Гласовете ви чувам

VIII

Консулът изви едрата си глава към тъмния прозорец и каза, като да беше сам в стаята:

— Има нещо недобро… нездраво в цялата наша работа. Ние не можем и досега да използуваме добре поражението на българите след въстанието им. Подгонени са, притиснати са от всички страни и уж разногласия между тях, но… имам сведения, че патриаршеските села усилено преминават към Българската екзархия. Напущат, отказват се от нашата патриаршия. Само до юли миналата година са преминали седемдесет и едно село към екзархията. В Леринско, Костурско, Преспанско,

---

1Вулгарос на ми мини! (Българин да не остане!) Това е било девиз на гръцките андарти в Македония.

Солунско, Серско … И най-много от нашите райони. — Той рязко се извърна от прозореца и спря строг поглед върху единия офицер, после върху другия: — Това е голям неуспех за нашето дело. Как ще си го обясните, господа?

— Пипаме меко — отговори веднага поручикът. — Въпреки въстанието и така нататък българите са силни. Трябва да ги уловим с желязна ръка. Четите ни са малко. Трябва да доведем още хора и добре да ги подбираме. Хора, които са готови да мрат.

— Нека Павлос Мелас ни служи за пример — намеси се пак другият офицер.

— Да — кимна поручикът, без да го погледне, и продължи, като да не бяха го прекъсвали: — На тукашните хора не може да се разчита. Да дойдат повече хора от свободна Гърция. Да обхванем здраво всички райони и където ударим, да се запомни. Да внушим страх и трепет. Преминали към екзархията… камък върху камък да не остане от такива села! Ние сме отмъстители! Ние сме войници и защитници на православната вяра срещу подлите схизматици1…

— Да, да — прекъсна го консулът съчувствено, ала и нетърпеливо. Поручикът и сам се сепна в своите буйни възгласи. Консулът продължи: — Всичко това е ясно. И сега, в скръбта си поради трагичния край на Мелас, поради някои наши временни неуспехи да не бъдем песимисти. Да се държим здраво. Тук в О. и в други градове. Ще им вземем силата и по селата. Но трябва да стегнем редовете си по-добре. Да изясним по-добре отношенията си с турците. Те не ни вярват, не им вярваме и ние, но срещу българите можем да бъдем заедно. Имаме и друг съюзник. Съюзник и съперник, който засега не е много опасен: сърбите. Сърбия. Пълзят от север. Опитват се да свият гнездо и тук, в О. Та дори и в Солун. Да. Те сами ни протягат ръка. Директорът на тукашната тяхна гимназия ми иска среща. Ще му я дам. Не консулът им, а техният просветител иска среща. Консулът им се държи официално. Има тук някакъв план, някакъв умисъл. Искат да излязат по-хитри. Да.

---

1 Схизматици — разколници, отказали се от гръцката патриаршия, привърженици на Българската екзархия.

А сега този дрипльо. Съгледвач е. Ще го накараме да ни каже нещо повече за своите, отколкото е можал да научи за нас. После… ще си получи наградата.

Той дигна от писалището сребърно звънче с абаносова дръжка и го заклати. Влезе друг един от пазачите на консулството. Консулът заповяда:

— Доведете копача. Пазачът се изпъна по войнишки и излезе. Двамата

офицери се преместиха със столовете си от двете страни на консулското писалище. Пазачът побутна в стаята селянина и отново излезе. Селянинът застана омърлушен до затворената врата. Тримата мъже го гледаха мълчаливо някое време. Консулът заговори на книжовен български език, със забележим чужд акцент:

— Ако ми кажеш самата истина, ще получиш двойно за работата си днес, пък и още по-голяма награда. Мога да те настаня и на добра служба. Ако пък се опитваш да ме заблуждаваш, няма да излезеш жив оттук. Разбра ли, човече? Ето, аз те питам, ти ще отговаряш.

Селякът отеднаж се съвзе може би от българския говор на консула и дори пристъпи по-близу към писалището му:

— Сиромах човек съм аз… цел ден ви работих, защо не ме пущат да си отида, децата ме чакат, тъмно е веке, нощ. Що има да те лъжа аз, платете ми за работата, цел ден… и пуснете ме да си ида при децата…

Поручикът махна сърдито с ръка и каза на гръцки:

— Стой там, при вратата! Не се приближавай!

Селякът не разбра гръцкия му език, но разбра сърдития му жест и се дръпна до вратата. Той проплака, търкулнаха се и сълзи по четинестите му бузи:

— Моля ти се, господине… Защо ме мъчите… Аз… за хлеба на децата. От изгорените села съм, с четири дребни деца побегнах…

Консулът пак дигна сребърното звънче и позвъни. Пазачът влезе на часа. Слагайки внимателно звънчето на мястото му върху писалището, консулът рече:

— Доведи господин Петракис.

Лицето на селянина в миг побеля, очите му потъмняха и хлътнаха в дупките си. Той преглътна шумно. извърна се да погледне вратата, но поручикът скочи и застана до него. Вратата пак се отвори, влезе около

петдесетгодишен мъж в дълга до под колената антерия1, с подплатена с кожа чохена салтамарка. Селянинът примига бързо-бързо — предния ден той го бе видял как влиза в консулството, видял го бе и когато излезе, и бе скрил лице от него. Сега той нямаше как да скрие лицето си. Петракис лукаво се усмихваше насреща: — Не ме ли познаваш, Зарче?

— Не те познавам — отвърна сопнато Зарчето, макар и с отчаяно лице. — Аз…

— Как да не ме познаваш, нели сме тукашни? — И той добави още повече усмихнат: — Лошо зарче си хвърлил тоя път.

Чу се гласът на консула:

— Достатъчно, кир Петракис. Благодарим ти. Довиждане, кир Петракис.

Кир Петракис се поколеба, види се, не му се излизаше толкова скоро, но се поклони леко към консула и послушно напусна стаята. Консулът попита пак на български:

— Е, още ли ще се преструваш? Обърни се, обърни се към мене, погледни ме!

Сега се виждаше целият Зарче — такъв, какъвто си беше, макар и облечен в дрипави селски дрехи, с проскубана селска капа. Той втренчи в консула горящи очи, но и сълзи блестяха в очите му. Консулът продължи:

— Кажи кой те прати! Бобев? С каква цел, каква беше задачата ти?

Зарчето мълчеше и само очите му заблестяха още повече, от още повече влага в тях. И като че ли за да спре сълзите си или да спре думите, които напираха на езика му, той прехапа долната си устна и започна да я гризе до кръв. Сетне внезапно заговори:

— Не ме питай повеке. Нищо нема да ти кажа. Ако отворя уста и взема да ям лайна, нели знайш, и там куршум ме чака или нож в гърлото. И как ще се явя пред другарите си! Ето — раздвижи се той живо и бързо се прекръсти два-три пъти с набожно изражение на лицето: — Ето, жив ми кръст, клетва давам, нема да кажа нищо,

---

1 Антерия — горна дреха от тънък памучен, вълнен или копринен плат.

какЕсто съм видел тука, и… и веке нема да се захващам с такива работи, на, жив ми кръст, нели сме християни…

— Хитруваш, но това няма да ти помогне. Кажи ми всичко и ще те пусна веднага. Ако приемеш да ни служиш отсега нататък, ще получаваш по три лири на месец. И никой нищо няма да узнае. Само аз и ти. Дума ти давам. Тия хора тук нищо не разбират от разговора ни. Те са от Гърция. Избирай. Избери по-доброто за себе

си, човече!

Зарчето чуваше всяка дума на консула, а в същото време вървеше възбудено подир собствените си мисли. Намираше се в стаята на Симеон Венчев; богато наредена, с килим, с червени кресла и висулки по тях, маса, покрита с коприна до пода; широко легло с много възглавници и с лъскави месингови топки. Зарчето не знаеше къде да седне, не се решаваше да седне. И той самият срещу него — Венчев, с големите си блестящи очи. Чуваше гласа му: „Ще седиш пред консулството и всичко ще следиш! Гледай да не те подушат гърците.“ „Не бой се, господин Венчев. Хитър съм аз.“ Но ето влезе в ръцете им. Хванаха го здраво. Хитрата лисица право в стъпица. Ах, тоя Петракис! Зарчето го видя как влезе и излезе от консулството. Нищо съмнително не забеляза той, хитрият Зарче; влизаха, излизаха и други тукашни гърци. Надхитриха го гърците. Какво ще каже сега господин Венчев, какво ще каже Коте? Коте искаше да седне срещу консулството, а Зарчето — не, аз! Тъкмо за мене е тая работа. Ха сега да те видя! Ама чакай, той може би пак ще се провре. Ех, да излезе още един път на улицата… И да не дърдори сега много. За страха си от Венчев, от другарите. Те наистина бяха по-страшни от консула. Ще му кажат: издайник. И така и така смърт, но издайник — не, не! Венчев, Коте, другарите… Стани, Давидов, от гроба черен! Три лири на месец! Ами издайник? Как не си сложи леворвера в пояса! И сега на тоя консул — трае, трае, трае! Де да му дойде на ум, че ще го вкарат вътре… Сега умната и… дано помогне бог.

— Три лири, казваш, секой месец… Не са малко. Две деца имам. Сиромах човек. Какво ще искате за тия три лири, господин консуле?

— Няма да ти бъде трудна работата. Ще си стоиш

там, където си бил досега. И ще бъдеш още по-запален за българския комитет. Ще следиш какво се говори, какво се крои против нас или против турците. И ще ми съобщаваш навреме. Аз ще ти кажа как ще става това. Ще гледаш само да не те усетят. Това ще ти бъде най-трудното. Ти пък да не си глупак! Виждаш: работа лесна и… три златни лири на месец. Ние не сме като българите, ние имаме много пари. А като дойде Гърция тук, и добра служба ще ти дадем.

„Хитър грък — мислеше си Зарче. — Тя, лесна е работата, но тежкото и най-тежкото е другаде: издайник! Дръж си парите, господин консуле, ама дано ми помогне господ, аз да излеза по-хитър от тебе.“

— Е, харно, господин консуле. Три лири. Хубави парици за мене. Нема къде другаде да вървя аз, господин консуле, щом влезнах тука, при вас. И добра служба, а? Като стане гръчко тука. Сиромах човек съм аз и е добро това за мене, много добро. И работата, както казваш, ще ми бъде лека. Къде по-хубаво за мене, така премислих аз, господин консуле. Само ме е страх да не ме хванат. Вие требва да ме пазите, а другото е лесно.

— Ние ще те пазим, но и ти си отваряй очите. Поручикът седна отново и промърмори на гръцки!

— Мина му страхът изглежда…

Обади се и другият офицер — той все като ехо:

— Изглежда, добре го подхвана господин консулът.

Зарче мигаше добродушно, укротен, примирен, сякаш разбираше думите на двамата офицери и ги одобряваше. Той се реши сега и да ги погледне, весело някак и съучастнически. Ето, ставаме дружина… Поручикът строго поприсви вежди.

— Да започнем работа още сега — рече консулът и угаси цигарата си в пепелника. И тъй, небрежно, добави: — И още тая вечер ще си излезеш оттук с три лири в джеба. Ще ги получиш в предплата. — Той се изправи на стола си, сложи длани на писалището пред себе и като се загледа мълчаливо в лицето на Зарче, попита изтихо: — Кажи ми сега, кой те прати да следиш консулството?

Зарче пак попримига, като в последно колебание, сетне бързо отговори:

— Кибаров, Кибаров ме изпрати. Учителят Кибаров, Дето ходи с капела.

Консулът продължаваше да го гледа, но мина сянка по лицето му. После той се усмихна криво, само с устни, приподигна рамена:

— Хм… Ти ме лъжеш. Искаш лесно да се изплъзнеш. Учителят Кибаров не се занимава с такива работи, макар че е във вашия комитет. Изпратил те е или Бобев, или Венчев. Никой друг. Ти си прост и глупав човек. Не знаеш дори и да лъжеш. Върви по дяволите! — добави консулът на гръцки.

Поручикът стана отново, побърза да стане и друтият офицер. Без да разбират разговора между консула и Зарче, схванаха смисъла му по лицата им, по сърдития глас на своя началник.

„Сега веке съвсем…“ — помисли Зарче и лицето му рязко се промени, показа се там и отчаянието му от новата грешка, и страхът му, и цялото негово безсилие.

Консулът извърна поглед навъсен и каза пак на

гръцки:

— В дупката.

Офицерите сграбчиха Зарчето от двете му страни, изведоха го от стаята. Вън чакаха двамата пазачи. Запалиха фенер. Четиримата гърци обградиха Зарчето от всички страни. Бързите разбъркани стъпки прокънтяха през празното преддверие, по дървената стълба надолу. Зарчето вървеше между четиримата мъже и нито помисли да се спре да се противи. Нямаше никакви мисли в ума му, отворила се бе там тъмна празнина, по-голяма от главата му. Изпълнила го бе някаква непоносима студенина и той, вървейки, цял трепереше. Изведоха го на двора, минаха и петимата през градината, чак до дъното й, спряха се пред дълбоката дупка между бъзовия храсталак. Тоя с фенера остана малко по-назад. В сгъстилата се тъмнина светна блед пламък, чу се изстрел. Зарчето хлътна в черната дупка. Двамата офицери се върнаха към консулството. Един-единствен изстрел в градината на гръцкото консулство, сред гръцките махали — кой ли ще дойде да търси и проверява? Тук беше във всяко отношение по-сигурно за подобни работи. Така мислеше поне господин консулът.

Двамата пазачи сложиха фенера по-близу до дупката и взеха да хвърлят с лопати в нея прясната пръст. На дъното й лежеше Зарчето, присвит надве. Изпочупените бъзови клонки издаваха гъст, сладникав мирис.