Гласовете ви чувам

XLVII

Вечерта, след като прекара няколко часа с Бориса Глаушев, Ангелика излезе от стаята му, обладана от дълбоко спокойствие, което чувствуваше и с душата си, и с тялото си като нещо осезаемо. То беше и една непоколебима смелост, непреклонна решителност. Още щом излезе от стаята на любимия, тя почувствува, че сега ще й са нужни тъкмо смелост и решителност. И беше спокойна — те бяха в сърцето й. На чардака я пресрещна Фотина. Изпаднала бе в някакво безумство стопанката, махаше ръце, сякаш да се нахвърли върху момичето, лицето й се бе разкривило, очите й — да изскочат от дупките си, сълзи на поточета течаха от тях и размазваха червилото по бузите й. Не можа да свърже веднага и приказките си Фотина, в гръцкия си език бъркаше ш български думи:

— Що стана… що направи! Ангелика! Ти! Никога не бих повярвала, че ти… Толкова време сами! Ще ти го кажа направо: аз не съм дете, сещам се. Стоите затворени вътре, мълчите, не се чува дума. Знам що става. Ами сега? Ами сега! Братята ти, баща ти, ще ме заколят. Всички гърци в О. против мене. Жива ще ме изгорят!

Ангелика я слушаше търпеливо, но нямаше какво повече да слуша.

— Успокой се, лельо Фотини. Не викай. И мълчи ей за всичко, мълчи си! Кой може да узнае? И не е станало нищо лошо. Каквото и да стане най-после, аз сама ще си отговарям. Пред когото и да е. Сбогом, лельо Фотини. И мълчи си, мълчи си!

Тя забеляза още от прага на портата, че по улицата бе започнало вечерното раздвижване. Нищо. Прекоси улицата. Поздрави две съседки, които чакаха да видят какво ще каже, какво ще направи. Чу ги как зашушукаха зад гърба й, захихикаха в един глас. Нищо. Тъкмо да прекрачи прага на бащината си къща, пред нея се изправи Димитрис. Лицето му беше леко побледняло, очите му я гледаха като замръзнали. Отстъпи една крачка, пусна я да влезе. Попита я тихо, с пресъхнал глас:

— При него ли беше?

Ангелика помълча само един миг. После кимна с глава:

— При него.

— През цялото време?

Тя пак кимна с глава. Лицето на Димитрис побледня още повече, ала очите му, бялото на очите му като че ли започна да червеней. Той продължи, без да повиши глас:

— Издебнала си, когато мама и Дросо не са вкъщи. — Мама не би ме пуснала, а какво да кажа на Дросо?

— Сега аз ще кажа на всички.

Ангелика не се помръдна, не трепна дори с очи.

Той занемя. Задъхваше се. Широките му ноздри потреперваха и шумно поемаха въздух. Виждала го бе Ангелика и друг път в такава възбуда. Нищо.

— Ела с мене! — рязко се обърна той и я поведе към стаята си, на долния кат, откъм градината зад къщата.

Пусна я да влезе, влезе и той, внимателно затвори вратата. Стаята му тук беше някак по-отдалечена от другите стаи в къщата — да бъде по-далеко и от погледите на домашните му. Най-вече поради неговата работа в гръцкия комитет. Такъв беше и целият му живот — някак затворен и в много случаи по-далеко от другите.

Ангелика отдавна не беше влизала в тая стая. За чистотата и реда в стаята се грижеше майката — кира Ксантула Милонас — и още повече нейният обитател — Димитрис. Той рядко допущаше тук Дросо или Ангелика. Стаята беше наредена с вкус и дори с изящество. В ъгъла до единия прозорец беше сложена неголяма писмена маса от орехово дърво, в другия ъгъл беше леглото, също от

изкусно изработено дърво и с винаги опната тъмночервена, копринена покривка. Димитрис не даваше на приятелите си да сядат на леглото му и те свикнаха, не се и решаваха да се докоснат до него. В стаята имаше две плюшени кресла, нови виенски столове — гостите да заповядат; леглото е свещено място и принадлежеше само на стопанина му. На стената висеше само един портрет на Павлос Мелас тежка позлатена рамка. В ъгъла зад писалищната маса беше изправен тесен шкаф, също от масивно дърво и добре заключен, с две тайни, хитро покрити отделения в него. Всеки предмет беше на определено, постоянно място и блестеше от чистота. Цялата стая беше пропита със застояла миризма на тютюнев пушък -самият Димитрис Милонас не пушеше, но търпеше тая слабост на приятелите си, които прекарваха с часове при него, винаги само по комитетска работа.

— Седни — каза Димитрис на сестра си и сам седна на стола до писмената маса. Ангелика не седна и той продължи, като да не забеляза това: — Докъде си стигнала с него?

— Бих ти отговорила, че това не е твоя работа, но ти си ми брат и… ще ти кажа: аз ще се омъжа за него.

Той усети в думите й нещо повече от това, което чу.

— Питам те: докъде си стигнала с него… Той… докосвал ли се е до тебе.

— Приличните хора не говорят за това със сестрите си.

— Мене пък всичко мие ясно. Очите ти те издават, макар да ме гледаш с такова безсрамие.

— Кажи ми защо ме доведе тук.

— Далече си отишла ти и може би… Може би до самия край.

— Аз съм като тебе: първото момиче, в което се влюби, ти обяви за своя годеница и всички знаем, че тя именно ще ти бъде жена. Никоя друга. Ала ние само дотук си приличаме с тебе. — Тя се усмихна само с устни, очите й гледаха строго, дори предизвикателно: — Ами… Димитрис… дали си прегърнал годеницата си поне един път досега?

По невисокото му, твърдо чело изби влажна руменина:

— Сега пък аз ще ти кажа: не се ли срамуваш от приказките си? Разкриваш се не такава, каквато…

Ангелика изви омекнал поглед към прозорците, дето гаснеха последните светлини на деня, и побърза да @дог пълни:

— И самата аз се виждам по-друга. Ти няма и да ме разбереш, какъвто си строг и… много последователен. Сега аз съм по-добра, по-богата, всичко ми е по-ясно, по-лесно. Сега аз съм по-силна. И всичко иде от него. Всичко добро. Той…

— Ти знаеш ли кой е той? — прекъсна я Димитрис и тя го погледна сякаш учудена от гласа му. Димитрис продължи: — Той е член на техния окръжен комитет и праща убийците на твоите сънародници, които падат по улиците на О. Това ли е доброто за тебе?

— Не. Не. Той не праща, не може да праща убийци. И после… тая ваша борба… Падат и техни хора. Кой им праща убийците? Аз искам да бъда далече от всичко това. От тая вражда, от тая кървава омраза.

— Не можеш да бъдеш далече, щом си гъркиня. И ако си добра гъркиня.

— Добра гъркиня значи…

— Внимавай!

— Добра гъркиня значи да обичаш народа си, отечеството си, да си готова дори да умреш за тях. Това знае всеки. Още в училището…

— Има още, още. Значи да се бориш за величието на своето отечество, за неговото пълно освобождение, за възкресяването на неговата слава. Значи също да мразиш до смърт неговите врагове, да се стремиш да ги обезвредиш и омаломощиш, да ги унищожиш, ако е нужно.

Ангелика се озърна: в стаята беше вече почти тъмно. Тя се загледа пак в светлеещите прозорци, помълча. Сетне попита:

— Ние живеем в О., в Турция, и кое е нашето отечество?

— Нашето отечество е Гърция, но за нас и тук е Гърция.

— Той казва: Македония е наше общо отечество. На всички, родени на македонска земя: гърци, българи, турци, власи.

— Евреи, цигани… Глупости! Говориш глупости, не виждаш ли?

— Димитрис… Тук, в Македония, българите са много повече от нас. Но той казва: Македония е наше общо

отечество. Той е по-справедлив. И защо ние, гърците, да не кажем също, че Македония е наше общо отечество, на всички, които живеят в нея? Тогава няма да се мразим, ще вървим заедно и ще се борим заедно.

— Той те е осакатил. Той те е отровил. И за това сега аз го мразя сто пъти повече.

Тя обърна отново поглед към него — меко, тъжно просветваха в здрача големите й очи. Тъжен, отпаднал беше и гласът й:

— Какво говориш, Димитрис… Ти си много умен, но има неща… ти просто обезумяваш. Гърция… Българите… Не можеш ли и за тия неща да говориш умно, спокойно? — Тя пристъпи, опря длани на писмената му маса, гласът й се изясни: — Като него. И ако за това го мразиш повече, ти ме приближаваш повече към него и ме отдалечаваш от себе си. Аз искам да бъда щастлива, радостна, а той… той ми дава всичко, което ми е нужно. Освобождава ме от всичко, което ме измъчва, което ме наскърбява. А ти — плъзна тя към него тесните си длани, които се белееха нежно в здрача, върху тъмното дърво, — ти ме заплашваш дори с Гърция. Той знае, че съм гъркиня, и ме обича, а ти искаш да го мразя, защото съм гъркиня. С него ми е всичко по-ясно, тебе, брате, не те разбирам.

Той скочи и каза със заглушен, съскащ глас:

— Иди си! Иди си или… ще те ударя. Ще те убия! Ангелика го погледна мълчаливо, обърна се и излезе от стаята.

След вечерята тримата Милонас — Костас Милонас и двамата му синове — влязоха в гостната стая на горния кат. Дълго се чуваха гласовете им зад плътно затворената врата на тържествената стая. Жените ходеха умълчани, всяка по работата си сега, преди лягане, ослушваха се накъм гостната стая. Само Ангелика знаеше що става там. Най-сетне вратата се отвори и гласът на Димитрис се чу низ цялата къща:

— Ангелика!

Нямаше защо да крещи толкова — Ангелика очакваше да я повикат. Тя влезе в студената мрачна стая. На кръглата маса в средата гореше ламба с мътно оцветен глобус, мътно лъщеше коприната на покривката. Там бяха седнали бащата Милонас и по-големият му син Ставрос; старият човек беше наметнат с някаква връхна дреха. Димитрис стоеше прав до масата. Край стените и в мрачните ъгли се спотайваха мебелите — тежки, неподвижни и като че ли цяла тълпа в стаята. Девойката виждаше и знаеше, че от стените я гледаха всичките живи и мъртви роднини на семейството Мило-нас, всички славни герои на Гърция, още по-строги в своите тежки, позлатени рамки. Тя потърси погледа на баща си, но старият като че ли се криеше в мътната светлина на абажура. Сепна я твърдият, студено тържествен глас на Димитрис:

— Ние знаем всичко. Ето тук и татко. Слушай и запомни добре какво ще ти кажа: от днес нататък, от тоя час, ти ще прекъснеш всякакви връзки с българина отсреща. ВсЯкакви връзки! Да не си посмеяла дори да го погледнеш и да не се мярваш вече пред очите му! В противен случай той ще бъде убит. За няколко дни. За ден или два. В това можеш да бъдеш напълно сигурна.

Пламъчето на ламбата, затворено в стъкления глобус, тихо съскаше. Загледана някъде пред себе си с огромни очи, Ангелика промълви:

— Сигурна съм. — И добави: — Ти ще пратиш някого…

— Ще пратя!

— А можем и ние самите да го убием това мръсно куче! — викна, протегнал врат към нея, Ставрос, по-старият й брат.

— Вярвам.

— И да знаеш — продължи Ставрос Милонас, — да знаеш, че ние тук вземаме твоята работа в ръцете си. Бяхме те изпуснали, разглези се ти, глупачка такава. В скоро време ние ще ти намерим мъж, няма да те оставим да ни позориш пред целия град. Чу ли добре?

— Чух.

— Хайде излизай сега! Ангелика излезе.