Гласовете ви чувам

XLVI

Борис Глаушев се върна в стаята си. Разговорът с владиката не остави следи в съзнанието му. Но той почувствува отново все същата горчивина, съживи се с нова сила тъгата му, постоянната му тревога, постоянната му грижа. За разединението, за разногласията. Чул бе още еднаж гласа на църквата. За нейния отделен път, за нейните средства, за нейните цели. Все така, всички така — по различни пътища, с различни средства…

Не му се спеше. Плътният, мощен глас на владиката, неговата самоувереност и дори надменност бяха прогонили съня от очите му. Оставаше огорчението, оставаше умората. Съблече се за спане. Притегли стол до леглото си, откачи ламбата от стената, сложи я на стола. Легна с малката, много пъти прелиствана книжка

на Хамсун за любовта на Виктория. Светлината беше слаба, той придръпна още по-близу стола с малката ламба. По-скоро при нещастната Виктория, при нейната любов! Страница след страница, с очи близу до книгата и като че ли по-близу до Виктория, до нейния Йоханес… Утихна всичко друго в него, изчезна. Погледът му тичаше по редовете на книгата, по следите на Виктория, а в него беше Ангелика, Те вървяха заедно по следите на влюбените. Ангелика плачеше в него, тихо, без глас. „Не плачи, скъпа! Аз мислех, че съм те загубил, а ти си в мене. Колко дълго не съм те виждал! Тръгнах, без да те видя. Дълго гледах прозорците ти, балкона ти. И тръгнах, без да те видя. Но ти си в мене…“

Той се отпусна върху твърдата възглавница, отпусна се и ръката му с малката книжка „… Що е любов? Любовта е в твоята хубост, в твоята нежност, в гласа ти, във всеко твое движение. И в милите грешки, които правиш, когато говориш на моя език. Любовта е това, което и двамата чувствуваме, когато седим един до друг и мълчим. Любовта е и в нашето мълчание. И нека продължи до безкрай нашето мълчание, защото, когато мълчим седнали един до друг, ние мислим един за друг. Сега и аз мълча в това далечно село, в тая дълбока нощ, а ти си в мене. Това е любовта. Аз знам, че и ти сега не спиш и ние сме заедно, сами в тая глуха нощ. Това е любовта. За нея нема разстояния и далечини, нема прегради. Къде сме ние с тебе, когато сме заедно? Ние летим в светлина, която е по-хубава от слънчевата; тя не притваря очите ни с болка, очите ни гледат спокойно в нея и виждат чудесата, които стават в нас и около нас. Тя променя цвета си според нашите желания. Ние виждаме всичко, което пожелаваме да видим. Ние виждаме и това, което ще бъде за нас, ще стане за нас, както ние го пожелаваме. Такава е светлината на любовта — само красота и радост. В нея човешката душа се освобождава. Когато сме заедно или когато мисля за тебе, мислите ми летят свободно, желанията ми се раждат свободно, извират от сърцето ми. Ти ще кажеш, казвам и аз с тебе: в нашата обич ние живеем само за себе си, но нашите мисли са хубави, нашите желания са хубави. Спиш ли, Ангелика?“

— Не. И аз съм будна.

Той чу ясно гласа й.

— Къде се загуби, Ангелика? Толкова дълго не съм те виждал! Заминах, без да те видя. Аз бех с Виктория и тя пак ми разказа за своята тъжна любов. Тя казва, че в тъгата любовта е още по-силна. Ти също си тъжна понекога и редко се усмихваш. Къде си, Ангелика? Аз не те виждам…

Тя стои на балкона, притиснала пръст на устните си, очите й са широко отворени и пълни с ужас. Тихо! Не говори! Балконът е празен — няма ги саксиите, сандъчетата, няма ги цветята. Калайдисаното гюмче виси празно в ръката й, той знае, че е празно, без вода. Тихо! Не говори! Двукрилата врата на балкона е плътно затворена зад нея. Някой отвътре блъска гневно вратата с юмруци, иска да излезе на балкона, при Ангелика: „Дум, дум, дум.“

Борис скача в леглото си. Малката ламба мъждука на стола до леглото.

— Дум, дум. Даскале!

Той позна гласа на Петко. Далеко някъде в нощта се чуваха изстрели. Борис рипна от леглото, дръпна вратата. В здрача се белееше ужасеното лице на слугата:

— Даскале, пушки пукат! Нещо става по селото. По дървената стълба вън се чу бърз тропот. В тъмното ходниче се изправи сянката на селянин:

— Учителе… Голема андартска чета сардисва селото. То ще е за вас с владиката. Да ви скриеме некъде, ама… ама нема скривница.

— Селската чета излезе ли?

— Излезе. Излезеха и други. Дванайсет души. Нема повеке пушки. Нели скрихме пушките. Така беше заповедано. В планината са пушките.

Отвори се вратата и на другата стая, чу се гласът на владиката:

— Къде искате да ни скриете?

— Е па… — заекна селянинът. — Тука на тавана или… Некъде на по-скришно место. Немаме скривница в селото.

— Глаушев, не може ли да се излезе от селото? Отговори пак селянинът:

— Не може, дедо владика. Хванали са го гърците от сите страни.

— Тогава аз тук ще стоя. Къде… по таваните ли?

— Ще излеза да видя — рече Глаушев.

Той се спусна по стълбата в тъмното. Селянинът го последва.

Вън беше ясна, безлунна нощ. Разбъркани изстрели чукаха рязко и някак звънливо от всички страни на селото, изсипваха се на залпове. Остро пиюкаха и бръмчаха залутани куршуми, ту някъде съвсем наблизу, ту по-далеч. Право насреща, към изходния край на улицата, светваха за миг бледи искри. Небето се бе извишило между тъмнеещите се наоколо планински хребети, в озарените му дълбини тревожно трептяха рояци ярки звезди и между тях, ниско над хоризонта към изток — едрият бисер на Зорницата. Селото тънеше в мрак, едва ще се мерне изгърбил се покрив, разперената сянка на дърво. Някъде, в някои от близките къщи, пищеше обзето от ужас дете, селските кучета лаеха с отчаяна ярост и сякаш срещу всеки изстрел.

Глаушев мълчаливо се запъти нагоре по улицата. Чу се сподавеният глас на селянина:

— Даскале… къде?

Глаушев не отговори. Той се промъкваше край стени и огради накъм изхода на улицата. Тръгна по-отдалеко след него и селянинът. Изневиделица пред Бориса се изправи сянката на селския ръководител:

— Господин Глаушев… Ти…

— Какво става?

— Не смеят да влезат. Държиме ги. Хванахме сички улици. Ще се държим, ама… Много са. Да имахме още десетина пушки…

Той не довърши. Някъде вдясно тресна, разтърси въздуха силен гръм. Бомба.

— Ти се връщай, господин Глаушев — рече бързо ръководителят, приподигайки пушката си. — С нищо не можеш да помогнеш.

И той пак се изгуби в тъмнината. Борис се огледа. Нищо не можеше да се види. Само стрелбата се бе сгъстила от всички страни около селото, като жив някакъв обръч. Редките изстрели на защитниците се чуваха по-наблизу и отделно, като удари върху суха дъска, къси, без отзвук. Тресна нова бомба и пак там, вдясно.

— Да се връщаме, а, учителе?… — промълви умолително селянинът, който придружаваше Бориса. — Нели виждаш… ние с тебе с голи ръце. Не можем да ги спрем. Дано момчетата там… пък дано довтаса и

четата отнекъде. Хайде, учителе! Без полза е да стоиме тука, куршуми свиркат.

Глаушев се върна и мина мълчаливо край него.

„Шт! Шт!“ — забиха се един след друг куршуми в земята наблизу или в някоя стена там.

Борис дочу зад себе си забързаните тихи стъпки на селянина.

Накъм най-отдалечения край на селото се дигна блед пушлив пламък и бързо загасна. Дигна се пак и още по-високо, задържа се, залюля се във въздуха, раздвои се или това беше нов пламък, лумнал до него. Разреди се мракът наоколо, затрептя с далечния огън, показаха се алено озарени кумини, стени, дървеса.

— Ох… — простена селякът. — Къща запалиха.

Пламна и друг пожар нататък. В зарата му се надигна разкривеният покрив на селската църква, ниският купол над него.

— Ами то… и църквата гори! — нададе вик селянинът.

Глаушев влезе в къщата. В тъмното ходниче пред вратата на владиката се чу разтрепераният глас на владишкия слуга, потракнаха и зъбите му:

— Отидохме си, дадаскале!…

— Влез, Глаушев — подвикна владиката през затворената врата на стаята си.

Той се бе облякъл, обул се бе, сложил бе и черната капа на главата си. На широките му гърди лежеше окачен на верижка голям кръст от потъмняло сребро. Едва дочака да влезе Борис, и рече строго:

— Кажете, учителю, на вашите хора да не стрелят.

— Селяните вършат което е нужно, дедо владика. Защищават селото си.

— Да не стрелят. Гърците идват за мене и аз самият ще ги посрещна тук. Къде е онбашията?

— Онбашията? Не знам. Нема го никакъв. И той изпълнява, както знае, своята длъжност. В съседното село, на един час път оттук, има гарнизон от осемдесет души аскер. Преструват се там на глухи. Мюлязиминът им се разхожда с гръцкия владика и сигурно всичко е предварително наредено.

— Даже и така да е. Аз ще ги посрещна както трябва и с бога напред. Те няма да ме уплашат.

— Дедо владика… те влизат по всички села в тия

южни околии. Палят, убиват. Искат да сломят нашия народ, да му внушат страх и трепет, да го подчинят на волята си. Да го накарат да се откаже от името си, И сега наверно искат и на вас да покажат силата си. Защо ме накарахте да си оставя револвера? Ще стоим тук и ще ги чакаме да ни уловят като в капан

Владиката хвана с цяла шепа кръста си, дигна го срещу Бориса:

— Ето вашето оръжие, щом сте тръгнал с мене.

— Аз се надевам повече на друго. Дано… дано да е некъде наблизу Караджата с момчетата си.

— Кой е този… Караджата?

— Окръжният войвода.

Владиката втренчи в него поглед, големите му строги очи просветнаха насмешливо, но гласът му беше същият:

— Свободата не ще екзарх, иска Караджата,

— Да, дедо владика. — Глаушев бързо пристъпи към вратата, после рязко извърна глава и рече през рамо: — Елате да видите поне какво става вън,

Той не дочака владиката и дръпна вратата след себе си.

Къщата, изпълнена със заглушителния ек на стрелбата отвън, тънеше в мрак. Само под вратата на владишката стая светлееше бледа ивица. Глаушев слезе опипом долу. Входната врата беше затворена. Чу се наблизу плахият шепот на стопанина на къщата:

— Ти ли си, учителе? Къде пак?

— Отвори.

Вън го пресрещна сгъстилата се още повече стрелба. Селските кучета продължаваха да се надпреварват с разбъркания пукот. Сега пукаха пушки и някъде по-наблизу. Нататък димяха и други два пожара. През мрака се процеждаше бледо, червеникаво озарение. По-близките къщи наоколо се притайваха с тъмни прозорци, гробно затихнали. Чуваха се припрени, разпокъсани викове, женски писъци, ала трясъкът на стрелбата, кучешкият лай отеднаж ги сподавиха. Тресна, разлюля въздуха още една бомба, а преди това се видя мигновеният й синкав блясък право насреща, към горния край на улицата и вече по-близу. Нападателите бяха навлезли в окрайнините на селото.

Борис Глаушев стоеше до отворената врата на къщата, чувствуваше се уморен, отпаднал и би опрял гръб

на стената, но му беше студено и не се решаваше да се опре на студената стена. Усещаше в тъмното, че наблизу, току до прага на зейналата врата, стоеше и стопанинът — чуваше го как диша с отворена уста. Виж с какво се занимаваше умът му! Но това беше неговата душа, която се ловеше за всяко нещо, като дървото с корена си в земята, с най-тънката си жилка. Да можеше да върши нещо, да направи нещо или да извика! Не можеше нищо да върши с празни ръце и как би викал в тая оживяла, настръхнала нощ, ведно с лая на селските кучета?

Тук ще стои, тук ще чака, за да не могат да кажат, когато дойдат, че е побягнал, че се е скрил в стаята си. И с нищо няма да издаде своя страх, умората си, каквато и да е слабост, с нищо няма да ги зарадва. Това ще направи той срещу пушките им. Като усещаше, че всичката му кръв се бе събрала в сърцето, че лицето и ръцете му бяха изстинали, възбудено разтърка с две ръце лицето си, да го стопли, да заличи от него бледността, която чувствуваше като нечистотия, полепнала по бузите му. Така ще ги посрещне, така ще застане срещу пушките им. Той беше пак на тоя шеметен връх, на тоя предел — нататък започваше непрогледният мрак на смъртта. Само да се задържи здраво на нозете си, ръцете му да не треперят, погледът му да бъде ясен, главата му — изправена. Да падне от препълненото му сърце това огромно бреме, да се стопи леденият обръч, който го опасваше, спираше дъха му. Такава сила му беше нужна и ще дойде тя, ще бликне в самото му сърце. „Да, мамо, ти си ме родила мъж. Татко, погледни сина си. Ангелика… не ме забравяй! Ти оставаш там, където е хубавата светлина, където е освобождението, където е животът и неговата сладка радост. Аз стоя на предела и пред мене е черен, непрогледен мрак. Но аз съм мъж, ще стоя тук, дотук ме довеждат не за пръв път моите мъжки мисли и дела. Сега… само това е нужно — да ги посрещна с ясен поглед, да стоя здраво на нозете си, ръцете ми да не треперят. Ами владиката ми взе револвера и ръцете ми са празни сега…“

Небето се бе извишило още повече, звездите бяха избледнели. Сиянието на пожарите чезнеше ниско над селото ведно с белите пушъци, които бързо се разтапяха в здрачните висини. Бледа, едвам доловима светлина бе пропила нощния мрак и прииждаше все по-силна. Съмваше се, а стрелбата наоколо се сгъстяваше, приближаваше се още повече от всички страни.

Не, не… Това беше друга някаква вълна от изстрели. Идеше от по-далеко, през пукота по улиците на селото. Ето пак! Далече оттатък глухо ехтяха залп след залп.

— Караджата… — промълви с разтреперан глас Глаушев.

Близу до него се чу и плахият, хриплив говор на стопанина:

— Да не им иде помощ… Може пък да е аскерът. Може да са чакали турците да се раздени. Дай боже да са турците. Ех, господи… Да чакаш от християни турци да те куртулисват!

Заслушан в стрелбата, Глаушев не го чуваше. Изгърмя пак бомба и това беше, изглежда, знак.

Стрелбата по окрайнините на селото започна бързо-бързо да се разредява и в същото време да се отдалечава. Малко по-късно пукотът като да се събра на едно място — насреща, накъм горния край на селото. Натам се преля и другата, по-далечната вълна от изстрели, после се сляха в едно и завря, заклокочи вихър от гърмежи, като градушка, която чука, бие по керемидите, чупи ги на късчета. Какво ставаше там, току над селото?

— Требва да ги е ударил аскерът — трепна радост в съживилия се глас на стопанина, който също бе излязъл пред вратата.

Да беше се съмнало по-скоро! Тъмнината се разтваряше бавно в утринното озарение, утаяваше се в небесните дълбини на запад и ниско долу, по падините и долищата, в подножията на планините, които все още тъмнееха. Ала не продължи много нито кипналата стрелба, нито упорството на нощната тъмнина. Изгряващата светлина от изток заля селото, планинските стръмнини насреща, по небето не беше останала ни една звезда.

— Гледай, гледай, учителе!

По озарената височина току над селото се бяха разпилели човешки сенки, на малки купчини или по един, по двама и тичаха в безредие нагоре, да прехвърлят голото й теме. Доста по-назад след тях една дълга, разкривена редица други човешки сенки също тичаше нагоре и ту един, ту друг от тия люде се поспираше или приклякаше на едно коляно, та се чуваше отдалеко как вървеше с редицата разредена стрелба.

— Аскерът ги гони.

— Не е аскер, човече! Това е Караджата, момчетата на Караджата!

— Ай, господи… Те, те ще са. Ето и аз виждам. И къде аскер да гони андарти! — досети се най-после селякът. — Те никога не се гонят.

Чу се зад тях плътният, но поомекнал глас на владиката:

— Кога ще укроти човекът своята гордост от победата си над себеподобните… Ето и аз, и моето сърце се възрадва.

Той се бе изправил на вратата, без да го усетят, и бе видял по-добре от тях с далекогледите си очи какво ставаше по височината насреща. Борис рече:

— Да вървим да помагаме… Поне там, при пожарищата.

Той се запъти към насрещната улица, повлече се след него и стопанинът. Още в началото на улицата ги посрещнаха други неколцина селяни:

— Е, учителе… Куртулисахме и тоя път. Гонят ги нашите. Голема наша чета довтаса. Ония… дим да ги нема.

— Що става там, с огъня?

— Нищо. Изгоре каквото изгоре. Три къщи, две плевни. Запалиха ги ония. Не можаха целото село да запалят. И люде изядоха. Осем души. Две жени между них. И дете! Девойче! Ето го и дедо владика…

Приближаваше се и владиката. На две стъпки след него вървеше Петко, наперен, като че ли тъкмо той бе прогонил андартите.

— Къде е свещеникът? — попита владиката. — Да отвори църквата. Богу да се помолим и да благодарим.

— Дедо владика — рече Глаушев, — другаде сте нужен сега. Да дадете утешение, ако можете.

Не бяха нужни повече думи. От няколко страни из селото се чуваха женски писъци и безутешни стенания. Там бяха мъртвите. Там бяха пепелищата. Над селските покриви се издигаха кълба, разкривени стълпове бели пушъци, вече омаломощени, загубили своята унищожителна сила. Владиката тръгна пръв.

Спряха се пред плета на една от крайните къщи на

селото. Отнякъде изскочи селският свещеник — млад мъж, с черна, рядка брадица. Поклони се дълбоко, протегна двете си ръце:

— Благослови, владико…

Владиката машинално му подаде широката си космата ръка за почтителна целувка.

Неголемият селски двор беше пълен с люде — мъже и повече жени. На горния край на двора, недалеч от къщата, пушеше почерняло купище от кирпичи, недогорели греди, ситна, мека пепел от слама. Остро миришеше на изгоряло. За плета наблизу бяха вързани преживящ вол и крава с теленце, което, превило предни коленца под издутия корем на майка си, немилостиво блъскаше с челото си празното й виме. Унило стоеха добичетата вън — изгорял бе оборът им. Владиката влезе в двора с придружаващите го люде. Утихнаха викове и писъци, отвори се пътека между събралите се там. На влажната земя, току пред къщата, лежаха трима мъртви. Насреща зееше вратата широко разтворена, вътрешността на ниската къща се тъмнееше празна. Стените под широката стряха бяха наскоро варосани. Лежаха пред къщата си стопанинът, към тридесетгодишен мъж, стопанката и детето й до нея, към петшестгодишно девойче. Излезли са, види се, да спасяват обора, кравата, теленцето й. Там са ги настигнали куршумите, пред Вратата на къщата им. Жълтото лице на мъжа беше присвито от гняв или отчаяние, стиснатите му зъби се белееха между разкривените устни. Жената лежеше възнак, с широко разтворени очи, застинали в ужас. Тя бе протегнала едната си ръка и там, до ръката й, се бе присвило детето, сложило кротко главица на земята — изтичало след майка си в оня час и не е усетило, изглежда, смъртта. Червенееше се съсирена кръв по земята край мъртвите, още влажна по бялата риза на жената, по ризката на детето. Близу до мъртвите, притиснато към една по-стара жена, стоеше по-големичко девойче и някой бе побързал да върже черна кърпа на главата му, побързал да бележи сирачето.

Не каза нищо владиката. Мълчаха и всички други там. Някой се изсекна в шепата си. Селският свещеник не изтрая — уплашил се бе от общото мълчание и започна бързо-бързо, поприведен към ухото на владиката:

— Не са само тия. Има още шест души. Ей сега умре един, со щик ударен. И не е за пръв път това с нашето село. И по всички села тук по нас, владико свети, влизат убиват, палят…

Голямата глава на владиката все повече натежаваше към гърдите, но той и сега нищо не каза.

Като че ли мина внезапен вятър през людете. Заозъртаха се, зашепнаха. Пръв се извърна Борис Глаушев, В двора бе влязъл Караджата — окръжният войвода. Спрял се бе там с манлихера, опряна на земята. Стояха зад него и двама четници, също с пушки в ръка. Чу се високо гласът на войводата:

— Такъв късмет ще имат поне: владика да ги погребе.