Гласовете ви чувам

XXII

За коледната ваканция Борис Глаушев се върна в Преспа.

Затвореното ландо, с което трябваше да пътува, чакаше в двора на един от ханищата на О. Глаушев го видя още от широко разтворената порта на хана и побърза през двора. Закъснял бе малко от уговорения час. Трите коня бяха вече впрегнати, макар все още със зобници на муцуните. Двата гюрука бяха дигнати, но и двете врати на ландото бяха отворени. Тая сутрин бе изгрял досущ пролетен ден след първите зимни студове тая година. Слънцето се бе издигнало високо по ведрото, светнало небе, изостаналият сняг по покривите бързо се топеше, от всички покриви се стичаше снежна вода на едри капки. По калния двор на хана сред купчини влажен тор блестяха жълти локви от вода и конска, остро воняща пикоч. Глаушев бързаше, но трябваше да стъпва внимателно по засъхналите от слънцето камъни на окаляните и разбити калдъръмени пътеки през двора. Не се виждаше и ландонджията при готовата за тръгване кола, но трябва да беше някъде наблизу.

Борис се спря до колата с куфара си. Вътре бяха седнали вече трима пътници — белееха се лицата им, червенееха се фесовете им под сянката на дигнатите гюруци. Борис попита:

— Това е ландото на Пецако, нали? Единият от пътниците, който се бе разположил на задната седалка заедно с друг пътник, стана бързо, сложи на отсрещното празно място пълна догоре шарена торба и скочи вън, като разлюля цялото ландо:

— На Пецако, даскале. Заедно сме, а? Дай… дай а качиме куфара на капрата, а ти.влизай вътре, ето ука, отзад, по-сгодно да ти бъде, пък аз срещу тебе.

Борис се подръпна:

— Не, защо… Аз съм… Ти защо ставаш от местото си, аз ще седна насреща.

Пътникът беше нисък, тунтарест, над тридесетгодишен мъж, с алени, дори възморави бузи, учудващо подвижен със своите къси нозе и ръце. Борис го познаваше — беше махаленски бакалин в Преспа, — неговата услужливост му се видя прекалено угодлива и не искаше да я приеме:

— Къде е Пецакот? Той ще тури куфара, дето требва.

— Тука е. Се ни кара да бързаме, пък… Нели знайш: ландонджиите винаги тръгват, когато те си искат, а не… Ей го, е! Иде. Качвай се, даскале!

Той едва ли не насила настани Бориса на своето място на задната седалка, а той самият седна насреща с пълната торба в скута си. Кочияшът все още се бавеше; чуваше се само неговият звучен, дори гръмлив глас ту по-близу, ту по-далеч от колата, свали празните зобници от муцуните на конете, донесе кофи с вода, сетне пак се изгуби някъде. Четиримата пътници седяха търпеливо в затворената кола — рамо до рамо, коляно до коляно. Другият на отсрещната седалка беше също преспански търговец, Глаушев познаваше и него, те и двамата насреща бяха люде, които… си гледаха работата. До него пък надире седеше мълчаливо загледан пред себе си непознат човек. Изпод разкопчаната връхна зимна дреха на непознатия се виждаше костюмът му от хубав европейски плат, но вече доста износен, на жилетката проблясваше тънка сребърна верижка за часовник. Бледото му, меко и като че ли подпухнало лице беше цяло премрежено с гъсти, ситни бръчки. Бакалинът насреща не мълча дълго — от склонност към всякакви разговори и съЩо от нескрито желание да се хареса на учителя.

— За Божик, а, даскале… — засмя се той с едри бели зъби и като да беше прещастлив, че Глаушев се връщаше в Преспа за празниците. — Ето и ние с Милана — побутна той с лакът съседа си — позакъснехме в О., пък сега бързаме да се върнем. Едно да земеш, друго да земеш, сега, за празниците, и по-лесно се купува, и по-лесно се продава. Нели сме ние в махалата, не сме в чаршията, фамилията1 ми седи на дюкяна, не съм го затворил, ама като съм си аз там, на местото, се си е друго. Жената, да прощаваш, се си е жена. Като теглиш, казвам, гледай към мющерията да се наклони, за да се радва и пак да дойде. А тя гледа на косъм да е равно и понекогаш от много мерене и един грам по-малко ще даде. Нашият човек пък, каквото земе, и вкъщи ще го премери, на своето кантарче. И ще ти дойде: „По-малко си ми дал.“ И на комшиите ще се оплаче.

Съседът му, божем незабелязано, на свой ред го побутна с лакът. Да мълчи, какво се е раздърдорил, дотяга на людете. Бакалинът рязко се обърна към него:

— Що, Милане… Да се намерим на разговор. Ако мълчим, жлъчката ще ни се пукне, докато чакаме Пецако да си допие греяната ракия. — Той се наведе през отворената вратичка на колата, нададе вик: — Хайде бре, Пецак! Душата ни излезе.

Мина още доста време, докато се чу отново гласът на кочвяша. Най-сетне тръгнаха. Разлюляха се, звъннаха пиринчените звънчета на цели гердани по шиите на конете. Бакалинът се прекръсти три пъти, бързо, с къси движения и току опули кръгли очи, пълни с насмешливо съжаление, към непознатия пътник:

— Ти прощавай… хехе!

Пътникът приподигна скръбно присвитите си вежди

— Нищо, чорбаджи. Вера ти е.

Бакалинът отправи поглед и към Глаушев, и пред нето да се извини:

— Останало от стари… На път тръгваме.

Борис нищо не отговори. Мълчаливо се прекръсти и другият преспанец. Ландото затропоти с железните си шини по калдъръма на улицата и скоро излезе от града. Невисоки ридове от двете страни на пътя засениха прозорчетата на колата, но после се отвори наоколо широко поле. Другият преспанец сякаш едва сега се реши

да извади табакерата си, отвори я и срамежливо я подаде на Глаушев:

— Да свием по една, даскале. .

— Не пуша.

Борис се загледа през спуснатото прозорче на ландото. Зимният сън тежеше над полето и негли още по-непробуден в това топло слънчево утро. По плитките изкопи край шосето бе заседнал твърд, замръзнал сняг и светеше под слънцето с бял, студен блясък. Неподвижни стърчаха голите клони на дървесата, над разораните ниви, гъсто почернели, едващо попили първия сняг, прелетя самотен гарван, загубен низ пустото поле. Наведе се към прозорчето ухилен и бакалинът:

— Утре, кажи го, Божик, пък като да чакаме Великден. Ама то се си е зима.

Тежките колела на ландото хлътваха в ями, пълни с мътна вода, която се плискаше и пръскаше встрани, ръждясалите му язове остро поскърцваха. Само веселото, ритмично подрънкване на звънчетата отекваше надалеко по затихналото поле, но като че ли нямаше кой да го чуе.

Бакалинът не можеше да изтрае дълго без разговор: — Откога не си се връщал в Преспа, даскале?

— От три месеца.

— О-хо! Как ли те чака майка ти… — После той Добави, искаше да обърне разговора към по-сериозна тема: — Преспа… тя си е се същата.

Глаушев пак нищо не отговори, а си мислеше: „… За тебе е все същото, стига да върви търговията. Ти всичко виждаш от махленското си дюкянче. А ние всички претърпехме поражение и сега, в поражението, и враговете ни станаха повече. Като чакали на мърша. От всички страни. И ние самите… в разруха. Отвориха се всичките ни рани. Избуяха всичките ни слабости. И един срещу друг. Всеки със своя ум. Всеки със своето безумие. Мърша за хиени и чакали…“

Бакалинът като че ли усети мислите му:

— Се същата си е Преспа, ама и не е се същата. Осиромаше народът, даскале, и най-веке селският народ. А той е во секо нещо, макар… Вервай бога, за сол немат пари понекогаш. Моли се за една шепа сол на вересия. Да му дадеш, ама кога ще ти плати? С въшки ще ти плати, виждат се как шават и отгоре по дрипите му.

Той се приведе към Глаушев и прошепна с изблещени очи: — Востанието, даскале. То сосипа селяците. В града — по-малко — повиши той наново глас. — Е, само Крушово и… Селяните и сега още… По ризите им дупки от изгорело. Месата им се виждат. Докъде с такъв народ?

— Дий! — чуваше се отвън час по час гласът на кочияша. — Дий!

Глаушев се поогледа в прихлупената кола:

— Да беше свалил Пецак гюруците. Задушно става. — И той се приведе през отвореното прозорче: — Пецак!

— Немой, даскале! — подскочи бакалинът. -Слънце вън, ама кърваво. Ще изпростинем. Се си е зима.

Борис не искаше да го чуе:

— Нашето слънце е все кърваво. На кърваво слънце се топлим ние открай време. Пецак! Спри да отвориш гюруците!

— Тпрррр!…

Ландото забави ход и спря. Чу се как Пецак рипна от капрата. Показа се той и край отвореното прозорче, посегна за гюрука:

— Хей сега, даскалче…

Слънчева светлина обля четиримата пътници, както бяха седнали плътно един до друг в колата, алените фесове цъфнаха по главите им. Бакалинът се засмя с всичките си зъби:

— Е, харно, харно…

Колата пак потегли.

Непознатият пътник се понастани на мястото си и, види се, му беше неудобно да присъствува мълчаливо на разговора на своите спътници или пък почувствува нужда и той да се изкаже.

— Прощааавайте — обърна се той към Глаушев, — аз съм ви чужд, но и аз не съм ябанджия в тая земяаа. Живейме заедно вече от стотици години. Свас работиме ние най-много, с българите. Пък и целата наша работа като вашата. И нас кърваво слънце ни грее, не се помни веке откога.

Виждаше се, непознатият беше евреин. Българският му говор беше объркан и.като че ли турските думи в него бяха повече от българските, а и подпяваше той на шпаньолски. Макар да заговори така отеднаж и за такива най-важни работи, лицето му никак не се промени и гласът му беше тих, равен. Не въртеше, не клатеше глава, малките си сухи ръце бе сложил в скута спокойно, с едва преплетени пръсти и само от време на време попримижаваше с натежали, набръчкани клепки, сякаш му пречеше слънчевата светлина. Борис живо се извърна към него:

— Е, да. Моят баща има добри приятели евреи. Евреинът продължи загледан в колената си:

— Вие, даскал ефенди, като учен човек знаете, Библията е наша книга. Вижте какво пише в нея за нашия бобожи народ, за нас, евреите. Избрал ни е господ за свой най-мил народ, а ни е белезал со знак и ни е разпилел по целия свет. Проклел ни е да се скитаме и никъде да не можем да хванем корен. И как, щом еднаж сме изоставили своята земя… Не знам дали това е поради наши големи грехове, тоя гнев господен над нас, но най-достойните между нас го приемат като изпитание, да служим на господа и с тия наши сълзи и мъки тука на земята. Ние немаме приятели, а имаме само врагове между другите милети. Ограбват ни, гонят ни, та и в името на Христа, най-кроткия човек, който се е раждал досега между човеците, а и той е евреин.

— А, а… Евреин — намеси се бакалинът. — Щом е евреин, вие защо не сте християни като него?

Сега вече съседът му съвсем видимо го смушка с лакът, а евреинът не му и обърна внимание, не пресече и приказката си, като да не искаше да знае дали някой го слуша, или не го слуша:

— В какви мъки сме живели — пише в Библията, а колко още мъки сме виждали, това никъде не е писано. И така ще бъде докрай. Така е с нас, така е, кажиречи, и с вас. Вие тука сте под чужда воля, а царството ви е малко. Не можа да ви прибере сичките. Вие сте най-многобройният милет по тия места, но и враговете ви са много. Сички около вас са ваши врагове, а най-големи врагове сте си вие сами на себе. Голема е силата ви, но не можете да я сложите на едно место, да тежи цела на едно место. Силата ви е голема, альбуки1 акълът ви е по-слаб. Во вашите книги пише, имали сте цар некодин баша, Бързал пет пръчки в един сноп и казал на петимата си синове: „Докато сте като тоя сноп, никой не ще може да ви пречупи.“ А те, щом умрел баща им, на пет страни се пръснали. Това ви е на вас проклетията, както е над нас божият гнев. Праведен народ сте, но ядете сами себе си и другите ви есапат за лесна плячка. И още един голем кусур имате: верата ви е слаба. Верата ви в бога и… Ето, нашият човек тука — помръдна той глава накъм бакалина, — кръсти се, пък от мене иска позволение.

---

1 Алибуки — обаче

— А вие евреите… немате ли кусури? -навъси се бакалинът, при все че тая сърдита маска никак не подхождаше на алените му бузи.

— Ние ли? Как да немаме кусури! Големи. Омразата на другите към нас е и по наш кабахат. Ние и сами се есапиме за божи милет, пък те сичките милети са божи. Немаме смирение и се навираме в очите на другите. Аз казвам на мнозина наши: „Защо не бръснете брадите си и не махвате тия роби до петите? Облечете се и се носете както другите люде в тая земя.“

— Аха, аха! — не можа да се сдържи сега в голямата си радост бакалинът. — В наша Преспа евреин не може да вирей. Децата се по него и го замерят с кръстове, направени от пръчици. А той — дим да го нема, откъдето е дошъл. Но тебе, ефенди, никой нема да те познае. Само говорът ти, но… ти гледай повеке да си мълчиш.

— Ти мене не гледай, чорбаджи. Аз от кръста не се плаша. Като говоря сега толкова много, то е повеке за вас. Ние тука, в Македония, сме на ваша страна. И така, най-после, лафмухабет да става, пътници сме.

— Не, не — посегна сякаш да го докосне Борис Глаушев. — Говорете, ефенди. Да видим другите що мислят за нас. Умна е приказката ви, колкото и да ни е горчива.

— Евала1, даскал ефенди. Аз… и за вас, но и за нас също. Имаме си и ние големи кусури, сички ги имат. Голем хаир е човек да знай кусурите си. Искам да ви кажа още нещо и белки ви е от полза, както е на нас от полза. При тоя гнев господен, който тежи на главите ни, имаме ние три неща, които ни крепят. Където и да е, евреинът помага на евреина и се държи за него.

---

Евала — благодаря.

— Помага, помага — намеси се пак бакалинът. — Помага, ама ето в О. между евреите има най-големи сиромаси, а и най-богатите са пак между евреите.

— Това, да има богати и сиромаси, пак е по божа воля, чорбаджи. Но аз първо на евреина ще дам работа и после другиму. На евреина ще помогна най-напред и от софрата си ще отделя по нещо. Имаме ние и яка вера, една и съща за сички, и с нея се държим помежду си, в едно се държим, при все че сме разпилени по целия свет. Верата ни държи в едно и ни крепи. Дори когато вземем друга вера, от старата еврейска вера не се отказваме. Тя, верата, не иде само от името на бога, Йехова, Христос или Мохамед, тя е в целия живот на човека. Как живей човек и що върши, по това можеш да познаеш и верата му. Имаме ние, евреите, още едно нещо: познаваме силата на парата.

— Аааахаха! — засмя се от сърце бакалинът, та едвам събра душата си: — Папаричките, а! Така, така, ох, така! Знам аз… Любите вие паричките и знайте да ги печелите. Никой като вас, бога ми…

— Не се смей, чорбаджи! Парата е голема сила. И ние не толкова за парата, а повеке за силата й. Ние немаме ни държава, ни цар, ни топове, ни аскер. В парата ни е силата срещу силата на другите. Ние с парата срещу другите. Сички обичат паричките. И ти също, чорбаджи.

— Охо!

— Но ето как знайме да ги печелиме ние. — Той помълча малко, примижал с очи, види се, искаше да си спомни нещо, а иначе и досега нищо не беше се променило по лицето му, в цялата негова външност. Как не се уморяваше тоя човек да седи така толкова дълго,едва ще помръдне с два пръста на ръцете си, както бяха сложени откога още в скута му? Той продължи: — То не може с лакомия и по-малко с лакомия, може да се задавиш, а повеке с акъл и мурафет. Дойде при мене ваш един, българин. Имам, вели, педесет лири злато, ама нищо не мога с них, вземи ги, вели, в твоята работа търговия да въртиш, колкото ми отделиш като файда за мене, благодарен ще ти бъда. Е, като не може да работи с них, под файда да ги даде, ще вземе по десет на стоте, нека бъде по двайсет, а може некой и да го завлече. Да му дам по двайсет на стоте, ръката ми ще целува.

Аз пък с мои още педесет алтъна в работа ги турих. И го научих той да я свърши. С тия наши сто лири спечелихме още сто, такава беше работата, късметлия. Разделих аз кяра на две половини: педесет за мене, педесет за него. Мурафет, ама и закон има в тая работа. Който го знай, се с късмет ще му върви. Лакомията затваря очи н не виждаш къде стъпваш. Хелбете, секой човек може да сгреши, но лакомията може хептен да погуби човека.

— Нема по-хубава вера от християнската вера — каза неочаквано и строго другият преспанец насреща. Той бе мълчал през цялото време със студено, дори презрително лице и, види се, бе мислил и дебнел как да нанесе на евреина съкрушителен удар. Умът му, изглежда, не беше много бърз, той върна разговора назад — там, където бе заседнала собствената му мисъл, — и не можа да каже нищо повече. Умълчаха се спътниците му да го чуят по-нататък, а той се загледа горделиво в Бориса, извърна се към съседа си със същия поглед: дадох ли му да разбере на тоя яудия1!

Евреинът го попогледна едва, поколеба се и рече изтихо, загледан в ръцете си, както бяха в скута му:

— Големите вери си приличат. Сички искат да приближат човека до бога. Не е най-важното во верата, по-важно е как човек изпълнява своята вера.

Той вече не продума. Все гледаше някъде навън от колата или в скута си, дето тънките му пръсти току помръдваха, сякаш да задържат неговото внимание.

Умълча се и бакалинът, а съседът му по едно време току се полюшна напред, поразен от внезапна дремка.

Мълчеше и Борис Глаушев, понесен от своите мисли, в които се преплитаха думи на евреина. Според мислите на евреина вървяха и неговите мисли.

В подножието на една стръмнина кочияшът спря ландото, скочи от капрата, отвори една от вратичките:

— Ееее… Да походиме сега малко тука! Да поо-лекне на кончетата!

Слязоха и четиримата пътници, а бакалинът — е торбата в ръцете си. Те се пръснаха по пътя, който пълзеше по стръмнината нагоре. Звънчетата подрънкваха все по-назад, трите коня тътреха бавно нагоре празната

---

1 Яудия — евреин (презрително).

кола, кочияшът пристъпваше край тях едваедва, с ръце отзад, с ненужния камшик под мишница. Така слизаха те на няколко места, където пътят беше по-стръмен. Спряха се и на едно ханче някъде по средата на пътя, кочияшът обядва предълго, пи глътка по глътка виното, което му поръча Глаушев, пои конете с вода.

— И тука така — оплака се бакалинът на Бориса. — Той когато рече, тогай се тръгва. Аз пък дюкяна съм си оставил…

В Преспа ландото влезе късно следобед. С трясък и звън кочияшът размахваше камшика над главите на препускащите коне и викаше с гръмкия си глас:

— Дедеде!

Би помислил човек, че Пецакот все с препускане взема пътя от О. до Преспа.