Гласовете ви чувам

XXXVII

Борис Глаушев влизаше за пръв път в жилището на Кибаров. По малкото дворче пред къщата личеше опустошението, което бе нанесла зимата. От двете страни на тясна калдъръмена пътечка, която водеше към къщата, личаха следи от затъпкани лехи, туктам по тях и край оградата стърчаха изпочупени, почернели стръкове, съсухрени, прегорели, кой знай как задържали се под снеговете посивели китчици цветя от последната есен. Следи от замрял живот, който очакваше мотичката на стопанката да разчупи твърдата зимна кора на земята. Пътечката водеше към няколко поразкривени каменни стъпала, без перила; които стигаха до тясна площадка пред входната врата на къщата — две-три стаички под нисък зимник с тъмни прозорчета. Малкото жилище изглеждаше като пусто, със затворени прозорци, със затворена врата, но едва бе стигнал Борис докъм средата на пътечката, когато вратата шумно се отвори и на площадката изскочи учителят Добринов. Той беше гологлав, с разрошена дълга коса, с разкопчан балтон, с възбудено, зачервено лице, спусна се по няколкото стъпала и се спря на последното, замахна с ръка, сякаш искаше да спре Глаушева:

— Е… Какво сега ти? Идваш да видиш дали е мъртъв? Не, жив е! Колкото и да е неприятно това на някои.

Борис се спря пред него учуден:

— Що значи това, Добринов?

— Няма що да се учудваш. Какво значи… Ваши хора се опитаха да убият Кибаров. Не вярвам да ти е съвсем неизвестна тая работа.

— Какви наши хора? Аз наистина не те разбирам.

— Хора от комитета. Познали са го убиеца. Човек на Венчев. От неговата банда.

— Това е друго нещо, ако е верно. Венчев не е в комитета.

На вратата се показа табакът Тодор Корчев, показаха се зад него и други двама млади мъже, които Борис не познаваше. Табакът рече с мрачно лице:

— Влизайте. Не дръжте вратата отворена. Добринов се врътна все така възбуден, изкачи се

назад по стъпалата и се провря между застаналите на вратата, като че ли бе решил вече да не продумва. Отдръпнаха се и другите след него, влезе и Борис в малко ходниче пред няколко врати, някой бързо затвори входната врата. На стол до една от вътрешните врати седеше грамадният евреин Езра, мълчалив, неподвижен, с безизразно, вкаменено лице, на кръглите му колена тежаха свити неговите великански юмруци. Той като че ли изпълваше цялото ходниче, другите четирима около него изглеждаха някак смалени.

— Добър ден — поздрави Борис. Никой не му отговори, никой не го и погледна. Той продължи: — Къде е Кибаров? Искам да го видя.

Табакът Корчев колебливо му посочи с брада вратата, до която седеше евреинът, и неохотно процеди:

— Там…

— Той може да спи сега. Почивка му е нужна — не можа да се сдържи Добринов и се размърда нервно в ъгъла, където бе застанал.

Ала иззад вратата се чу позатихналият глас на Стефан Кибаров:

— Ти ли си, Глаушев? Влизай.

Борис влезе. Веднага след него, по петите му, се вмъкна и Корчев, тихо затвори вратата и застана там като на стража. Той следеше всяко движение на Глаушев със строги, дебнещи очи. Кибаров лежеше на тясно желязно легло в един ъгъл на стаята, дългото му слабо тяло беше цяло изпружено под вехтичък йорган, ръцете му бяха отпуснати върху йоргана и едната цяла омотана в бял, вече позамърсен бинт. Лицето му беше твърде бледо и още повече ослабнало, високо стърчеше големият му нос, а разрешената коса, брадата му като че ли някой набързо бе поприбрал около неговата едра глава. Светеха живи само очите, все така пълни с мисъл, съсредоточени, сега излеко втренчени и трескави, вероятно поради раните му.

— Ела, ела, Глаушев… Седни, братко.

Той като че ли преглътна една въздишка, но лицето му остана непроменено. Борис се огледа къде да седне — два прости стола бяха сложени край стената срещу леглото, масата в другия ъгъл беше оставена без стол, цяла отрупана с книги. Нямаше никаква друга мебел в тая малка и немного светла стая, ала на стената срещу вратата бяха окачени един до друг в тесни черни рамки неголеми портрети на Маркс, Енгелс и Димитър Благоев. Борис седна на един от столовете, разкопча балтона си — в стаята беше много топло, току до вратата пърпореше нагорещена ламаринена печка.

— Как стана това нещо, Кибаров? Боли ли те, лошо ли си…

Кибаров изви внимателния си поглед към смутеното му лице, помръдна пресъхналите си устни и рече с пренебрежение:

— Докторът каза, че нема нищо опасно. В ръката и в крака съм…И в гърдите, но куршумът минал по ребрата. Не ми се лежи, а сега кой знае колко време…

Чу се сърдитият глас на табака:

— Уплашил се, мискининът, треперела ръката му… макар от две крачки…

Кибаров като да се поусмихна, обърнал поглед към тавана:

— Чакай бе, му казвам, какво правиш, а той, изблещил очи като побъркан и не може да гръмне повече. Но кракът ми се преви, счупен… току се видех на земята.

— Позна ли го?

— Не. Тодор, ето, другарите… Казват, че е от хората на Венчев.

— Ами видели са го тука — обади се пак табакът. — Лютото Коне… знайме си го ние, казаха ни и други, крие се той сега, майката му…

Борис приподигна рамена:

— Просто да не поверва човек…

— Мене пък не ми е много чудно, Глаушев — обърна Кибаров лице отново към него. — Знам аз всичките му намерения. Заканвал се… станаха сбивания. Венчев разправял, че аз пращам свои хора да нападат неговите юнаци. Всъщност той смета, че аз му преча да вземе окръжния комитет в ръцете си. Аз наистина му преча и ще му преча, но не очаквах, че ще ми прати убиец.

— Да не би да има некаква грешка? — промълви Борис, но и той самият не вярваше на предположението си.

— Никаква грешка нема — отсече табакът. — Венчев. Секретарят на комитета. А може да има и други. Боят се да не вземем ние комитета. Венчев най-напред, предателят, който се продаде на сръбския крал.

— Той не е вече секретар, той…

— А, изгонихте го, ама той сега разправя, че вас ще изгони. Затова е пратил Лютото Коце да убие господин Кибаров и вече да нема кой да му пречи. Тия работи се знаят, даскале. И сичко ще узнаем ние, от игла до конец. И секи ще си получи…

— Остави, Тодоре — намръщи се с досада Кибаров. — Глаушев нема никакво участие в тази мръсотия.

— Може да нема, но и той върви с них. Борис се извърна към табака нетърпеливо:

— А вие сега… какво? Ще отмъщавате ли? Наежили сте се, но… Това не е ваша работа. — Той помълча, после рече с припламнало лице: — Ти сега излез за малко, искам да поговоря с господин Кибаров.

— Излез, излез, Тодоре — каза и Кибаров от леглото си, без да се помръдне.

Тодор Корчев се подчини, ала от прага, хванал дръжката на вратата, рече троснато:

— Да. Ще платим на предателите. За кръвта с кръв! Борис приведе глава, после дигна към Кибаров натежал от мъка поглед:

— Ако наистина е Венчев… Сега и твоите хора… Комитетът, какво би могъл да направи комитетът! Ние се изяждаме взаимно. И тъкмо сега, когато ни атакуват от всички страни.

Кибаров рече с поглед в тавана:

— Не се чуди. За нас въстанието беше едно поражение и сега всички слабости излизат налице. Но ти не знаеш какво става и горе, в България, по нашите македонски работи. Разногласия, раздори, кой крив, кой прав, а това, което става там, има свои отражения и тук. Назад към здравите принципи на борбата! Нищо друго. Към осъзнаване на всички направени грешки и отстъпления, за да не се повтарят повече по прежнему. Нема друг изход, не е и нужен друг изход.

— В мене самия също… аз също се обърках. Да, здравите, основните принципи. Но дали и в тех нема нещо погрешно? Не можеш и ти да ми помогнеш, не можеш. Виждам колко си твърд, последователен, но ме извеждаш към неща, които не мога да приема. Може би и в началото има нещо нередно, щом краят е такъв. Все за това си мисля от оная нощ, когато бехме с Груев.

Кибаров обърна погледа си към него:

— В тебе всичко е разбъркано. Немаш своя линия, свой критерий. Виждам: обичаш честно народа си, искаш да му помогнеш. Това е добре, тази обич, но у тебе има пълна идейна обърканост. Оттам иде всичко, всичките ти колебания, съмнения, та и душевният ти тормоз. — Той помръдна, като че ли цял да се обърне с раненото си тяло, и продължи, взирайки се в него: — Да вземем например именно твоята любов към народа и отечеството, както би казал некой разпален националист. И да приемем, че това е едно естествено чувство у човека –. привързаност към роден край, спомени, общ език и така нататък. Но това чувство е така изопачено в така наречения патриотизъм! С нищо друго не се спекулира така безогледно, така лицемерно, така подло, както с патриотизма. В него намират оправдание и за най-тежките си престъпления и буржоазия, и дворец, и църква, до най-последния… родолюбив негодяй. С него започват войните, в него е и тая взаимоунищожителна омраза между народите, съперничеството между тех, в негово име смъкват по две кожи от гърба на народа всевъзможните спекуланти. Ти помисли, Глаушев, какво остава всъщност от твоята любов към отечеството? Което казах аз за патриотизма, има същото значение и за отечеството. Помисли за всичко това добре, Глаушев! Аз мисля въобще, че твоите прекалени чувства те заплитат като муха в паяжина. Големите проблеми и всички проблеми се решават

тук — приподигна той здравата си ръка и докосна с пръсти восъчнобледото си чело. — А не с… чувства. Ето и друго, за което требва добре да помислиш: народът, народните маси се привързват здраво само към едно дело, в което са вложени техните жизнени интереси: хлебът им, освобождението им от всекаква експлоатация, човешкото им право да живеят. А ти какво? Как си представляваш ти свободна Македония? Чуждите потисници могат да бъдат заместени от свои потисници и изедници. Само с твоя огнен патриотизъм ти нема да стигнеш до едно- истинско освобождение. Ами по-нататък? Работникът в твоята свободна Македония ще получава ли заслуженото за своя труд? Ще се даде ли земята на селяните? Или ще наскачат вече наши бейове и чифликсайбии? Ето и за това требва да помислиш. И да освободиш крилата си от всекакви паяжини, да освободиш ума си от всекакви излишни, нездрави чувства. Просвета е нужна, Глаушев, знания са нужни. Ти тръгваш с владиката да раздаваш милостиня, а требва да учим селяните, работния народ да се бори за своето. Не, не, чакай…

Влезе безшумно немлада жена в смилевска носия, с дърва за печката, притъкми се да приклекне. Кибаров изви очи към нея:

— Много е топло… После, после. Остави там дървата, после ще…

Смилевката мълчаливо, безшумно сложи дървата пред печката и си излезе. Кибаров продължи:

— Ето да разгледаме този случай с владиката и много неща ще ти станат по-ясни.

— Но това са вещи, които изпращат от България добри хора, патриоти. Пострадалите по въстаналите села немат нищо и от всичко се нуждаят.

— Знам, знам. Но с милостиня ли? И попита ли ти колцина от софийските богаташи са отделили…

Сега в стаята влезе Добринов, още по-възбуден, колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен:

— Другарю Кибаров… Лекарят нали каза да лежиш спокоен, да не говориш толкова много и… — Той обърна свиреп поглед към Бориса: — Съвсем не е време за разговори сега, Глаушев. Той трябва…

Несдържана врява се чуваше и отвън, пред вратата на стаята. Кибаров махна със здравата си ръка:

— Не, не съм уморен, нищо ми нема. Борис стана:

— Наистина, аз.-.-, само да те видя. Прощавай, Кибаров.

— Постой, постой. Ние требва по-често да се виждаме.

— Ще дойда, пак ще дойда. Имаш ли нужда от нещо, Кибаров?

— Има кой да се погрижи за всичко — побърза да отвърне Добринов.

По лицето на ранения трепна бледа усмивка:

— Нищо не ми липсва. Другарите тук се грижат за всичко.

Борис обърна студен поглед към Добринов, кимна едва:

— Да. Виждам. Не искаха даже да ме пуснат при тебе.