Гласовете ви чувам

XXXII

Като остана сам, Костас Милонас се загърна още по-добре в кюрка си и седна отново на креслото. Почувствува, че гневът му се поотля. Поизбистриха се и мислите му. Овладя се. Остана да тежи в сърцето му само неговата голяма скръб сега. Какво нещастие, какво неочаквано нещастие! Ангелина…

Родила се бе последна от пет деца. Четирите преди

нея бяха все момчета. Две преди нея бяха умрели още мънички. Радостта с нея започна още със самото й зачатие. Когато му каза Ксантула, жена му, че ще имат пето дете, тя и първа започна: — Дано това поне да е момиче. Такава радостна надежда се роди у тях преди още да се роди детето. По промените, които се показваха една след друга, по лицето на Ксантула той виждаше как расте и нейното тихо, сдържано блаженство. Следеше изпод око как тя и дрешките на детето приготвяше като за момиче. За тия неща не се говори много между мъж и жена, всеки ги вижда и знае за себе си. Доколкото се бояха те, че може да бъде пак момче, оставяха на милостта божия. После дойде и Ангелика. Растеше тя, растяха, умножаваха се и радостите с нея. Женското чедо е жива благодат в къщата. А тя — едничка с двете израснали вече момчета. И какво дете, каква щерка! С хубост, с драгост, с ум, като светлина в нея. В паметта на стария човек оживяха много случки с Ангелика, най-дребни и всякакви, само за радост и за щастие в живота му. Със здравето си тя беше по-крехка, но в тревогите, в страховете, които, слава богу, преминаваха щастливо, растеше и тая жива, непрестанна, сладка радост. С нея беше всичко по-лесно, тя никога не беше го огорчила ни най-малко. До тоя час, до тоя проклет час.

Тъкмо днес докторът бе казал, че е преминала вече всякаква опасност с тая нейна най-продължителна, най-тежка болест. Щастливо дете, щастливо за себе си и за всички, си бе помислил той, както много пъти досега. Ангелика беше щастие за целия дом. Не можеше човек да се остави с нея на лоши мисли, на лоши настроения, в каквато и да е мъка или грижа. Още като я видиш, още като застане срещу тебе, и драгост бликва в сърцето ти. С такива очи ще те погледне, с такова лице ще те посрещне, такива думи ще намери да ти каже. За братята си също, за баба си, за всички люде. Такава е благословията й, такава е звездата й, светла и хубава. А сега? Какво стана с моята Ангелика, господи?

Чувал бе от злобни люде: „Невярна е женската челяд, не знаеш какво може да ти дойде до главата с нея. Чужда е женската челяд, радостите с нея не са трайни, не са за всякога. Проклето е от бога женското, още от началото на света. Още от Ева, която била хубава като зората, но измамила Адама с ябълка…“ Не можеше да приеме сърцето му такива думи за Ангелика. Тя никога не беше го лъгала, никога не беше го подвеждала. Не можеше човек и нея да лъже, да лъже в нейно присъствие като те погледне, светлината на погледа й стига до самото дъно на душата, пред погледа й ти си като пред жива съвест. Няма да чуеш тъмен, нечист, неверен звук и в гласа й, като песен звучи гласът й по цялата къща, звучи, говори всяка нейна дума за добро, за кротост, за обич. Ако думите й не стигнат до тебе, ще те озари с усмивката си, ще сложи глава на рамото ти, ще те обхване с ръка — о, сладка тежест и топлина, която укротява и обръща сърцето:

— Не се ядосвай, татко… Не се тревожи, татко…

По едно време стана някаква лоша промяна между Ставрос, по-големия му син, и Дросо, снаха му. Старият не можа да узнае какво бе станало между тях двамата, криеха от него и затулваха, но Дросо отиде у своите, при майка си, и цяла неделя не се върна. Научи се после той, Ангелика бе влязла между тях като добър ангел — ще вземе добра дума от единия, ще я предаде на другия, ще припомни и на двамата някоя приятна, весела случка, ще припомни първите им срещи, първите им възторзи и всичко, що е било най-добро, най-мило сред тях. Дросо сама се върна след една неделя, не стана нужда Ставрос да жертвува своята мъжка гордост. Тогава Ставрос донесе на Ангелика копринен плат чак от Солун, пък не беше човек, който лесно развързва кесията си. Добър ангел беше Ангелика, за цялата къща и за него най-много, за стария й баща, който нямаше вече много радости, нямаше с какво да се залъгва.

Костас Милонас се сепна. Накъде го бяха повлекли мислите му? Къде изчезнаха изеднаж и гневът му, и голямата му болка? И те пак се върнаха, захапаха сърцето му, пак излезе пред очите му всичко, що бе видял в стаята на Ангелика малко преди това, ала сега не бяха така бурни, подлудяващи. Ще помисли той по-спокойно, ще размисли като баща за детето си. Та Ангелика беше още дете! Той ще я изведе от тая нейна грешка. Излъгали са я, подмамили са я. Тоя българин, тая стара кучка Фотина, която иска да вкара в собствения си грях, да повлече в своето отстъпничество една млада душа. Такива са всички грешници и отстъпници — да не бъдат сами в греховете си. Той се изправи твърде бързо за своите години, прихвана полите на кюрка си и се отправи наново към стаята на Ангелика.

Седна на един стол близу до леглото й. Тя го гледаше и нейният поглед беше така спокоен, ведър, че той не можа да издържи дълго срещу него, все другаде обръщаше очи — той, нейният родител, нейният съдия. Само към прозорците не се реши да погледне, струваше му се, че пак ще види там оня, и се боеше още повече от гнева си, който би могъл да помрачи ума му, а сега му беше нужен ясен ум. Костас погледна майка си в другия ъгъл. И тя беше виновна пред него, и тя! Да беше му казала още в самото начало на бедата: всичко би било по-лесно в самото начало в това нещастие с детето му. И той започна с нея — беше му по-лесно:

— Защо мълча, майко… Не виждаше ли какво става?

Отдавна не беше се отдалечавала престарялата жена за по-дълго време от леглото си в ъгъла. Стопила се бе тя със своята мъка, една купчина кости едва личаха под покривката. Живи бяха още само очите й, смалени, всякога премрежени от сълзи и кротка тъга. Като мъртва лежеше и ръката й върху покривката — изтъняла, с присвита, потъмняла китка, с изпъкнали, модри жилки. Жива беше още само душицата й, която вече едвам се задържаше в немощното тяло, в погледа й. От едното й око се отдели сълзица, полази и спря на хлътналата буза. И нея ли ще съди сега той? Очите на старата жена се скриха още по-дълбоко в гъстите бръчки, но светнаха някак весело и през набралата се в тях влага. Тя каза тихо, тихо, както говореше винаги от своето мъченическо легло:

— Костас… Виждах я как се радва. И защо?… Тя всичко ми казва. Като го види, идва тук при мене. Ляга върху мене. Прегръща ме. Дъхът ми спира. Милва ме. И всичко ми казва. Дума по дума. Боже, боже… Каква радост! Дете. Младо. Няма нищо лошо, Костас. Нищо лошо. — Тя напрегна очи, биха се навъсили веждите й да бяха й останали вежди, но сега само мътните й зеници се напрягаха от нова мисъл: — Аз винаги й казвах, карах й се. Ти пази се, Ангелика! Той е мъж, а ти си момиче. А тя: „Нищо лошо не ми е сторил. Ни една лоша дума не ми е казвал.“

— Той не е наш, майко. Той е българин, майко! Костас Милонас изрече тия думи с такава сила, с

отново надигнал се гняв, а старата жена продължи с тихия си глас, обърнала сега очи някъде край него, и като да си говореше сама със себе си, като да си припомняше гласно:

— Баща ти… преди да се оженим, искал да си вземе българка. Била много хубава. И май… не я забрави той до края…

Костас Милонас се раздвижи на стола си, пречеше му нещо кюркът. Оглупяла бе съвсем майка му. Той вече не я погледна. Но като се гневеше на майка си, мисълта му беше насочена към Ангелика. Той не се обърна да я погледне, ала усещаше погледа й, усети как тя се усмихна на последните думи на неговата майка. Изкашля се и току се обърна тъкмо към нея, към щерка си, по-придръпна се на стола, поизправи се, да го види тя добре, както я гледаше той със строги, втренчени очи:

— Ангелика… Да си поприказваме ние с тебе като баща и дъщеря.

Усмивката бе изчезнала от лицето й, тя го гледаше спокойно, с почтително внимание. И каза:

— Слушам, татко.

— Ти си още много млада и… и си момиче. Но ти си гъркиня, Ангелика! Аз не одобрявам и това, че така, през прозореца, се заглеждаш в един мъж. За почтените момичета то става по-иначе, като им дойде времето. За тебе е още рано. Като ти дойде времето, ние с майка ти, с братята ти ще ти изберем най-подходящ човек. Е, може и ти ако си харесаш някого, с нашето одобрение. Ти още не можеш да избираш и ето каква голяма грешка си направила. Непознат човек, незнаен. От прозореца си го видяла. Моята дъщеря няма да тръгне с когото и да е. Ние сме между първите хора в О. За това да бе помислила най-напред. Честта на нашето семейство и нашето име не позволява такова едно… като най-простите момичета, като селянките на селското хоро. А ето сега, най-голямото зло: българин. Как намери, дъще, тъкмо него! Българин! Дъщерята на Костас Милонас. За нас, елините, те са най… най-зли врагове, врагове смъртни. Не от вчера и днес, от векове. Още откакто са дошли тук, в нашите земи. Ти си учила в училището, но ето забравила си такова най-важно нещо. А не чуваш ли какво

става и тук, в О.? Кажиречи, всеки ден кръв се лее. Не знаеш ли, не си ли чувала, че и братята ти, и двамата ти братя са в тая борба? С главите си. С кръвта си. Знаеш ли какво значи това, Ангелика? Бог да ги пази! Сърцето ми трепери за тях, по цели нощи не спя понякога, но… ние сме елини, дъще! Аз все си мислех, че и ти добре разбираш това, като знаеш от какъв корен си. Никой друг, ни турците даже толкова, а българите са наши най-опасни врагове. Турците един ден ще си отидат оттук, но те ще останат. Ние трябва да… да ги унищожим, да ги смелим. Да не остане името им на тоя свят, спомен да не остане от тях.

Девойката го слушаше от леглото си, без да се помръдне, все така загледана в него, и това го насърчаваше. Той продължи:

— Те са народ прост, селски народ. За всяко нещо ние сме къде по-горе от тях. Рано или късно ние ще ги претопим, а това ще бъде и за тяхно добро. Ще станат елини, много от тях са били елини и преди. Какво друго могат да бъдат те, щом са приели вече и нашата вяра? Доскоро никой не ги е знаял и зачитал като народ. Русия им мъти на тях главите и държава им направи,, за да й бъде като мост към Цариград. Ние ще обърнем всичко, както си е било. Със сила, където е нужно, пък и с добро, в името на нашата света църква и с всичко, с което ние сме по-силни. Те са упорити и диви, но ние ще ги укротим, ще ги подчиним, ще ги върнем на светата Христова църква. Исках да ти кажа всичко това, дъще, и да ти припомня. Ти си умна, сама премисли по-нататък, сама виж как си се подлъгала и си се отклонила. И слава богу, че не си отишла много далече, запазил те е господ.

Костас Милонас млъкна, позамисли се дали бе казал всичко, което беше нужно — ех, стига толкова. Успокои се и той самият, изля се с дългото му слово и неговият гняв, и всичките му страхове. Стаята се бе изпълнила с вечерен здрач, започнали бяха да тъмнеят и прозорците. И като нищо да не е било, старият човек се залови тъкмо за това:

— Готова ли е ламбата?

— Готова е — отговори майка му. — Ксантула сипа газ още сутринта.

Костас Милонас извади кибрит, но преди това дръпна докрай завесите на прозорците — пак му бе минало

през ума за оня отсреща, да не може нищо да види от своя прозорец, придръпна той още повече завесите, сякаш да скрие дори и светлината в стаята. Ангелика го следеше от леглото си, видя как светна лицето му, когато запали той ламбата. Тя го гледаше, но сякаш не го виждаше. Костас Милонас погледна дъщеря си през светлината на запалената ламба. Не му хареса нейното лице сега, погледът й. Той попита с неясна тревога:

— Няма ли да кажеш нещо? Ангелика протегна ръка:

— Поседи още, татко… Аз… и аз да кажа, ако ми позволиш.

Той седна, отпусна се на стола, загледан в нея уплашено. Тя дигна очи към тавана — там, където се бе очертал светъл кръг от ламбата, — мълча някое време да събере мислите си, най-важните си мисли.

— Говори, Ангелика!

— Ти всичко трябва да знаеш. Всичко. И после… Не знам. Видях го най-напред от балкона, от нашия балкон. Гледах го и оттук, от прозорците. Проследих кога влиза, кога излиза. Исках да го гледам. Постоянно. После отидох у леля Фотина. Започнах да отивам по-често. Срещах го там. Спирахме се да поприказваме. Не мислех за нищо друго, не желаех нищо друго. Само да го виждам по-често. Голяма беше и моята радост, когато забелязах, че и той ме търси. Радвах се на всяка негова дума, радвах се и на това, което му говорех. Какво да ти кажа повече? Това е най-важното, това е всичко. Какво лошо съм направила?

— Как… какво лошо? Нели за това ти говорих досега! Ти нищо ли не си чула? Къде ти е бил умът?

Костас Милонас започна отново да се гневи, но друга болка стисна сърцето му и слабост го обземаше все повече. Ангелика поклати глава върху възглавницата някак отчаяно, с голяма мъка. После пак започна и като да не беше чула сърдитите думи на баща си:

— Аз съм гъркиня. Разбира се, гъркиня съм. И всичко знам. Нели тук, у нас, все за това се говори. И в училището. И между всички нас. И в църквата, когато владиката започне да говори. Ставало ми е понякога страшно. Боя се аз много за братята си, за тебе. Понякога и не всичко ми е ясно, мъча се да го разбера по-добре. Но ето и ти не можеш да ми го разясниш. Слушах те, всяка

твоя дума. Тук, в ме Не — притисна тя голите си, слаби ръце върху гърдите, — тук остава нещо празно. И оттам ми иде някаква мъка. Още по-голяма, когато узнах, че той е българин. Когато го видях за пръв път и пожелах да го виждам пак, аз не попитах какъв е, нито помислих за това. То дойде у мене само по себе си. Нова сила се породи в мене.

Тя млъкна. Казала ли бе всичко? Не, не още. Костас Милонас на часа подзе:

— Църкиня. Но не говориш, не постъпваш като гъркиня. Опомни се, дъще! Така не може да говори една истинска гъркиня, да… да се заглежда по българин.

Девойката нито се помръдна. После приподигна ръка и сянката на ръката се виждаше по-ясно върху бялата стена, отколкото самата ръка — толкова бледа беше тя и дори прозрачна. Момичето продължи спокойно, като човек, който не се бои от нищо, не се двоуми, не се съмнява. А се виждаше колко много бе обладана тя от своите

мисли.

— Почакай, татко. Искам да ти кажа всичко докрай. Да ме разбереш и после да ме съдиш. Но аз не се и смятам за виновна. В какво съм виновна? Гъркиня. Разбира се! И аз се гордея, че съм се родила гъркиня. И да не кажеш, че не зачитам приказката ти. Чух дума по дума. Но защо трябва да… да смелем българите? Те са цял народ. Защо такава омраза? Нели сме християни и ние, и те! Аз не ги мразя, не съм ги мразила никога. Само се страхувам от това, което става. Сега повече, сега аз се страхувам и за нето. Те направиха въстание и скитаха после из града голи и боси. Спирали са се техни селяни и пред нашата порта. За един залък хляб, за една дрешка. И турците са се уплашили от тях, когато почнало въстанието им. Чувах ви да говорите. Не мога да ги мразя. Няма и защо да ги мразя. Аз почувствувах това, когато узнах, че и той е българин. Винаги съм те слушала, но това, което ми говориш сега, остава далече от мене…

— Остава далече, разбира се — прекъсна я Коста Милонас. — Остава, защото ти си се отдалечила, ти си се променила.

— Променила съм се… Промених се към по-добро. Вие всички ме обичате и ти най-много, ала сега аз познах най-голямата радост. От него ми иде. Само като го видя, като ме погледне и той, като ми се усмихне, като ми проговори. Струва ми се, че съм някъде високо, много високо. И това, което ми говориш ти за омразата, за унищожението, стои долу и много далече от мене. И слава богу! В мене, в сърцето ми е другото. Голямата ми радост, че той ме обича. Че го обичам. Разбираш ли ме, мили татко? Ти трябва да ме разбереш, трябва всички да ме разберат, то е толкова ясно и толкова хубаво! Но ако сега излезете срещу мене, ти, мама, братята ми, Дросо… аз ще умра. Ако сега чуя гласа му, ако той ме повика, аз ще стана от това легло и ще тръгна след него. Ако ти застанеш срещу мене и ме спреш, аз ще умра. Ще умра с неговия глас в мене. Това исках да ти кажа, татко, и сега вие правете каквото… Много искам ти най-напред да ми помогнеш, най-напред ти да ме разбереш. Моля те, татко, аз, твоята Ангелика…

Тя изви към него хубавите си очи, блеснали на светлината на ламбата, и чакаше жадно отговора му. Чу се в настъпилата тишина как изхлипа бабичката в своя ъгъл. Костас Милонас се извърна сърдито към нея, като че ли тъкмо тя беше виновна за нещо, ала и неговите сърдити очи бяха пълни със сълзи. Старата жена забеляза и движението му, и погледа му, поклати глава, преди да заговори, и се примоли със слабия си, задавен от сълзи глас:

— Костас… сине. Помисли за чедото си! Не се гневи, ти си неин баща…

— Мисля аз за нея и само доброто й мисля — отвърна той троснато. Потекоха сълзи от очите му и това го разгневи още повече: — Аз мисля, но тя не мисли за себе си, за нас всички тук. Не я ли чуваш какво говори? Не мога да повярвам, че това е Ангелика, моята Ангелика!

— Твоята съм, татко, твоята Ангелика. Както преди. Но ето пред мене се отвори моят път и аз тръгвам по него. Не ме спирай, татко, и няма да ме спреш.

— И на приказките ти не мога да се начудя, и приказките ти са вече други. Говориш като…

— Не съм вече дете. Понякога не спя по цели нощи и какви ли не мисли ми идват. Пък.ние с тебе и никога не сме говорили за такива неща. Ти и сега…

— Мълчи! — дигна той ръка и така остана, с полу-отворена уста, уплашен.

Чуха се отвън, по преддверието, твърди мъжки стъпки. Ослуша се за миг и Ангелика, после се приподигна едва върху възглавницата, оправи ръкавите на нощницата си, приготви се за среща. Влезе Димитрис, по-младият й брат, към двайсет и седем-осем годишен момък, среден на ръст, набит, с възмургаво лице, премного сериозно за неговата възраст, дори мрачно от едно вътрешно, може би малко изкуствено напрежение. Той затвори вратата с движение на човек, който не мисли за обикновените, незначителни неща и как ще ги направи. В стаята прозвуча плътен, не много висок тенор:

— Добър вечер. — И после отново, с едвам доловима топла нотка: — Добър вечер, Ангелика. По-добре ли си днес?

Тя му се усмихна с блеснали очи, с лека тъжна сянка на устните си или това беше някакво едвам доловимо, горчиво помръдване на изпръхналите й устни. И каза:

— По-добре съм. Даже много по-добре.

Той пристъпи, посегна, тя му подаде малката си бледа ръка, Димитрис леко я погали с другата си ръка:

— Добре. Добре.

Ангелика насочи тревожен поглед към баща си. Старият човек следеше срещата на брата и сестрата с влажни очи, но бе стиснал устни, като че ли се боеше да не би да проговори против волята си. Виждаше се — той бе решил да мълчи, но трябваше ли да мълчи и тя, да се крие зад неговото мълчание? Бащата забеляза нейното колебание и уплашен й направи знак с очи: Мълчи! Да не си посмеяла! С очи му отговори и тя! Добре, татко, щом… По-нататък тя си мислеше, вече отклонила погледа от стария: „Да не бързам, да не бързам с Димитрис. Той не е като татко, той може да направи нещо лошо на Бориса. Да размисля и аз по-добре, по-спокойно. Не искам да се крия повече, но какво ли ще направят братята ми, щом узнаят? Те и двамата…“ Димитрис прекъсна мислите й:

— Много ти здраве от приятелките ти… Срещнах тая вечер Перистера, Кринио. Искат да дойдат да те видят, но ти не бързай, докато се посъвземеш. Ще те заболи глава от приказките им. Връщаха се от гости и всичко ми разказаха на бърза ръка. Една през друга, като ластовици на свети Пантелеймон: чичиричичири!

— Такива са и двете — засмя се девойката. — Бъбривки.

— Донесох ти грозде. От Воден. Там го пазят и до-

сред зима.

Сега Ангелика сама потърси ръката му и с двете си ръце:

— О, Димитрис…

Радостният й поглед бързо помръкна. Защо не може всичко да бъде така хубаво? Откъде иде толкова омраза между хората? Ето Димитрис, ако узнае за Бориса… Той носи два револвера на колана си даже когато отива в църква. Но тя ще му разкаже всичко, с най-хубави думи. Нека се посъвземе само, да стане от това омразно легло, да бъде по-силна.

Димитрис разроши косата й и мълчаливо излезе. Костас Милонас проследи стъпките му, докато заглъхнаха, и рязко се обърна към щерка си:

— Да не си посмеяла! Никому ни дума!… Огън ще влезе в къщата ми!

Тя го гледаше мълчаливо. Нека, засега, нека бъде така засега. Той стана:

— Ще кажа да ви донесат вечерята. С баба ти тук… Време е.