Гласовете ви чувам

XXXIII

Събраха се на вечеря всички останали Милонасовци: Костас Милонас, жена му, двамата му синове, снахата Дросо и детето на Ставрос, по-стария син — дребничко момченце на шест-седем години, с тясно, бледо лице и големи черни очи с дълги черни мигли. То седеше срещу баща си, както бе наредил той още когато Ригас, синчето му, седна за пръв път на общата трапеза. Ставрос искаше детето да бъде винаги пред погледа му и само той да се грижи за неговото възпитание. Среден на ръст и сух като баща си, но с едри кости, Ставрос беше човек с високо самочувствие и твърде честолюбив. Тия свои черти той проявяваше без стеснение в своя необуздан патриотизъм и в своята гордост като елин, но в търговията си беше по-сговорчив — търгуваше нашироко с люде от всички народности, които населяваха О., макар да не пропущаше случай да припомня на клиентите си власи и българи, че са заблудени елини. Другите Милонасовци бяха хубави люде, а той беше като някакво гротескно тяхно подобие, от което страдаше скришом и се чувствуваше онеправдан. Все пак Ставрос Милонас се смяташе надарен с други качества — по-ценни, но скрити, — поради което се виждаше принуден той самият да ги изтъква. Голяма негова грижа беше да украси единственото си дете с всички свои добродетели и да го възпита като съвършен елин. Той гледаше да държи Дросо, жена си, по-настрана от детето — тя беше тъжна, мълчалива жена, също от търговски род, по-образована от мъжа си, по-изтънчена, прекалено блага към Ригас, което можеше да се отрази зле върху характера му. Дросо не можа да роди други деца и той спотайваше недоволство спрямо нея, както впрочем и спрямо майка си, която го бе родила грозен. Ставрос Милонас забеляза, че малкият му син не се поддаваше на неговите внушения или ги приемаше някак външно, без своя воля, и тогава той стана още по-строг, по-взискателен към момчето, дори прибягваше и към телесни наказания, като ги подбираше по свой ум така, че да не унижават малкия, а да познае Ригас чрез тях страданието и да се учи да го понася. С такива думи Ставрос Милонас отвръщаше на баща си или на жена си, или на майка си, или на Ангелика, когато се опитваха да го съдят за неговата суровост или пък просто да изтръгнат детето от ръцете му.

Сега малкият Ригас Милонас седеше на стола си и с големи усилия, пък и с отвращение преглъщаше залъците. Обиден кой знай от кого, че синът му беше такъв слабичък и дребен, Ставрос сам определяше количеството на храната, която малкият трябваше да приема. Покорно беше детето и по своему примирено със строгостта на баща си, но понякога проявяваше несъкрушима упоритост, с което Ставрос Милонас се гордееше в себе си и виждаше в това своя прилика. Преглъщаше Ригас и от време на време разплиташе срещу баща си своите дълги мигли, да прочете по лицето му дали е най-сетне доволен. А иначе детските му мисли летяха по своя воля.

На трапезата у Милонасовци не се говореше много. Ставрос не се качи горе да види болната си сестра — той винаги се сдържаше от излишни нежности, — но попита за нея, без да се обръща към никого:

— Как е днес Ангелика?

Отговори старият Милонас:

— Вече е по-добре. И докторът каза.

Ригас, малкият, пак подигна премрежените си очи към своя баща. Да му беше позволено, както на големите, да говори на трапезата, той би казал какво говорят другарчетата му на улицата за леля Ангелика и българина, който живее у леля Фотина. Ригас дружеше само с две други гърчета от махалата и те тримата си разменяха с българчетата само камъни, дебнеха се и се причакваха, за да се бъхтят по примера на големите, но тъкмо Василис и Ксантос, неговите най-добри приятели, бяха му казали, че българинът искал да се жени за леля му Ангелика.

— А! Леля Ангелика няма да се жени за него! — сопна им се Ригас оскърбен и дори беше готов да се нахвърли върху тях; с другарчетата си той не беше така смирен, какъвто беше вкъщи и особено в присъствието на баща си. И за да ги накара да млъкнат съвсем, той рязко заяви: — Леля Ангелика е болна.

Двете деца бяха дочули, че се шушука нещо между големите за Ангелика Милонас и българина у леля Фотина, но сега нямаше какво да възразят на Ригас.

Докато продължаваше това досадно и често пъти противно занимание — храненето (защо не му даваха това, което обичаше, да речем, локум или фурми, а го гнетяха с разни чорби и манджи!), — Ригас попоглеждаше големите на масата и си мислеше разни работи за тях или се вслушваше в късите им разговори, а понякога и се намесваше мислено. Най-добър беше дядо Костас, по-добър и от мама, понеже мама му препълваше чиниите, както искаше татко, всяка събота го къпеше в коритото и го търкаше с груба кесия, пък и сапун влизаше в очите му, караше го да си мие лицето, ушите и врата всяка сутрин, даже и сега, когато е студено, и за колко още неща го принуждаваше тя, а дядо Костас нищо не искаше от него, галеше го, даваше му бакърени десетачета. Но още по-добра и от тях двамата беше леля Ангелика. Може би и баба Ксантула, но баба беше все заета с работа из къщи, особено откакто се разболя леля Ангелика, а пък старата баба не ставаше от леглото. Леля Ангелика не го насилваше за нищо, ами се спираше да поприказва с него, да поиграе досущ като момче, тя го разбираше най-добре за всяко нещо,

помагаше му да потули някоя сторена вече пакост. С нея му беше най-весело.

— Стига си се мъчил — ще дръпне тя понякога паницата, когато са сами в готварницата сутрин. — Ще порастеш и с по-малко попара.

Счупил бе еднаж стъкло у съседите и леля Ангелика отиде да уреди работата, без да узнае някой от домашните. И колко пъти още все тя му се притичаше на помощ. Тя умееше да играе дори и на ашици, но най-веселото беше, че винаги губеше и си купуваше пак от него по пет ашика за пет пари или пък даваше за тях най-хубави копчета.

Пощипваше го по бузката и чичо Димитрис, но той го смяташе за съвсем мъничък, а често и не го забелязваше. Големите бяха все такива — чудни, — все искаха нещо от него, караха му се, наказваха го, бяха повече зли, отколкото добри. Леля Ангелика беше най-добра, понеже беше само малко по-голяма от него, той скоро ще я настигне и надмине. Дядо беше много стар, баба все заета и загрижена, татко и чичо бяха все сърдити за нещо, мама понякога плачеше скрита в стаята и няма да викне, да се чуе какво я боли, а само сълзи текат от очите й. Такива са големите, понякога не може да се разбере и какво приказват.

Чичо Димитрис побутна празната си чиния и рече:

— Тоя насреща бил член на техния окръжен комитет.

— Тъй ли? — извърна се към него по-големият брат с вилицата си в ръка. — Ами… да следим. Все може да се узнае нещо. Така, насреща, той ни е съвсем насгода. В ръцете ни е.

Само Ригас забеляза как ръката на дядо му потрепера, та не можеше да си вземе ядене и вилицата по-чукна в чинията. Да бе направил такова нещо Ригас, баща му би се пресегнал и за ухото да го дръпне, а сега никой нищо не видя. Мина му на дядо Костас бързо и той рече, като нищо да не е било:

— Вижда ми се смирен човек,

— Смирен! — приподигна рамена по-старият му син. Те всички са вълци в ягнешка кожа. Или крият страха си с привидно смирение.

Чичо Димитрис каза с равен глас, но гласът му винаги беше силен и звучен:

— Окръжният им комитет издава и потвърдява всички смъртни присъди срещу нашите. Разбира се, и той, нашият смирен комшия.

Никой повече не продума. Скоро на масата остана само Ставрос, който чакаше нетърпеливо да свърши най-сетне с вечерята си и Ригас.