събираме на едно место, в нашата обща работа. И после, на стари години аз познавам по-добре човешката душа. Сичко има в човека, синко, и не можеш да разделиш людете на добри и

на лоши. Лошите да сложиш на една страна, добрите —

на друга страна.

— Това е некакво примирение, татко.

— Не е примирение, а е благоразумие. Мудрост. Аз говоря за тебе, Борисе, като си се качил сега толкова високо. В окружния комитет…

— А да знаеш как е там, горе, както казваш! Самият дявол е влезъл между нас. Всичко започва най-напред оттам, от по-горе. Нужна е строгост и непримиримост пред злото.

— Преголемата строгост стига до по-големи грешки. Големата строгост плаши людете и ги прогонва. Ти накарай лошия да се срамува от лошото, а не бързай да го наказваш. Така людете по-лесно се събират за обща работа и по-здраво се държат. Мене ми се чини,че също с гърците, пък даже и со сърбите требва да се потърсят и други пътища, не само с оружие и кръв.

— О, татко… Сърбите!

— Чакай, чакай — подигна ръка Лазар. — Едно време ние се разправяхме с Кътърката, но сега и двете държави са срещу нас, и Сърбия, и Гърция. Та и сама

България сега търси дружба со Сърбия.

— А в същото време Сърбия изпраща тук чети, които колят нашия народ.

— Това е така и е много грозно, но ти виж как се заплитат работите и колко повеке ум ни е нужен.

— Всичко това е отвратително, позорно и аз не мога да го приема.

— Не казвам да го приемеш, а казвам как да излезем срещу него за наша полза.

Борис скочи и едва ли не проплака със стиснати зъби:

— Те ни убиха Дона… Нашето безумие погуби Кръсте и…

Той махна отчаяно с ръка и тръгна да се разхожда низ стаята.

Лазар го проследи с тъжни очи.

— Ето виждаш ли… — пое той дъх издълбоко и продължи, без да сваля поглед от сина си: — Борисе, чедо… Боли ме и мене премного. Но ти земаш секо

нещо прекомерно присърце. Това те мъчи и те хвърля в голем гнев. Това те води до отчаяние, сине. Борис се спря сред стаята:

— Ти знаеш ли, че аз убих един аскер така, без нужда, само… само от страх! Аз, който страдам от всека човешка болка наравно с тоя, който я изпитва. Откъде иде това, как става? От слабост или от некакво лошо безредие в човека?

Той гледаше баща си с ужасени очи, но лицето на Лазара, погледът му с нищо не се промени, спокоен беше и гласът на стария човек:

— Мене също много ме учудва и наскърбява това твое убийство. Но, синко: секо човешко дело има свой корен. Така требва да бъде. Ти потърси корена и ще го намериш. Ако не по-плитко, потърси го по-дълбоко. От страх, ама не ще да е било само от страх. Нужно е коренът да се знай на секо нещо.

Борис понечи да тръгне пак низ стаята, но се върна и седна на леглото, обхвана с ръце колената си, наведе, притисна чело върху тях. Лазар протегна ръка, сложи я мълчаливо върху главата му, нежно, колебливо го помилва.

Борис си спомни за същата ласка на майка си тая сутрин, за нейната лека ръка върху йоргана, с който бе покрит. И без да подига глава, сякаш да не прекъсне милувката на бащината ръка, продума:

— Хубаво ми е тук, с вас двамата… в тоя наш дом. И това е може би най-хубавото, най… най-постоянното в човека, най-постоянна негова нужда. Всичко това, което ме обгражда тук, което сваля от рамената ми сто оки, освобождава сърцето, насища го и го радва.

Той млъкна и заклати глава, да я притисне още повече върху твърдите си колена.