Гласовете ви чувам

XXIX

В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората утринният здрач легна на гъстосини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък, който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсточервени и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.

Селото още спеше или пък ранобудните люде все още се спотайваха по къщите. Пусто изглеждаше заспалото убело, изоставено и едва когато от ниските кумини колебливо се надигнаха струи синкав дим, оживя сякаш цялото село, снежният простор наоколо, светлините на изгряващото утро. Залая куче. Тропна врата. Чу се и човешки глас някъде из селото. Чак сега започваше новият ден — тук, край човешките жилища. Не в бездушната игра на утринните светлини, щом нямаше човешки очи да ги видят, да им се порадват.

Току пред изгрев слънце остър, тревожен звук на войнишка тръба прониза тишината. Заизвива, заситни и се проточи самотен, изпълни целия простор между небето и земята. Селото пак замря. Пресекна и тръбният звук. Проклета свирка! Скрити все още по къщите, селяците се споглеждаха уплашени, жените кълняха в пазвите си. Това е всяка сутрин и вечер, откакто е тук новият войвода. С бория се събужда и ляга. Ще го чуят чак в града и аскер може да се изсипе отнякъде или ето, по пътя. Да не е негово царство тука — турско е още царството проклето. Цялото село може да отиде, да изгори, като са се насъбрали цял табор комити в него и с тая бория всяка сутрин и вечер. Комитите са тайни люде, скрити, а той…

Насред селския мегдан стои тръбачът на четата, окачил вече късата тръба иа дясното си бедро, а до него — войводата в пълно снаряжение, с късата си манлихера в ръка. И двамата като да са израснали от дълбокия, сипкав сняг. Остър, лют ветрец пропълзя нашироко по площада, надигна се по следите му сух снежен прах. Не след много от няколкото улици, които излизаха тук, започнаха да прииждат четниците и милиционерите, по двама, по трима, по петима, стегнати като за път, с оръжието си, бързаха насам, въртяха се край нозете им снежни валма. Нареждаха се по двама един зад друг, както беше преди това още установен ред. Започваше утринната проверка на четата. Войводата оглеждаше с опулените си очи всекиго поотделно, а те до един избягваха погледа му. Той все ще намери кусур…

— Къде е Хаджията? — прогърмя гласът на войводата, затрептя бяла пара пред лицето му. Бързо секна силният глас, като да потъна в дълбокия сняг. — Къде е ръководителят? — викна Ганев още по-високо.

Никой не отговори. Войводата огледа четниците си и усети, че те знаеха къде се бавеше помощникът му, къде бе изчезнал селският ръководител.

— Курто! Къде е Хаджията?

— А… а… — започна Курто, изпъна се по войнишки и бързо изрече, примигвайки уплашено, също през облаче бяла пара: — Даскалите търси, войводо.

— Как даскалите… — изпули очи Ганев и прихвана пушката си с рязко движение, като да се готвеше да тръгва нанякъде. — Къде са отишли даскалите? Нели…

Обади се друг от четниците, та и трети сега:

— Скрили са се некъде. Отишли са си в града.

— Курто! — Сега и снегът не можа да задържи гласа на войводата. — Тичай да извикаш Хаджията! Веднага, веднага! И ръководителя! — сподири той затичалия се четник с гневния си вик.

Ала Хаджията и селският ръководител вече се задаваха откъм насрещния край на мегдана. Курто се върна на мястото си. Двете редици четници се спотаиха, въртейки очи ту към войводата, ту към приближаващите се двама мъже. Мълчеше и Ганев. Ръководителят застана на левия фланг, и той с пушка и патронташи, както му бе заповядано да излиза на всяка утринна проверка. Помощникът застана също пред редиците, но някак по-надалечко от войводата, оправяйки с наведени очи без нужда патронташа си. Застарялото му лице изглеждаше още по-зло, но и гузно, уплашено.

— Къде са даскалите? — попита войводата, доколкото му беше възможно по-изтихо, но не изтрая и викна: — Къде са бре?

Хаджията посочи с глава през рамо ръководителя.

— Той знай.

— Как така той! Аз тебе ти ги поверих. — После войводата рязко се обърна към ръководителя: — Казвай! — и пристъпи една крачка, а Хаджията, който беше по-близу, се поотдръпна, че Ганев внезапно дигаше ръка и удряше направо през лицето.

Кръстьо, ръководителят, отговори откъм края на редицата:

— Отидоха си в града. Още по тъмно.

— Ти откъде знайш? Ти ли ги изпрати? Кръстьо се поколеба и отговори:

— Аз. И коне им дадох.

— Така ли изпълняваш ти войводска заповед… — проточи глас войводата, сетне замаха живо и с глава, и с ръка: — Ела, ела насам, тебе да те науча аз, щом те, подлеците, са се измъкнали.

По вратите и плетищата наоколо, по улиците, които излизаха на площада, започнаха да се набират люде. Усетили бяха селяците, че става нещо, а ранобудните селски деца не можеха да се нагледат на комитите. Поколеба се ръководителят сега още повече, но току излезе смело напред и застана срещу Ганев:

— Що има да ме учиш, войводо, по-харно, че си отидоха. И не бива тъй, войводо, за секо нещо со зло и…

— Аааа! — отвори широко уста войводата и само с това се промени лицето му въпреки големия му гняв. — Ти, значи, всичко знаеш. Кой ти каза, кой ти каза, кой ти каза, говори!

— Никой нищо не ми е казвал.

— Тъй! Сега ще те науча. Петдесет по голо. Кръв от задника ти ще цвърчи! И всичко ще ми кажеш, всичко! Хванете го! Обезоръжете го! Веднага, веднага! — развика се още по-силно Ганев, размаха свободната си ръка, та и карабината си, като да искаше да я тръшне на земята, да изпита здравината й. Лицето му, почервеняло от утринния студ, от хапливия вятър, сега стана мораво.

Пристъпиха неколцина от четниците, ръководителят се отдръпна; дребното му лице се бе смалило още повече,

в широкото му твърдо чело се отразяваше белият сняг. Той проплака:

— Не ме срами, войводо… Нищо лошо не съм сторил.

— Дръжте го бре! Какво чакате още? Четниците пристъпиха по-близу, ръководителят пак

отстъпи и бързо насочи пушката си срещу тях:

— Назад! Никой да не се докосва до мене!

Тогава Хаджията, който беше малко встрани, дебнешком приподигна дългата си открита манлихера и гръмна в него. Тежкият, къс гърмеж на манлихерата сякаш падна там като камък, озърнаха се някои от четниците, като да не бяха чули добре, но Кръстьо, селският ръководител, вече лежеше ничком в снега, чернееше се току пред него и пушката му, като през вода в дълбокия сняг. Кръв се показа по-късно, пропи се отдолу мъничко, бледо алено петно.

Наоколо по улиците настана смут, надигнаха се викове — не беше преширок мегданът, селските люде всичко бяха видели и чули. И току се затичаха оттам двама мъже с пушки. Някой от четниците викна:

— Братята му!

— Огън по тех! — зарева войводата. — Какво чакате!

Настана смут и сред четниците, размърдаха се от редиците, разблъскаха се, затракаха пушки, отсечено изпукаха няколко изстрела. Къде ти — двама срещу петдесет! Площадът наоколо бързо опустя. Войводата изкомандува на тръбача с разтреперана брада:

— Свири за поход!

Злият остър ветрец не спираше играта си по селския мегдан и пак се надигаха по следите му кълба сух снежен прах.