Гласовете ви чувам

XXXV

В О. влезе скришом Даме Груев заедно с окръжния войвода инструктор Петър Донев, или Караджата, както го наричаха людете на Организацията по целия окръг. Облечени бяха, единият, Груев, като селски даскал, в грубо шаячно облекло и с евтин ален фес на главата, а другият — като селски поп. Това беше за всеки случай — Петър Донев-Караджата беше родом от О. и го познаваше целият град, а образът на Даме Груев беше познат на цяла Македония. Стояха те една неделя в О. — от къща в къща нощно време, и на едно място се срещаха с разни организационни работници, а на друго място нощуваха. Всички забелязаха, че Груев търсеше все по-простите работници, с тях се събираше и разговаряше за народните работи, с тяхна помощ си нареждаше срещите, нареждаше де да нощува, те и

го пазеха, където и да се намираше в града. Людете от окръжния комитет знаеха за неговото присъствие, той самият бе им съобщил още с пристигането си, но с тях се събра едва през последната нощ на своето пребиваване в О.

Казал бе да повикат на срещата и неколцина от по-първите люде между тия, които не бяха членове на окръжния комитет, та се напълни цяла стая пак в една от къщурките в махалата откъм градските бахчи. Не дойде само Симеон Венчев. А Груев тъкмо с него започна:

— Казахте ли на Венчев? Къде е той?

Богдан Бобев отговори намръщен, че е съобщено на Венчев за срещата. Тогава Груев се обърна към Стефана Кибаров, който седеше край стената срещу него с широкополата си шапка на глава, макар някои тук да бяха свалили фесовете си, което все още не беше приет вече обичай. Свали своя фес и Груев, загледан в Кибарова с присмехулно присвити очи и като да искаше да накара и него да свали шапката си:

— Не върви некак да говори човек за комитски работи с фес на главата, а, Кибаров?

Кибаров нищо не отговори, не свали и шапката си. Груев продължи все така загледан в него, но вече със студено блеснали очи:

— От въстанието народът излезе със силен дух, нашата беда започна след въстанието. Нахвърлиха се върху нас гърци, сърби и вече не с проповеди и сладки приказки, но с оръжие. Това не е най-страшното. Ще се браним. Сега вече на три страни. Пак ще кажа: това не е най-страшното. Най-страшното иде от самите нас, червей влезе в самите нас и ни разяжда. — Колкото беше тихо в стаята, когато заговори вождът, още по-тихо стана сега и почти всички в стаята насочиха погледи към Кибаров, който седеше неподвижен на стола си, с отпуснати клепки и сякаш вдаден в собствените си мисли. Но той чуваше всяка дума на Груев: — Ти, Кибаров, образувал си своя група тук, в О. Правиш опити за такива групи и по другите градове наоколо. Симеон Венчев от своя страна също има група. Вие двамата сте един срещу друг. И групите ви също. Твоите хора се дебнат с неговите. На два пъти и са се били. Оръжие са вадили. Ето го най-лошото. Ето го червея, който ни разяжда. Това не е само срамно и позорно за хора от една и съща организация,

това е най-тежко престъпление спрямо Организацията, спрямо нашата Организация.

Груев млъкна, колкото да си поеме дъх, но заговори Кибаров и все тъй, без да се помръдне, без дори да подигне очи, с тих, равен глас:

— Аз не правя група в редовете на Организацията. Групата, за която говориш, моята група, не е някаква фракция в Организацията. Наистина повече от хората на тая група са членове на Организацията, но те са нейни членове лоялни, най-искрени и най-честни. — Едва сега подигна той лице, с очи отворени право срещу Груев, повиши се и гласът му: — Групата, за която става дума, е организирана като социалистическа, работническа група. Някои от хората на тая група са и членове на Българската работническа социалдемократическа партия — тесни социалисти.

— Така — кимна едва Груев, но Кибаров подигна ръка:

— Моля. Не съм се доизказал. Ние вървим заедно, рамо до рамо, борим се солидарно с всички други честни членове на Организацията, но те спират до целите на Вътрешната организация, а ние продължаваме. Нашите цели, тоест целите на социализма, са много по-високи, те обхващат целия живот. Вътрешната организация е организация за национално освобождение на македонския народ, а социализмът е път към освобождение на цялото човечество, на всички потиснати и експлоатирани по света, на цялата работническа класа. Целите на Организацията са частични и непълни, но те влизат в общите цели на социализма. И затова сме ние с вас, затова и аз, като социалист, съм член на Вътрешната организация. Но ние, като социалисти, искаме и настояваме…

— Не забравяй, Кибаров — пак присви очи Груев, — не забравяй, че и аз съм бил социалист.

— Знам. Известно ми е. Но тия, които некога са били социалисти, а сега не са, по-добре да не споменават за това. Ние, социалистите, искаме от всички членове на Вътрешната организация да се изпълнява уставът на тая организация в неговата буква и в неговия дух, да се стои твърдо и непоколебимо върху нейните принципни основи. Само така ще бъдем заедно и ще съдействуваме за осъществяване на общата цел. Ние не позволяваме никому да ни обвинява във фракционерство и непоследователност, защото ние именно никога и ни най-малко не сме се отклонявали от установените начала на македонското революционно дело.

— И стигате до крайности — подхвърли Груев.

— Крайности ли? Вие, господин Груев, поискахте към края на въстанието помощ от княжество България, поискахте да се намеси то с войската си.

— Поискахме. Това беше логично, беше естествено. Ние сме българи, въстанието беше българско.

— Виждате ли? И не се сърдете сега, че Сърбия и Гърция също искат да се притекат на… „помощ“ на Македония, та и с войската си да тръгнат са готови за нейното… „освобождение“. Вие подкопахте сами едни от най-важните устои на Организацията, нейната най-здрава опора, нейната независимост и сами вкарахте вълка в кошарата. За нас, социалистите, това, което е буржоазна Гърция, буржоазна Сърбия, това досущ е и буржоазна България. Така е и според устава на Вътрешната организация, затова тя е и наречена Вътрешна.

— Един устав, един закон никога не може да покрие всичко, да предвиди всичко. Остава и това, към което води здравият човешки разум, към което води чистото сърце и чистата съвест. Като българи, ние се обърнахме за помощ към България в един най-тежък час, когато въстанала Македония гореше в огън от всички страни, когато бе удавена в кръв. Като българи, ние не можем да слагаме на една дъска България със Сърбия и Гърция.

— Това е и вашата грешка. С това вие погазихте устава, с това вие се опитахте да дадете под наем на Фердинанда и неговите генерали независимостта на македонската революция.

— Не! — прозвуча рязко звънкият, плътен глас на Груев. — Ние се обърнахме за братска помощ към братска България. Ние имахме нужда от помощ и откъде другаде можехме да я търсим и да я очакваме? Тоя народ гинеше.

— Но буржоазно-капиталистическа България не ви омогна. По същото време Фердинанд търсеше приятелтвото на султана. Помагаше ви народът в България и отделни хора дойдоха тук да мрат заедно с вас. Но вие

приехте и очаквахте помощта на българското правителство и преди да започне това злополучно въстание. Някакъв си министър казал, че България ще се намеси с войската си, ако тук вие ангажирате поне петдесет хиляди турски аскер. Това беше и ваша опора, за да се хвърлите в тая авантюра, за да предадете на огън и меч македонския народ.

— И това ли знаеш?

— И това знам. Наивници! За да не кажа и по-силна дума. Такива са работите ви и сега. Ти не се ли остави сърбоманите да се гаврят с тебе, а можеха и главата ти

да вземат!

— Аз отидох при тех като при хора. Надевах се да

ги върна на правия път.

— Така. Въстание с коси и секири. И с… тетовски мартинки. За автономна Македония се борим, а очите ни все в България. Казано е, решено е: Македония на македонците, без разлика на вера и народност. А вие — все там: българи сме. Тук е вашата неустановеност, тук са вашите колебания и политическо късогледство, тук е и вашето отстъпничество от основните начала на Вътрешната организация. Оттук започват и всичките ви опущения, всичките ви грешки.

— Ти си прав — рече Груев след късо мълчание и тия негови думи предизвикаха раздвижване и смут сред присъствуващите. Той продължи: — Прав си, но само донекъде. Ние не можем да преодолеем българското си чувство. Разумът говори едно, а сърцето — друго. И аз често си мисля: дали грешката не е в… самия устав на Организацията, дето ти толкова често го споменаваш и в очите ми го навираш. Чакай, чакай! Ние издигнахме автономията. Македонци и одринци, без разлика на вера и народност. А какво стана с другите народности в Македония и Одринско? Да оставим настрана сърбите. Те са нов чешит в Македония. Да оставим и турците, макар след нас те да са най-многобройни. Какво стана с гърците? Защо македонските и одринските гърци не ни разбраха, не приеха автономията? И дали некога ще я приемат? Само по некой от власите, но те са много по-малко. Сега нас ни бият кралство Гърция и кралство Сърбия. С тех са всички тукашни гърци и сърбоманите също. С тех са, не са с нас. И с турците също, но не с нас. Те са против нас, против нашата автономия. Ръководители на целата техна деятелност са техните консули и

както казах, Гърция и Сърбия. Техните правителства. Гърците казват: „Тук е била Гърция и пак Гърция ще бъде.“ Сърбите казват: „Сърбия ще дойде да ви освободи.“ Понекога такава мисъл ме гложди: дали в края на краищата това не е по-правилно и за нас. За нас повече, нежели за тех. Ние тук сме повече от всички други народности. И дали не е по-справедливо, по-законно, по-естествено да кажем и ние, българите: тук и преди, в историята, е било българско; тук ние сме най-много и тук ще бъде България. После и ние като гърците и сърбите ще оставим сичко в ръцете на българското правителство. И борбата ни ще бъде по-лесна — зад гърба ни ще бъде българската държава и българската войска.

Неочаквано се обади Гьоре Коцев, от ъгъла, в който бе седнал, през дима на вечната си цигара, задъхан от вълнение и с някаква отчаяна решителност по лицето му, в гласа му:

— И така ще бъде по-умно! Груев дигна към него ръка:

— Гьоре! Не бързай! — И пак се обърна към Кибаров: — Не! Аз казвам: нашият въпрос е разрешен най-добре в устава на Организацията. Но искам да кажа също къде се крие причината за нашите… колебания. Никой не ни разбра, никой не ни помогна, никой не дойде при нас, за да вървим заедно. Какво би било, ако и гърците, тукашните гърци, беха тръгнали с нас към автономията! Да, уставът. Ние требва строго да се придържаме към устава на Организацията, пред каквито и пречки да ни изправя неговото изпълнение. Аз съм твърдо убеден в това. Но, Кибаров, искам да ти кажа и следното: уставите хора ги правят и също живи хора ги изпълняват.

Кибаров стисна устни, поклати глава:

— Все същото. Така е, но… Винаги у вас има некакво „но“. А ние, социалистите, ето що: ние във всеко явление търсим неговата закономерност. И наш закон е законът на разума. За нас нема колебания, нема загадки. Нам всичко ни е ясно. Ние знаем накъде вървим и никога не се отклоняваме от избрания път. Ние държим ключа на всички, така наречени, тайни. Ние търсим във гсеко нещо неговата причинна връзка и я намираме. Това значи, господин Груев, да имаш мироглед, здрав мироглед. Да имаш здрави убеждения и взглядове. Да имаш път в живота.

Груев огледа всички наоколо, кимна:

— Поучихме се. Като в църква.

— Дано да сте се поучили.

— Не се сърди, Кибаров. Но… всичко това е… социализъм. Некои неща и мене ми са отдавна известни. Говори се за тия работи много и на конгреса в Рилския манастир. Човек обаче не винаги прави което знае. Не винаги излиза това, което иска да направи. Друго искам да ти кажа аз: ние тук сме се събрали по работи на Организацията. Ще се върна към това, с което започнах. Да се освободим преди всичко от червея, който ни разяжда. Нашето разногласие, нашето разномислие. Ти своя група, Венчев своя група и всеки от нас може да има своя група. Това значи: всички против всички. За това да помислим, за това да поговорим.

— Всъщност това говоря и аз досега, не друго.

— Говориш. Но искаш другите да те слушат, искаш всичко по твоему да бъде.

— Ние имаме една обща основа.

— Имаме и требва да имаме. Основата е обща, но хората са различни. Имаме Кибаров — човек честен и разумен, — но имаме и Венчев, който… но за него — после. Да намерим начин, за да се съберем и да застанем всички заедно. Да дадем общ отпор на сърби и гърци, щом се дигат вече с оръжие срещу нас. Те сега за нас са по-опасни и от турците. С оръжие срещу нас, с оръжие и ние срещу тех. Ние сме много по-силни. По-силните сме ние, но ако сме всички заедно. Ето за това да поговорим, да помислим, да решим.

Разговорът продължи в тая посока и скоро стана общ. Които не можеха или не умееха да кажат нещо свое, повтаряха казаното от други. Не продума, не се изказа само Борис Глаушев. Нямаше ли какво да каже, какво да възрази? Той гледаше и слушаше, в същото време водеше разговор със себе си и в себе си. Седеше малко встрани от Груев, но лицето на вожда беше пред очите му, както беше осветено от ламбата насреща. Още по-ясно виждаше той Кибарова, виждаше и окръжния войвода — Караджата. Би поговорил той с тях тримата, но говореше със себе си.

Не беше виждал вожда още отпреди въстанието. От оня ден, когато Груев влезе да види дървените топове, които бе измайсторил Кузман Велянов в Дебрища. Борис гледаше лицето му, ръцете му и цялата негова външност. Ослушваше се и във всеки трепет на гласа му, във всяка негова дума. От него, от вожда, търсеше отговор за себе си. Търсеше много отговори. Струваше му се на пръв поглед, че Даме Груев беше същият, както преди близу три години. В очите му гореше същият блясък — ту топъл, милващ, ту студен и остър, пронизващ, ту пък блесналият му поглед се процеждаше присмехулно хитър през леко присвитите клепки. Груез познаваше тия люде и може би всички люде, които срещаше, четеше, изглежда, и скритите им мисли. Той ги обичаше, приемаше, одобряваше техните думи и постъпки или пък ги съдеше строго и много често им се присмиваше, без злоба и високомерие. Такъв беше той и преди, със своята голяма душевна сила, със своето надмощие над другите, със своята увереност и непреклонна воля. Строгите думи, които му отправи Кибаров за неговите грешки, дори за неговата наивност, не го засегнаха и като че ли минаха покрай него, не помрачиха те, виждаше се, и обаянието, което се излъчваше от него, нито почитта, доверието, които изпитваха околните към него. Обвиненията на Кибаров бяха оправдани, но въпреки това всички тук освен Кибаров бяха все така на Груева страна, гледаха вожда с благоговение, с покорност. Може би за това, че всеки от тях би направил и повторил същите грешки, а може би и за това, че никой от тия мъже освен Кибаров не ги и смяташе за грешки, за непростима наивност, за слабост. Това се виждаше и от недружелюбните погледи, които отправяха някои от тях към Кибаров. Даме Груев беше същият, предишният, но все пак…

Лицето му бе поослабнало и беше по-бледо, по ясното му мраморно чело се долавяше едва забележима лимоненожълтеникава сянка. Един по-внимателен поглед би забелязал по слепоочията му, по раздвоената му брада, оставена да расте на воля, редки, сребристо проблясващи бели косми. Борис забеляза как на няколко пъти погледът му натежа от скръб и болка, той бързаше да го скрие под клепачите си, но едва видима сянка оставаше още дълго върху лицето му. Някаква сянка лежеше върху цялата му външност, върху сдържаните му движения. Уморени, отмалели изглеждаха за един къс миг и неголемите му сухи ръце, ала все пак през тая скръб и през тая умора напираше живата, несломена,

постоянна сила в него. Вождът беше същият, но той се бореше дълбоко в себе си с болка, която искаше да скрие, с овладяла го тъга и умора. И надвиваше той тъгата си, умората си с още по-голяма сила, та изглеждаше съвсем същият, както преди години, както преди въстанието. Признаци на борба, на непрестанна мъка в него можеше да долови само един бдителен поглед или едно сродно сърце. Борис си мислеше: „Той прилича на летен ден към края на летото. Все още е лето, но се усеща, че есента е близу. Мъката му е като прегорелите треви, като напрашените листа на дървесата край пътя. Затоплената вода на реката едвам пълзи между сухите песъчни брегове, гората е неподвижна, умълчана, премрежено е от невидимо було и слънцето, избелело е като стара дреха небето… Но гранките на дървесата тежат, тежат от плод, навел се е и всеки стрък, да посипе върху топлата земя семенцата си — топла, жива е земята и жадна за дъжда, който иде…“ Борис забеляза и друго: тая прикрита мъка на вожда, преодоляваната умора го правеха по-близък, по-свой, по-достъпен. Може би само за него, за Бориса, който долови това вътрешно брожение у Груева. Или може би и за това, че някои от думите на Груев му напомниха разговора с баща му през последната им среща в родния дом. Лазар Глаушев бе проявил същата снизходителност към човешките грешки и слабости, може би защото и той бе правил грешки, може би защото и той самият се бе борил в себе си с такива слабости. Все пак тая снизходителност както у вожда, така и у Лазара Глаушев не беше примирение пред човешките слабости, не беше одобрение, а беше разбиране. Такъв е човекът! И аз, и ти, и всички. Не да прощаваме примирително, а да разбираме и да знаем. Да познаваме човека и да искаме от него толкова, колкото може наистина да ни даде. Да познаваме людете в такова едно общо дело, общо и трудно

дело.

Като гледаше и слушаше вожда и като искаше да го разбере още по-добре, Борис Глаушев отиде по-нататък в мислите си, но сега в мислите му беше и Кибаров, както го виждаше, както го чуваше. Той и от него искаше отговори и като че ли с по-голяма надежда. Укорите, които отправи Кибаров към Груев, му се виждаха справедливи. Вождът бе отстъпил, вождът бе показал преголяма доверчивост и към повърхностни, непроверени обещания от страна на български големци, към привидни изгледи за решителна помощ във въстанието; той бе показал доверие и вяра в добри, приятелски чувства у един полудив, покварен човек, какъвто беше сърбо-манският войвода, при когото бе отишъл и се бе оставил в ръцете му. Кибаров и по-нататък и не за пръв път бе изказал смели, ясни, убедителни мисли. За неотклонната последователност, за твърдостта, с която трябва да се осъществява всяко взето вече решение. И още по-нататък: македонското освободително дело не разрешаваше всички въпроси, не стигаше до края на всички въпроси. И може би тъкмо там, в края на всички разрешения, в самия краен изход, Борис Глаушев би намерил отговорите, които търсеше.

Борис Глаушев беше между тях двамата — между вожда и Кибаров. Към вожда го държаха дълбоки, могъщи, проверявани чувства. Ами там, до вожда, беше и неговият роден баща! Към Кибаров го притегляше неутолима жажда за истината, за всяка истина и за истината на всички истини; притегляха го смелите мисли на Кибаров; притегляше го копнежът му да се освободи от своите слабости и колебания, от своя страх. Кибаров каза, че има отговори за всички въпроси. Ще отговори може би и на неговите въпроси. Ще отвори пред него може би по-ясен път…

Глаушев се ослуша в друг един глас. Говореше окръжният войвода Петър Донев-Караджата:

— Мариовските села пищят до небесата, косите си скубят и молят за помощ. Толкова пъти вече хора пращат, а сега и писмо получих. — Той изрече на един дъх тия думи, види се, отдавна е мислил как да ги каже по-убедително. Бързо местеше поглед по лицата на присъствуващите, взираше се във всяко лице, да провери дали всеки там слушаше внимателно, дали стигаше до всекиго гласът му, и най-често се взираше във вожда. Войводата продължи на пресекулки: — Там има неколко патриаршистки села. За разлика от други патриаршисти те не признаха българската екзархия. Българи са, но не се решиха да се откажат от гръцката патриаршия. Грех било, господ немало да им прости. Гърците се хванаха за тех. Гърци сте, им казват, така от бога е оставено, ето сами не смеете да се откажете от нашия патриарх. Нели знаете, там хората са прости, кажи го, диви планински човеци. А за сиромашията им да не говорим. Черна кал ядат, а не хлеб. Просо и ръж. Това се ражда по тия планински места. С това ги хващаха най-напред гърците. Кому лиричка, кому… страх от бога. Но това не стигаше. Хванаха те в мрежата си по дваматрима и не от всичките села, другите обаче не щат да променят своята вера, както казват. Макар да са с патриаршията. Когато дойде грък в селото да ги „поучава“, селяците бегат в планината. Миналата есен тукашният гръцки консул им изпрати андарти. Дете в майка проплака. А сега писмо ми пишат… — Още докато говореше, войводата бръкна във вътрешния джеб на дрехата си, извади сгъната на четири, изпомачкана хартия, разгъна я, опита се да прочете писмото на слабата светлина, но се отказа и продължи: — С молив е писано, кой знай кой им го писал, може и тука некой, в града, кога са дошли на пазар. Изгорехме, Петре войводо, пишат, изгорехме, брате, къде си да ни отървеш от зли душмани, от клети гърци. Къщите ни палят, женската ни челяд насилват, кръв проливат, като овни ни колят насред село, пред целия народ, къде двама, къде трима и повече от секо село, а в село Бешища седем, село Бърник десет души. И планините не могат да ни приберат, ела да ни куртулисаш. Ето писмото им — подаде той на вожда разгънатата хартия и обърна поглед, огледа всички там, да прочете, който иска, да види, който иска, с очите си.

Загледа се Груев в селското писмо, а войводата се загледа в него и се виждаше колко остър беше погледът му. Сурова сила и решителност светеше в погледа на войводата, пък иначе той беше слабичък, дори дребен, външността му не казваше нищо за неговата войводска слава, която се носеше по целия окръг още преди въстанието. Селски учител бил преди, за късо време, а после отсякъл: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.“ Оттам останало второто му име. Скоро стигна до окръжно войводство, но битките му с турските потери бяха повече от войводските му години. Дошли люде, негови съграждани, по работа в четата му и накрая му

казали:

— Петре, войводо… Майка ти… самичка в О., пели нема никого освен тебе, много се мъчи горката, голема сиромашия и… Дай да й занесем некой грош, да

и поолекне. За един залък хлеб работи на стари години.

— Какви пари от комита? Прегърнете мама, мисля я всеки час, но пари немам да й изпратя. Ех, мъчи се цел народ.

— Имаш в чантата, Петре, комитетски пари. Кому ще се зловиди, дай барем една лира да й занесем, брашънце да си купи.

— Те са народни пари, не са мои.

— Народна майка е майка ти, Караджа.

— Не! Ако дам на нея, ще требва да дам и на много други като нея, а народните пари са за други нужди.

Колкото се говореше за юначеството му, повече се говореше и за тая случка. Него бяха избрали за свой закрилник мариовските селяци, при все че имаше и други войводи в окръга и по-близу до Мариово.

Груев подаде писмото на Кибаров.

— Виж.

Кибаров го погледна, но не го взе.

— Нели чухме войводата.

— Какво ще кажеш?

— Какво има да казвам? Андартите требва да бъдат прогонени с… с техните средства. С оръжие. Само… това да се знае: андартите, които идват от Гърция, върховистите, които идват от България, въоръжените чети, които праща тук Сърбия, те всички са врагове на македонското революционно дело и нашите отношения към тех требва да бъдат еднакви. Да, така е.

Никой нищо не отговори. Да, върховистите, андартите, сърбите… Идваха отвън, спъваха освободителното дело, злодействуваха. Трябваше да бъдат посрещани с оръжие, прогонвани от територията на Македония, унищожавани. Ала все пак за тия люде тук, поне за повечето от тях, имаше разлика между българските върховисти, които в голямата си част бяха македонски българи, имаше разлика между тях и гръцките андарти, между тях и сръбските въоръжени чети. Никой не се реши да признае открито греха си за тая разлика. Премълча и Груев, но той вече поради пресита от спорове, от развреждане на рани.

— Ще отидеш в Мариово — обърна се вождът към Караджата.

— Ще отида — отговори войводата. — Ще отида с двайсет и пет души. Толкова са и андартите.

Късият му отговор привлече възхитени погледи, а Гьоре Коцев пак запали нова цигара от старата, но с несвойствено за него нетърпение. Браво, Караджа!

Груев се замисли, умълчаха се и другите — чакаха да чуят какво ще каже по-нататък. Загледан пред себе си, със сянка на досада по лицето му, той рече:

— За Симеон Венчев… Не дойде на тая среща. Има защо. Знаят се всичките негови работи. Ще го отстраним от Организацията. Засега това му стига. На такива не им е мястото в Организацията. Аз не виждам да е извършил съзнателно предателство. Извършил е непростимо своеволие. Вън от Организацията! — махна едва с ръка Даме Груев.

Кибаров побутна шапката си наназад, като че ли чак сега се сети за нея:

— Добре. Вън. За такова своеволие и за всекакво своеволие. Само това ще кажа от моя страна, че ако беше не кой от по-простите работници на организацията, би получил поне още двайсет и пет тояги.

Някой тихо се засмя. Вождът втренчи очи в Кибаров.

— Да. Но той е секретар на окръжния комитет. Падат му се и петдесет тояги, обаче как мислиш ти, как ще се приеме това от нашите първо и после от гърците? Ще мине за сметка на Организацията, за сметка на нейния авторитет. Ето вижте ги! А ти не бой се, той нема да миряса и може да получи всичко наеднаж. — Без да дочака отговор, Груев се обърна към Бобев: — Да се погрижите за хората на Венчев. Тия около него. Да се върнат по групите си, при десетниците си. Той може съвсем да ги отдели, да ги превърне в своя… партия. Още това не ни стигаше. Приберете тия хора, Бобев. И Венчев ще миряса може би, като остане сам.

Бобев мълчаливо кимна.

— Какво имаме още? — попита Груев. Богдан Бобев се изкашля, преди да отговори:

— Владиката… нашият. Получил некакви вещи от България. Помощи за най-пострадал и села. Иска самият той да ги раздаде, но иска и наш човек да го придружава.

— Бои се да не го срещнат комити — подхвърли

някой.

Бобев се намръщи и продължи:

— Той не е от страхливите. Ето, решил е да върви. Нека върви с него Борис… Борис Глаушев.

Вождът се обърна към Бориса, усмихна се:

— Добре. Много добре. Дедо владика и… Милостивият. Тъкмо хора за такава работа.

Борис Глаушев силно се изчерви.