Гласовете ви чувам

LVIII

Още като направи първите няколко стъпки накъм Стражица, Борис Глаушев почувствува, че се прекърши нещо в него, срути се някаква последна преграда, скъса се някаква последна брънка, нещо се отпуши, разтвори се в него. Нужно му беше само още едно усилие, докато изрече тия две думи, че той ще отиде на Стражица, докато направи първите няколко стъпки нататък. Сега му беше леко и свободно. Той знаеше къде отива. Аскерът Сеше близу, можеше да се покаже всеки миг, а четите се изтегляха все по-надалеко. Аскерът можеше да хване изеднаж Стражица, както се издигаше насреща, отделена от другите височини. Но тъкмо затова той трябваше да отиде горе, да изтегли минута по-скоро упоритите си другари, ако наистина бе останала още една минута време. Задачата му беше колкото опасна, толкова и проста. Така трябваше да бъде във всичко, така трябваше да бъде и преди във всичко. Все пак някакъв скрит глас в него изтихо просъска: не беше ли това отчаяна решителност или мрачно безразличие? Той отговори не на тоя глас, а на мъртвата си годеница: „Не, Ангелика. Моята тъга по тебе не е мрачно отчаяние, не е мъртво безразличие. Моята тъга по тебе е освобождение.“

Стъпката му беше твърда. Зад себе си той дочуваше зачестилото дишане на придружилия го четник. Те се заизкачваха по височината и нагазиха във висока до колената папрат. Удари го остър, свегк мирис. Напече

ните през деня треви и листа дишаха бодро във вечерната прохлада. Низ папратта прошумоля тих ветрец, погали разгорещените, влажни лица на двамата млади мъже. И някак неочаквано, някак чудно прозвучаха в тишината наоколо нови дватри изстрела.

— Да побързаме, а, даскале?

— Да, да.

— Ще ни изпреварят, ей!

Борис улови за цевта пушката си и я метна на рамо. Те бързаха нагоре, папратта шумолеше влажно и се преплиташе в нозете им. По-бързо, по-бързо! Четникът се изравни с Бориса. Борис изви очи към него и едва сега го виждаше добре: беше голобрадо момче, старателно засукало тъничките опашчици на мустачките си.

— Как се казваш?

— Цветко

— Хайде, Цветко. По-бързо.

— Аз мога — засмя се с цялото си лице момъкът. — За тебе е по-трудно, даскале, като не си навикнал. Селски сме ние, се по тая папрат.

— Ще навикна и аз.

— Ами — позатихна гласът на Цветко, — ами дали ще можем да се върнем навреме, а, даскале? Да не ни изпреварят мръсните…

— Да се качим еднаж горе… После ще видим.

— Тъй, тъй. Как ще ги оставим горе… Другари. Ти, даскале, ще им кажеш: марш сички долу! Войводите заповедват. Какво са се заинатили като магарета — продължаваше Цветко през пресекливо, заморено дишане, но младите му нозе мачкаха равномерно, бодро високата папрат: — Марш долу! Какво могат да направят сами горе? Ще ги хванат от сички страни. И щом е заповедано…

— Човек прави много нещо и като умре, Цветко. Само като умре.

Момъкът се загледа в него и стеснително обърса с ръка потното си, зачервено лице. После като че ли изеднаж се досети, пък и да не остане по-назад:

— То… нели, като сме тръгнали с пушка, може и да умрем. Уха… като нищо. Ама аз, даскале, за това и не мисля. Тръгнал съм и… Ще се бия с турците,

пък, то се знай, може и да умра. Хваща ме понекогаш и страх, не ли съм жив човек.

Борис го погледна радостно, с присвити очи — солената, гореща пот, която се стичаше по лицето, му, пареше зачервените клепачи.

Сивите гранитни карпи по темето на Стражица отблизу изглеждаха по-други. От самите недра на височината се надигаха гигантски блокове, притиснати един към друг, сякаш се бяха сковали в борба помежду си кой кого да избута надолу по стръмнината. Някъде бяха легнали един върху друг, единият затиснал другия, някъде бяха насечени като високи, прави стени. Когато двамата нови куриери наближиха подножията на скалите, по ръба на една такава скала бяха наскачали цяла редица четници и махаха с ръце, дигаха към небето пушки, викаха, крещяха, гласовете им се чуваха надолу далечни, сякаш долитаха от високото небе. И те сами изглеждаха по-малки на високия ръб, наредени като паници на полица.

— Пак ли идете бре? — чуваше се отгоре.

— Връщайте се, нема да слезем оттука!

— Кажете на войводите… Кажете на войводите… Гласовете им се губеха в широкия простор. Върлите скали бяха по-достъпни откъм западната

им страна, през една широка, също каменна площадка. Борис и Цветко минаха нататък по мек килим от ситна, олизана от ветровете тревица. На площадката имаше голямо оживение: двайсетина четници трупаха по краищата й камъни, дълбаеха с ножове, с ръце и с каквото им се падне наслоената пръст по цепнатините на скалата. Подготвяха позиция, готвеха се за бой. Други трима четници посрещнаха войводските пратеници на самия край на площадката и сякаш не искаха да ги пуснат по-нататък. Виждаше се, те тримата бяха сега тук заповедници. Борис ги познаваше: Костурчето — подвойвода на една от четите; Кирил Кончев — студент, родом някъде от Източна България, секретар на една от четите; Юнкерът — чернооко, напето велешанче, което бе забягнало в София, за да следва във Военното училище; дошло бе с четите, преди да завърши училището — не е имало търпение да стане офицер, но и сега носеше юнкерската си униформа, с юнашки накривена фуражка. Нито един от тях нямаше повече от двайсет години

Костурчето излезе пред другите двама — беше нисичък, набит, с възбудено лице, буйната му коса се виеше на гъсти къдри и покриваше едрата му глава като рунтав овчарски калпак чак до очите. Той размаха ръка, преди да заговори, преди да чуе двамата пратеници на войводите, младият му тъничък тенор се чу надалеко:

— Не приемаме никакви заповеди! Сега ние решаваме тука! Нели видехме как се изтеглиха сички, а ние тука ще стоим!

Той замахна пак с ръка — не искаше нищо да чува, но Борис Глаушев подзе с някаква преднамерена кротост и вразумителност:

— Не може така, другари. Заповедите на войводите требва да се изпълняват. Тук има общ план за отбрана. Иначе турците ще ни изпочукат до един.

Сега излезе напред Кирил Кончев — дребничък и сух, оръжието тежеше върху поприведеното му тяло, с тясно, бледо лице, с пооткроени очи, които светеха остро, дори мрачно изпод широката козирка на каскета му. Започна и той изтихо, кротко, с мекия си източен говор:

— Господин Глаушев… Нека войводите да изпълняват своя план. Ние видяхме, всичко се вижда оттук. Ние няма да им пречим, а ще им помогнем. Нашият план е да се бием и да умрем. Това е най-важната задача на всеки истински революционер. Това ще разреши н всички други задачи и планове. — Той не издържа докрай, тръсна глава рязко, повиши глас и с още по-ярко блеснали очи: — Така и ще победим ние в борбата!

Юнкерът сърдито приподигна фуражката си, сякаш да я премести върху остриганата си глава, но пак я натисна на същото н място:

— Какво ще се разправяме още… Ние не сме дошли тук, за да отстъпваме!

Насъбрали се бяха и други четници около тях, от тия, които подготвяха позицията на каменната площадка, надошли бяха и други отгоре. Костурчето викна:

— Що бре! Я си гледайте работата! Не виждате ли, скоро ще се стъмни. Хайде, бързо!

Размърдаха се отново четниците, но все се озъртаха, надаваха ухо да чуят какво ще каже Глаушев, като показа, че иска пак да говори. Глаушев се огледа, сякаш да види дали наистина скоро ще се стъмни, но

то беше, защото не му идваха подходящи думи, и току рече тихо:

— И аз ще остана с вас. — После се извърна към другаря си: — А ти, Цветко, връщай се веднага и кажи на…

Не можа да довърши. Пръв се хвърли върху него Костурчето, прегърна го буйно, втурна се и Юнкерът, той дори побутна Кирила Кончев, за да сграбчи по-скоро Бориса в прегръдките си. Радостните им гласове и възклицания се сляха с един общ вик по цялата площадка:

— Урааа…

Запрегръщаха се и другите четници там, размахваха пушки, хвърляха каскети и капи, тупаха нозе върху камъка:

— Ура! Ура! Да живее Македония! Пейте бре! Жив е той, жив е…

Само Кирил Кончев стоеше неподвижен сред настаналата бъркотия, с още по-бледо лице, с притворени очи, за да скрие сълзите си.