Гласовете ви чувам

XXVIII

Часовият пред вратата на войводата се ослуша и сладостно мъчителната дрямка литна от очите му. Ганев се опитваше да приглуши гръмливия си глас, но мярката му за тих глас беше по-особена. Часовият чуваше всяка негова дума:

— Утре ще ги натиря пред целото село. Да се знае кой се разпорежда тука.

Чу се и гласът на Хаджията, помощника му:

— Ами ако не искат да си отидат? — Ще ги ррразстрелям!

— Ами те… нели… началство…

— Не признавам никакво началство. Аз съм тука началството! С юмрук в мутрата, та да ме запомнят всички. Който погази моя заповед — смърт! Ще ги очистя като нищо. Пунгаши! Дошли са да ми пречат. Те аслъ друго не знаят. Объркаха всичко, все такива едни… даскали. Окото ми нема да мигне. Що се смееш?

— Нищо. Голема комедия ще бъде утре с них…

— Като помиришат куршума… върви да спиш. И добре си отваряй зъркелите, да не се измъкнат. Добър урок ще им дам аз, и на всички тия в града. Върви!

— Слушам.

Хаджията мина мълчаливо край часовия. Часовият не се реши да го попита за смяна, а му се струваше, че би трябвало отдавна да бъде сменен. Войводата би строшил костите му само да го чуе, че проявява такова нетърпение. Ала скоро дойде друг четник и го смени пред вратата.

Предишният часови извади ножа от пушката си, прибра го в ножницата, при светлината на газеничето. Сега той не бързаше. Погледна другаря си — не, не се решаваше да заговори. Може и да чуе оня вътре. Взел пушката си в ръка, той излезе от къщата. Спря се вън, под широката стряха.Снегът продължаваше да се сипе — чуваше се ясно лекият му съсък в глухата нощна тишина. Що му е работа, каквото ще да прави войводата с даскалите! Но те нели… Той бе чул цялата им разпра с войводата. Те говореха по-право. Те са и по-горно началство. Войводата си беше улав, това се знаеше. Улав беше, но беше страшен. За нищо куршум тегли. Може и наистина да застреля даскалите. Никого не търпи над себе си. Иначе те право говорят. Чак от града са дошли да му пълнят главата. Ще пали селата… гледай ти Йосифа да хванеш! Селата, кой ли не ги пали… Е, що… Що може да стори той, срещу войводата ли ще излезе? Я върви да спиш! Ама как ще легнеш, като знайш що може да стане утре… Ха! Ще иде той да каже на ръководителя. Ръководителят нема да го издаде. Хей, да не намажеш ти куршума вместо даскалите!…

Той махна със свободната си ръка и тръгна колебливо по снега. Хрт, хрт, хрт… Я как сипе! Ще покрие и следите му. Той забърза надолу по селската улица. Тъкмо на края й беше къщата на ръководителя. Там, у него, нямаше четници; малка му е къщурката и пълна с люде. Дано не го усетят. Виж, снегът всичко е покрил и селото като че ли не се вижда. Четникът се спря още за един миг пред самата къща на ръководителя, после току побутна вратата и подвикна в празното шепнешком, за да скрие гласа си:

— Кръсте…

Чу се отвътре сподавен женски глас като ехо на шепота му:

— Кръсте!

— А?

— Викат те вънка…

На отворената врата се показа сянката на ръководителя:

— Кой е? Шо има…

— Излез, излез. Бързо.

— Да се обуя.

Той спеше облечен. Върна се само да навлече опинците си, да си вземе и капата. Четникът го попридръпна по-далеко от вратата, застанаха двамата в снега.

— Оня иска да застреля даскалите.

— Как тъй… Защо да ги застреля…

— Казвам ти. Чух го с ушите си. Прави какво ще правиш. Само гледай да не узнай… Отидох си и аз. Хайде.

Четникът изчезна в снежното мъглище, бързо и безшумно. Селският ръководител остана под стряхата. Гледай ти! Ганев може, може да направи такова нещо. Разсърдиха го даскалите, а нему от нищо акълът му щуква. И силата му е голяма, ще го направи да си изкара яда,

да не му пречат даскалите, и ще хване планината. Силна тръпка разтърси селянина. Станал бе от сън, прониза го студ сега на открито, в снега. Влезе вътре, затвори вратата. Намери леглото си в тъмнината, отпусна се там, до жена си, притисна гръб към стената. Жена му беше будна, чула бе как го извикаха, почака го да се върне, да не би да поиска нещо, но не му се обади. Колко пъти е ставал от леглото по всяко време, и на път е тръгвал по всяко време, губил се е по цели дни и нощи с тия комитски работи, та и домашната си работа позаряза. Мъж. Каквото иска, това ще прави. Той никога за нищо не бе я питал, никога не бе сядал да поприказва с нея. Знаеше, че и сега е будна, както винаги, когато става той или се връща, само да пошушне, тя веднага ще скочи. И за пръв път кой знай от колко време пожела да поговори с нея. Но къде ти — къщата беше пълна с люде, спяха на три купчини в същото помещение семействата на тримата братя. Приправили бяха обор вън, за да има място за людете. Поиска му се в тоя час с жена си да поговори. Къде ти! Той въздъхна. Какво ли ще говори най-сетне и с нея, какво ще му каже тя? Някой пруломоти нещо в съня си, тихо простена някъде в тъмнината. Нямаше с кого да говори, трябваше сам да реши всичко.

Ако е решил войводата да ги избие, и ще ги избие. Той все против даскалите говори, нему все даскалите от града му пречат. И такъв е човекът — никого над себе си не признава. Селските кучета не може да търпи. Той самият му доведе даскалите чак от града. И сина на дядо Лазар. В ръцете му ги предаде. Сега пак той трябва да ги изведе от селото. Даскалите трябва да излязат от селото, преди още да се раздени. А после? Като стане утре войводата и ги потърси? Още по-силен бяс ще го хване. Нека го хване! Да прави каквото ще. Кое ли време е сега? По нищо не може да се познае в такава нощ. Снегът всичко е захлупил, ни звезди има, ни…

Не се усещаше по нищо, че времето минава, но то си минаваше. Откъм обора зад стената изкукурига петел. После пак. Чуха се и други петли низ селото, а като че ли от другия край на света в тая глуха, снежна нощ. Първите петли той чу още преди да легне. Това трябва да са вторите. Да не би пък да са третите?

— Кое ли време е? — промълви той в тъмнината, не се стърпя.

Жена му на часа отговори, току до него:

— Не сме спали много. Има още нощ…

Някой от спящите малко по-нататък се обърна, обърна се още еднаж на мястото си. Не ще се разбудят селските люде от еднадве приказки и сега още повече, като са недоспали. „Има още време“ — помисли си и ръководителят. Нека пропеят и третите петли. Нека поспят даскалите, уморени са, стига, че той е буден и сън не го хваща.

Кръстьо чакаше да пропеят петлите наново. Чакаше, а времето не стоеше на едно място. Още щом чу първия петел, той се изправи. Жена му се събуди и се ослуша. Той нищо не поиска и тихо излезе вън. Снегът се бе разредил сега, виждаше се доста надалеко през разредената снежна мрежа и от белината на снега. Е, хайде… Той усети как потънаха нозете му в дълбокия сняг и продължи накъм вратата на обора, откачи куката. В обора беше по-топло, отколкото при людете оттатък. Единият от конете сам се обади — шумно изпръхтя край стената насреща. Там бяха те и двата. Само два са те, няма повече и няма къде да търси сега трети кон. Пристегна самарите им, изведе ги вън. Няма кой да го срещне по това време низ селото — часовите са по краищата, но пък няма и какво друго да прави. Глухо хруптеше снегът под нозете му, под копитата на двата коня.

Той остави конете под една стряха наблизу — тихи бяха двете добичета, навели умърлушено дългите си глави. Усещаха те нощта, снега, дълбоката сънна тишина над селото. Кръстьо се приближи дебнешком към вратата на къщата, където бяха даскалите, побутна вратата. Запъната отвътре! Ами сега? Сега — това е, ще вика. Пък ако изскочи Хаджията или друг някой от четниците — ще лъже някак. Насреща, през улицата, беше квартирата и на войводата. Само той да не го усети, тоя сатана — казват, по цели нощи не спял. Ех, няма що друго да се прави.

— Ицко… — подвикна Кръстьо, опрял ръка на затворената врата. Той самият едва чуваше гласа си. — Ицеее…

Да го чуе барем някоя от жените — жената е все нащрек, и в съня си. Кръстьо усети как помръдна вратата под ръката му, отвори се. Чул го бе Ицко, познал бе гласа му. Викал го бе ръководителят и друг път така,

по никое време, пък и откакто беше четата в селото, всички бяха с наострени уши. — Що има пак?

— Излез, излез тука! Да не разбудим ония… Но ти, Ицко, гледай да изведеш даскалите, ама никой да не усети. Хайде, Ице…

— Що има, те…

— Върви. После ще ти кажа.

Пръв излезе Борис Глаушев, след него и другите двама.

— Тръгвайте след мене — пошушна им ръководителят и ги поведе към двата коня. Мълчаливо пристъпяха след него тримата граждани, премръзнали в студената селска къща, сънливи; колкото бяха поспали — като на гол камък върху ръбестата сламена рогозка. Тръгна след тях и Ицко Илиев, но се върна — никой не бе го викал и какво ще се меси в работата на ръководителя.

— Ето тия два коня — рече с приглушен глас Кръстьо, — вземете ги и… право в града. Друг кон не мога да намеря сега, да тропам по вратите, редувайте се. И не се бавете, по-бързо!

— Ккккакво зззначи това… Защо?… — побърза Попдимев.

— Войводата искал да ви стреля. С него сичко може. Идете си, господин Борисе, в града, оттам ще се оправите. Нека не ви заварва в селото… — Гласът на селянина умолително потрепера и беше по-убедителен от думите му. Той продължи, за да каже всичко, що беше нужно: — Конете сами ще ви водят в тъмното, колко пъти са минавали по същия път, а и скоро ще се раздени. Стражата — нема какво да ви рече, връщате се в града. — И гласът му пак потрепера: — Хайде, побързайте! Дяволите са го взели него.

Борис Глаушев нищо не продума. Ясно беше всичко и нямаше нищо чудно.

— Ще каже утре, че сме ппппобегнали. От ссстрах.

— Нека, даскале. Само да не сте повеке в ръцете му. Хайде, ще ви поизпратя. Да не се залутате по селото.