Гласовете ви чувам

LXII

Скръбната тишина, която изпълваше Глаушевия дом, отново бе нарушена и сега още по-шумно. Разчу се бързо низ Преспа, а също и по цяла Македония за големите битки, за четиридесет и двамата на Стражица, които не се дадоха на турските табори. Разчу се и за Бориса Глаушев, който също бе на Стражица. И както винаги, отгоре кипеше пяната на човешката суета и гордост -шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с чуждите подвизи най-много тия, които никога нямаше да застанат на Стражица. За храбрите загинали мъже се говореше като че ли по-малко, може би защото е трудно да се намерят думи, може би защото стават излишни и най-силните думи, когато се говори за истински подвиг. Повече се говореше за турците; че били над три хиляди души срещу триста; че са дигнали от боището цели кервани със свои убити и ранени; че са ограбили мъртвите герои. Не се приказваше впрочем само от суета и гордост — поробеният народ търсеше удовлетворение в робската си неволя, търсеше храна за изгладнялата си душа. По-рядко се споменаваше, че събраните там чети бяха разбити — паднали бяха в сраженията близу една третина от четниците; че Йосиф от Рапа и неговите сърбо-мански свърталища бяха останали незасегнати. За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно,

ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, добро или лошо, има свои неизбежни последици. У най-разсъдливите великото жертвоприношение на Стражица предизвикваше колкото гордост, толкова и мъчителни грижи, дори отчаяние. Може би защото разсъдливите са повече склонни към скръб и по-малко към радост. Песимистите, чиято мрачна мъдрост е в съмнението, нарекоха самоизбиването на младежите на Стражица победа на измяната и предателството. Може би защото се разчу, че след разбиването на четите там Йосиф от Рапа навлязъл със своята чета и по тамошните села, да мъчи и покорява слаби души.

Всичко това мина през Глаушевия дом, мина през сърцата на Лазара и Ния Глаушеви. Чуха го от разни люде, казано и речено с всякакви думи. И трябваше да го претърпят.

Ния още нищо не знаеше. Лазар още нищо не беше й казал, когато се втурна в двора й учителят Белчо — човек шумен и все в някаква възбуда. Падна на колена пред нея, посегна да целува ръката й, задавяйки се в някакво изстъпление, хлипайки с обилни сълзи:

— О, майко геройска! Гордей се, целият народ ще ти бъде благодарен за великата жертва, която даде!…

Ния усети как изтръпна сърцето й в зло предчувствие, ала противно й беше това сълзливо буйство на учителя, отдръпна по-далеко ръката си и каза хладно, дори строго:

— Стани, учителе, стани. Що има?

Белчо рипна, сега пък обзет от глупешко изумение:

— Нищо ли не знаеш, майко Глаушева? За Бориса, за твоя син?

— Нищо не знам. Що има, учителе?

— О, проклета да е устата ми, ако се отвори първа да произнесе вестта, която ще те потопи във вечна скръб! Прощавай, прощавай…

Той взе да се дърпа назад, обърна се и се втурна към портата като подгонен.

Наближаваше да се стъмни. Ния едвам дочака Лазара да се върне от чаршията. Той не каза нищо за сина им. Ния му поля да се умие и едва след това го попита, без да го гледа в лицето, за да не вижда смущението му, ако имаше от какво да се смущава:

— Що има за Бориса?

— Още нищо не се знай — отговори Лазар, бършейки ръцете си. — Станало големо сражение, има много загинали. Споменават се мнозина, та и наш Борис, но нищо не се знай още. Затова и нищо не ти казах.

Повече и не продумаха. Ния отиде и запали кандилото пред иконостаса, при все че не беше време, и кандилото остана да гори през всичките тия дни.

Лазар Глаушев научи и това — казаха му го комитетски люде, — че Борис наистина е бил с тия чети. Той не премълча пред Ния тая вест, но прибави:

— Да не се предаваме на скръб, жено, докато не узнайме самата истина. Що ли не се говори при такива случаи…

Ния нищо не му отвърна — нямаше повече сили да го утеши и тя на свой ред.

Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима горест — на самото й дъно все още проблясваше капка от надежда. Така е винаги с човешките скърби, дори и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.

На третия или четвъртия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влезе капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове. Лазар стана да го посрещне, подаде му столче близу до своето място там. Чужденецът бе научил по нещо български и турски и започна разговора направо, както мислеше, че трябва да бъде по войнишки.

— Господин Глаушев, аз съм приятел на вашия народ. И се прекланям пред неговия героизъм.

— Благодариме ви, господин капитан — отговори Лазар предпазливо…

— Аз бях на Стражица. Четиридесет и двама мъже загинаха там. Могли са да се оттеглят, но предпочели смъртта, като истински герои. Мнозина от тях са се самоубили. Майор Етхем бей, който командуваше аскера на Стражица, беше удивен. Ето, каза на войниците си, вижте как умират комитите! Той е от новите турци. Истински офицер.

Лазар мълчеше. Чужденецът продължи:

— Знам аз и за вашия син. Моля — дигна ръка той. — Не искам нищо от вас. Нищо не питам. Искам

само да ви покажа една фотография. Смятам го за свой дълг.

Лазар усети как дишането му започна силно да се затруднява. Капитанът бръкна под мундира си, извади навита на руло фотографска хартия, подаде я на Лазар а:

— Погледнете. Може би ще ви интересува.

Лазар разгъна коравата хартия — нужни му бяха усилия, за да скрие нетърпението си. Лъскавата снимка не беше много ясна, но виждаше се там всичко: налягалите между камъните мъртъвци, някои полуголи, а други и съвсем голи. Изгледът им беше още по-внушителен при тая голота. Още по-мъжествени и чисти изглеждаха те в своята смърт. Лазар веднага позна своя син. Лицето му беше цяло черно от кръвта, с която бе зацапано, ала бащините очи познават не само по лицето. Бащините очи познаха по ръката, както беше отпусната край неподвижното тяло; познаха още повече по всички и най-дребни неща, които бяха само негови, по цялото негово положение, както бе легнал край скалата. Но Лазар Глаушев не показа нищо пред чужденеца. Той не бързаше, не можеше да откъсне поглед от снимката и това рече с твърд, напрегнат глас:

— Защо са голи, господин капитан?

— Тая паплач… аскерът. Нахвърлили са се да ги събличат.

— Не ги ли спре началникът им? — дигна поглед най-сетне Глаушев.

— Беше късно вече.

— А, късно. А вие, господин капитан, ги… кадро-сахте.

— Да. Нужна ми е тая фотография. Нужна ми е за моята архива.

Лазар Глаушев зави снимката и му я подаде; ръцете му не трепереха. Той каза:

— Тука не е моят син.

Офицерът го погледна един миг и не повярва — все пак Глаушев не можеше да скрие бледността по лицето си.

— Задръжте я, господин Глаушев. Аз я донесох за

вас. Може би други ще познаят някого. Това са ваши хора.

Лазар прибързано дръпна ръката си — дойде му да притисне снимката към гърдите си и се уплаши в същото време да не би чужденецът да си я вземе. Но това беше само за миг. Той се обърна спокойно и я сложи в сандъчето, дето стояха търговските му тефтери. Привидното му спокойствие вече не го напусна.

— Да, господин капитан, наши хора. Наши деца. А вие сега, що… само ще ги кадросвате ли? Ще имате и други такива кадра, ще имате.

Чужденецът на часа го разбра:

— Господин Глаушев… Уверявам ви. Ние сме безсилни. Искаме да помогнем на християнското население в Македония, но турците ни пречат. Виждаме всичко, но сме безсилни.

— Не казвам за вас, господин капитан. Виждам, добър човек сте вие, приятел наш. Но аз за Европа говоря. Не е безсилна тя, но само себе си гледа. И с доброто, което божем иска да ни направи. И още много такива кадра ще види тя. Как са ги убили ще види и голи са ги съблекли.

Офицерът стана да си върви:

— Аз се срамувам, господин Глаушев. Срамувам се като европеец. Жестока е неправдата към вашия народ. Сбогом, господин Глаушев.

Лазар го изпрати до вратата на дюкяна си.

Отиде, извади снимката от сандъчето, но не я погледна отново; по-добре я виждаше в себе си, остана тя завинаги пред погледа му, остана завинаги в него. Зави я внимателно в чиста хартия, скри я в пазвата си. И може би за пръв път Лазар Глаушев не знаеше какво да прави по-нататък. Какво ще прави най-напред с Ния, какво ще й каже. Снимката той няма да й показва — ще познае тя сина си и по-добре от него. Ще остане образът на мъртвия още по-дълбоко в нея. С черно лице, а е същият Борис. Техният син. Кадрото няма да и показва той и засега няма нищо да й казва. Стига й тая рана, сегашната. Нека поработи времето върху тая рана, времето — целителят, утешителят. Едно е да ти умре в ръцете, да го видиш мъртво в ръцете си, да трепериш, както някога, когато беше мъничък синът им и толкова често болен, та и колко пъти двамата бяха изпитвали смъртен страх за живота му; друго е да не си видял с очите си, да живееш само в страх, но и с малка поне надежда. Той няма да убие в Ния тая малка надежда. Няма да й покаже черното лице на мъртвия, както го видя и го вижда той сега.

Мисълта му се въртеше все около Ния. Или ще се върне, ще блесне като светкавица двайсет години назад, или пак насам, ще се спре върху най-дребно нещо, но пак все за Бориса и навсякъде с черното му лице. И говореше, говореше Лазар Глаушев непрестанно в мислите си, не можеше да се спре, както някога, да държи мислите си, да ги направлява; те сами, против неговата воля, шукват насам, натам, не спират. А във всяка една мисъл и черният образ на мъртвия син. Той и Ния, майка му. За пръв път тя се отделяше някак от него, от Лазара, в тия му мисли — беше някак по-друга в майчината си жалост, откакто бяха чули за Бориса, не беше неговата Ния, неговата жена. Беше някъде по-високо от него, където не можеше да я стигне с всичката своя жалост за техния син. И няма да я чуеш да изохка, да се оплаче. Само се топи все повече, само чезне, лицето й стана съвсем прозрачно. Понякога само сълзите й ще потекат — човешките сили все имат граница.

Затихнала бе чаршията в летния следобед. Не влизаше човек и в неговия дюкян — кой ще тръгне да търси сега жито или брашно, всеки имаше снопи на нивата си, който имаше нива. Надзърна от вратата Йоне Мрандзул, съседът му, човек премного любопитен, намигна с око, пошушна:

— Що търси у тебе капитан Перуко? Чудна работа… Намери Лазар Глаушев сила в себе си да се усмихне,

да се пошегува:

— Още по-чудно ми е, Йоне, че ти чак сега идваш да питаш. Не дойде по-рано, как ти дотрая сърнето? — После добави: — Дойде да попита капитанът пшеницата как ще върви тая година. Нели знайш, те сичко искат да научат.

Отиде си Йоне Мрандзул.

Всички тия неща, дори и всички негови тежки мисли, бяха като трепкането на водата, кога подухне ветрец. А вирът беше дълбок, да потъне в него човек, да

се удави. И все пак, забеляза Лазар Глаушев, някакъв зрак имаше в нея, в дълбоката вода. Случило се бе нещо най-страшно — що друго би могло да бъде по-страшно за човека в неговия личен живот, когато загуби човек единственото си дете? Най-страшно, ала той, и Ния също, не беше ли го очаквал, не бяха ли го очаквали те двамата, откакто Борис влезе в Организацията и сега още повече, откакто беше четник? Очаквали го бяха те с майка му, приели го бяха. И само надеждата бе вървяла с тях, макар че понякога и много пъти надеждата им ставаше колкото едно просено зърно. Сега и тая надежда, колкото просено зърно, бе угаснала в него. Само зракът бе останал и не угасваше в дълбокия вир, в който бе потънал Лазар Глаушев, в който се давеше. Той промълви:

— Дадох ти аз моята най-голяма жертва и ти я прие… Той не спомена името божие — далеко беше бог, далеко беше небесният зрител. Към кого отправи старият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше само далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, ала от нея извираше зракът в дълбокия вир.

Двайсет и четири часа прекара Лазар Глаушев в тая своя мъка, държа я скрита в сърцето си. Не беше малко време с такава мъка в сърцето, с най-милия образ пред очите, почерней от смъртта, с такава болка в сърцето и без никакъв отдих. Като се върна вечерта вкъщи, той беше още по-кротък, за да изглежда примирен; беше още по-грижлив към Ния и намираше още по-хубави думи, за да крепи надеждата й. Дойдоха пак люде — из града ходеха какви ли не и още по-тревожни приказки за битката при Стражица. Лазар води разговор с тях, като да беше нужно той тях да успокоява, а не те него и скръбната майка. Винаги бе казвал — човек да стои на повърхнината, да не се оставя да потъне — и сега бе дошъл час да покаже пред людете тая голяма човешка сила. Показваше я спокойно, уверено, та се чудеха на силата му тия, които бяха дошли от добро сърце да раздумват и него, и Ния.

Като си легнаха те двамата тая нощ на широкото легло, всеки на мястото си, Лазар рече, за да облекчи съня на горката майка, за да й даде сън:

— Се още немаме сигурно известие. Чакам аз секой ден. Комитетът ще научи сичко как е било, ама още ходели големи потери по ония места.

— И аз това си мисля. Ще чакаме. Ще чакаме още. И тя като него, и Ния като него — с голямо търпение в сърцето.

На другия ден, може да се каже, по същото време, в дюкяна на Лазара влезе председателят на околийския комитет в Преспа.

— Радостна вест ти нося, дедо Лазаре. Борис е жив. Полюшна се наназад Лазар Глаушев, занемял от

изненада и от голяма, отеднаж бликнала радост. Председателят продължи:

— Ранен е само. Доста тежко. Тук, в левата му страна, до ребрата чак, и от левата му ръка бомбата е отнесла много нещо. Другарите му от О. веднага пратили доктор. Доктор Христов, нели го знаеш, сам поискал да отиде.

— Къде е… Къде е сега Борис?

— В некое от о-ските села ще да е. Не ми съобщават за селото.

Лазар Глаушев пак затвори сега вратата на дюкяна си по никое време и побърза за вкъщи, при Ния.

— Жив е наш Борис, жено. Ранен бил малко нещо, но добър доктор го лекувал.

Ния повтори неговите думи с премалял глас:

— Къде е той сега, Борис?

— В некакво село. На сигурно место.

Ния не можа да се държи повече на нозете си. Приседна на миндерчето в готварницата и едва сега разкри пред мъжа си цялата своя скръб. Тихо, кротко, без да охка и въздиша, само сълзи потекоха по страните й, каквито бяха бледи, останали сякаш без капка кръв. Остави я Лазар да си поплаче, но не се сдържа и рече с голямо умиление към нея:

— Блажени сте вие, жените, с тоя ваш извор от сълзи при скърби и радости.

Каза го, а и неговите очи бяха пълни със сълзи.

Преди години самата Ния тръгна да търси по преспанските села ранения си син, но тоя път, като минаха още няколко дни и те не получиха ново известие за Бориса, Лазар реши да отиде до О. и там да търси ранени я:

— Ще отида до О., може да науча нещо, а може и да го видя.

Неделя беше и той реши да замине на другия ден, в понеделник. Не стана нужда.

Тъкмо бе се върнал от църква и се спря в градината пред къщата, където Ния бе излязла да понагледа цветята си.

Откъм портата се чу глас:

— Добро утро… Водя ви гостенка.

Беше една от преспанските учителки — Лазар и Ния я познаваха, макар да влизаше за пръв път в двора им. До нея стоеше Мария Йорданова.

— Повелете…

Поканиха ги в градината — имаше де да се седне под хладна сянка край бълбукащата чешма, в топлото августовско утро. Йорданова огледа градината с любопитни радостни очи, но каза:

— Да влезем вътре, ако позволите. Имам да ви предам нещо.

Погледна я Ния за миг с бърза, тревожна сянка в погледа си, но срещна светналите очи на гостенката и мълчаливо поведе двете млади жени към каменната стълба на къщата. Влязоха в гостната стая.

— Имам аз роднини тук, в Преспа, дойдох да прекарам неколко дни при тех, нали сме във ваканция… подзе Мария Йорданова, но после изеднаж се обърна към Лазара: — Господин Глаушев, наредено ми е да ви съобщя, че вашият син, господин Борис Глаушев, е изпратен по канала на Организацията в България. Нужно било да се полекува там. Немало опасност за живота му, но било нужно да се лекува.

Помълчаха бащата и майката, да приемат тая нова вест и да се поуспокоят сърцата им. Лазар Глаушев рече:

— Благодариме ви, много сме ви благодарни. И на другарите му също, които са го изпратили да се лекува.

Йорданова продължи:

— Аз също заминавам за България. В София. Ще следвам в университета. Ако искате да изпратите нещо…

Сега се обади Ния:

— Благодариме ви, щерко. Ще му приготвя аз, малко нещо. За поздрав.

Гостенките скоро си отидоха.

По-късно, като седнаха двамата Глаушевци да обядват с внучето си, Лазар рече:

— Некогаш майка ми, баба Султана, казваше, нели помниш: като ти дойде зло, отваряй широко вратите на къщата си. Не иде то само. Ама същото е и с човешките радости, жено моя…

През зимата на тая година в сражение с турци бе убит Даме Груев.