Гласовете ви чувам

XXVII

Околийският комитет реши да изпрати двама от своите членове, които да вразумят прекалено смелия войвода. Към тях се присъедини по свое желание и Борис Глаушев, като предишен член на същия комитет и сегашен член на окръжния комитет. Тръгнаха на мръкване, поведе ги по околен път Кръстьо, организационният ръководител на Дреново, Малко преди да се замрачи, небето се навъси, затисна околните планински върхове и хребети и както беше като опушено, изеднаж побеля от снега, който започна пак да се сипе на гъсти ситни снежинки. Колкото беше къс зимният ден по това време, скъси се още повече и като че ли целият свят се затвори, спотаи се под гъстите снежни мрежи, които се стелеха една след друга. Щом се поотдалечиха от града четиримата пътници, селянинът каза:

— Да излезнеме на широкия път. Нема от кого да се криеме в такова време. Кой би тръгнал сега освен такива като нас… Пък и ще се шмугнеме некъде при лоша среща, не дай боже. Кажи го, веке се стъмва.

Дневната светлина чезнеше бързо, като да я попиваше сгъстилото се от всички страни снежно белило. Заглъхна и шумът от стъпките на четиримата мъже в напластилия се сняг по пътя, полепна сняг и по тях самите, движеха се те като бели сенки — напред селянинът, мушнал ръце в ръкавите на кожуха, с къса тояжка под мишница, а след него вървяха другите трима, сгушили се в дигнатите яки на балтоните си.

— Да не се залутаме некъде… — позаекна секретарят на комитета Попдимев. — Нищо не виждам.

Поизвърна се ръководителят, гласът му се чу като изпод земята:

— Не бой се, даскале! И аз, да речеш, нищо не виждам, като през струнено сито сее, ама мене нозете ми са ми ме носят. Малко ли по тоя път и при секакво време…

Борис вървеше като насън. Сухите ситни снежинки боцкаха лицето му, стъпалата му горяха в овлажнелите и през галошите градски обувки, той виждаше едва на тричетири стъпки пред себе си само приведения гръб на селския ръководител между тъмнеещите снежни стени. Пътят изглеждаше безкраен, ала като се зачерни съвсем наблизу първата селска стряха, стори му се, че току-що бе тръгнал. Оттам, откъм сянката под широката стряха, се чу сподавен глас:

— Кой е?

— Аз съм, Цеко — отвърна също изтихо селският ръководител.

Изпод стряхата излязоха две сенки. Чу се същият глас, повлече се виновно:

— Тука рекохме… по-харно ще видиш кой влиза, кой…

Ръководителят нищо не отвърна. Сетне попита:

— Що има?

— Нищо. Спят. Само войводата още… Може още да чака.

Самотно, приглушено звучаха тия разпокъсани гласове. Не се и усещаше в гъстия здрач на снежната нощ, че наблизу имаше човешки жилища, живи люде. Някъде, сякаш на края на света, в глухата нощ полайваше куче. Ръководителят подкани:

— Хайде! При него ще идем, ако е още буден. Нема той много търпение. Или пък утре, ако…

— Да вървим при него — рече Борис и добави: — И аз немам търпение.

Двамата часови останаха на мястото си в началото на селото. Малко по-нататък пътниците навлязоха в някаква улица, а още по-нататък насреща им отеднаж светнаха две прозорчета през невидимия облак на снежинките, които с едвам доловим съсък продължаваха да застилат земята. Току пред къщата със светналите прозорчета Попдимев тихо попита:

— Нема ли кучета?

— Изпокриха се — отвърна ръководителят. — Изповързаха ги людете. Войводата не може да търпи кучета. Днес уби едно с наганта си. А то човек нема вреда от кучетата. Пък те може и да не са ни усетили сега, в снега…

Вратата на къщата сама се отвори още преди да стигнат до нея. Чу се тих глас:

— Кръсте… ти ли си?

— Аз съм, Йоне.

Някъде във вътрешността на къщата трептеше бледа, червеникава светлина, на прага се показа сянката на едър селянин. Четиримата пътници се спряха там, Кръстьо попита:

— Буден ли е?

— Чака.

Влязоха в мрачно пондило. Удари ги тежък мирис на обор, на прогнила слама и още повече на газ. Виждаше се пушливо, полюляващо се пламъче, на газениче, което беше сложено на ниско триного столче край огнището. Вляво от вратата се белееха задниците на нЯколко вола или крави, някъде в тъмнината нататък изблея издебело, прегракнало овен. Край стената отатък огнището, което беше някъде по средата на широкото пондило, се тъмнееха купчини на налягали люде, от една греда, немного високо над тях, висеше люлка. Надясно, в дъното на пондилото, се виждаше друга врата и пред нея бе застанал въоръжен четник, с пушка при нозе и нож на пушката. Ръководителят, следван от тримата си спътници, се отправи нататък, домакинът дигна газеничето да им посвети. Четникът им прегради път към вратата и попита със звънък младежки глас, колкото и да се опитваше да задържи гласа си:

— Те ли са, Кръсте?

Вратата се дръпна рязко отвътре, светна цяла разтворена и в рамката й се изправи мъж, среден на ръст, но широк, та я запълваше едва ли не от едната й страна до другата. Той беше също в четнишко облекло, гологлав, гъста тъмна коса покриваше челото му, ушите му, немного дълга, раздвоена брада закриваше цялата долна част на лицето му, белееха се само закръглените месести бузи. Войводата Никола — Кольо Ганев. Прогърмя гласът му:

— Е, ти си довел целия комитет бре! Виждам и непознати.

Той, изглежда, се гордееше с гръмливия си глас и като да надуваше широките си гърди повече, отколкото беше нужно.

— Това е Борис Глаушев — рече някак настойчиво ръководителят. — От окръжния комитет.

— Бре, бре, бре… -се опита да се присмее войводата, без да се промени лицето му. — Цела комисия си ми довел. — После той изеднаж попита строго: — Къде оставихте пакетите?

Борис изпревари ръководителя:

— За пакетите после, войводо. Пуснете ни първо да влезем! От път идем.

Войводата мълчаливо се отдръпна от вратата. Тримата граждани се поизтърсиха от снега по тях, влязоха един след друг в стаята, последен влезе Кръстьо и затвори вратата след себе си. Войводата седна на тесен одър в насрещния ъгъл. Стаята беше малка, с нисък таван от груби дъски, по които личаха наскоро ковани пирони. Одърът беше покрит с нова селска черга, край

чисто варосаната стена беше сложена тъкана възглавница, виждаше се хвърлена там и дебела, мъхната гуня. По средата на стаята едвам топлееше малко, четвъртито кюмбе, на пода до него бяха наслагани цяла купчина нарязани дърва. Пътниците насядаха без покана на триножни столчета, ръководителят — до самата врата. Войводата чакаше мълчаливо, с наведени очи, с непроницаемо лице. Жълтеникавото пламъче на окачената на стената ламба светеше неподвижно. Ръководителят се притъкми да приклекне на пръстения под до печката:

— Хладно ти е така… Дърва… дал господ. Войводата впери в него очи — кръгли, силно опулени, та се виждаха светлите му синкави или зеленикави зеници; очи, които никога не се променят ни от усмивка, ни от гняв, напрегнати и все пак някак блуждаещи. Той каза бързо със силния си глас:

— Не обичам топло. Кой ще ми пали печка в балкана? — После пак тъй бързо и по-строго: — Къде са пакетите?

— За пакетите ще питаш нас — рече Борис Глаушев сговорчиво, но по лицето му, все още бледо от студа вън, пропълзя гъста червенина. Той добави: — Пакетите оставихме в града.

Кольо Ганев се обърна рязко към него, обърна втренчените си очи, със същия напрегнат и някак блуждаещ поглед:

— Динамитът е мой, аз от България съм го донесъл. Как смеете!… — И още по-рязко се обърна той към ръководителя: — Тебе аз какво ти казах? Без пакетите да не се връщаш!

— Комитетът получи твоето писмо — каза Борис все така спокойно, дори примирително, ала с още по-гъста червенина по лицето си. — Четох го и аз. Ние за това сме дошли, да ти предадем устно решението на околийския комитет. Ако си решил да преследваш и унищожиш сърбоманската чета, това е добре. Комитетът обаче не ти разрешава да нападаш сърбоманските села, да ги гориш и така нататък. Положението със сърбоманските села е друго. Те там не всички са сърбомани, от страх се обявяват за сърбомани, кара ги, насилва ги Йосиф от Рапа. Комитетът има друго решение за тия села. Ние верваме, че те пак ще се върнат към нас, но преди всичко е необходимо да се прогони или унищожи четата на Йосифа и това е именно твоя най-важна задача.

Войводата го гледаше, без да мигне, но лицето му придобиваше все по-ясно израз на презрение. Той беше към тридесет и пет годишен човек, а седналите срещу него трима граждани бяха по на двайсет и няколко години и това беше презрението на по-възрастния към трима недорасли още хлапаци, които се осмеляваха да се бъркат в работата му, да му пречат, та да го учат още на ум и разум. Хм! Я ги гледай ти! Даскалчета! Той презираше още голобрадите им лица, градското им облекло в тая зима тук, на село, мокрите им градски кондури, пък тоя, най-дръзкият, от окръжния комитет, носеше и смешни лъскави галоши — кондури в кондури, които се бяха напълнили със сняг. Колко е виждал той по София такива коцкари, дето знаят жени да гонят! Я ги гледай ти! Комитет. Началство. Мочковци. И той каза с гръмливия си глас:

— Вие мене ли… Ще ви вържа. И ще ви гоня с тояга чак до града. Ако до утре не ми изпратите динамита, сам ще дойда да го взема, но никой от вас да не смее да се мерне пред очите ми! За сърбоманите, за Йосиф от Рапа аз не искам акъл от вас. Вие си гледайте даскалиците там в града! — И той блъсна юмрук в широкото си, кръгло коляно: — Аз съм войводата в тая околия!

Попдимев, който в говора си позаекваше и беше стеснителен младеж, сега отеднаж избухна, запрепъва се едва ли не на всяка дума, но при все това не наруши правилата на учтивото обръщение:

— Гггосподин вввойводо… Ние тук сссме представители на околийския комитет, тук е член и на окръжния ккккомитет… вие сте длъжни да се подчините. Вие не стоите над комитета, а сте негов ппподчинен. Какви са тези ссссвоеволия! Комитетът е в правото си да…

— И аз съм в комитета бе! — прекъсна го грубо Ганев, стиснал устни. — Какво право… Дръжте си вие правото. Силата е в моите ръце, аз заповедвам в тая околия, кръвта си съм дошъл да проливам. Какво ми разправяш!

Отвън, откъм пондилото, се чу продрана кашлица, проплака дете.

Намеси се и Касабов, третият от членовете на комитета:

— Ти просто погазваш устава на Организацията, правилника за четите.

— Ха! Организацията… Мамата й е.,, на Организацията такива мижитурки като вас. Организацията… тук, в Преспанската околия, аз съм Организацията! — тупна се войводата сега в гърдите и широките му гърди прокънтяха.

Борис се сдържаше с големи усилия. Той преглътна и подзе с едва потреперващ глас:

— Ние дойдохме по работа, а не да се караме. Предадохме ти лично решението на околийския комитет. Искаме да ти разясним и неговите планове по отношение на сърбоманските села, за да има ред в нашите работи и да не се случват недоразумения, бъркотии…

Глаушев забеляза, че войводата не го слушаше. Млъкна и той. Войводата нещо обмисляше, а очите му оставаха все същите, вперени някъде в пространството. Борис не сваляше поглед от него: „Тоя човек е ненормален или…“

Войводата като да се върна отнякъде, обърна се към ръководителя и като че ли в стаята бяха само те двамата:

— Къде ще спят?

— У Въртановци. Там е по-широчко.

— Не. Ще ги заведеш у Илиевци.

— Там е Хаджията с пет момчета.

— Там ще отидат и те. Чуваш ли? Ръководителят приподигна рамена. Войводата забеляза колебанието му и повтори:

— Там ще отидат. У Илиевци. С момчетата заедно. На по-сигурно место. Докато са на моя територия, аз отговарям за тех. Я слушай, слушай! — придръпна се той. — Я иди да кажеш на Хаджията да дойде веднага тука.

— Той спи сега, войводо…

— Спи не спи, веднага да дойде. Ръководителят излезе.

— Добре — каза Борис Глаушев. — Ще отидем да спим. Утре ще довършим разговора си. С по-бистри глави. Но има и друг един въпрос, друго едно нареждане на комитета, помисли и за него. Ти водиш много хора със себе си. Петдесет души. Това е премного. Трудно могат

да се прикриват, пък и с прехраната им е трудно по селата.

— Хм! — пристисна устни Ганев. — Що разбирате вие там от чети! Предприел съм аз поход срещу сърбоманите и какво, с петима ли ще тръгна? Абе вие — извърна се той цял къмБориса — хептен искате да ми се качите на главата! Това не може, онова не може! Майстора го нема, даскале!

— Ггггосподин Ганев… — заекна отново Попдимев, но войводата рязко го прекъсна, замахна с ръка:

— Не ща да говоря повече с вас! Стига приказки! Влезе Хаджията, помощникът му, изправи се до вратата в пълно въоръжение:

— Заповедай, войводо.

Беше с предивременно застаряло лице, зло, разстроено, недоспало; гъст, рошав перчем тежеше над едното му око изпод набързо сложен каскет. Войводата рече:

— Тия хора тука са от околийския комитет. Ще нощуват в твоята квартира. На тебе ги поверявам.

— Излишно е толкова… -започна Борис. Войводата не го и чу:

— Хей, ръководителя! Заведи ги у Илиевци. Ти, Хаджи, остани за малко.

Къщата на Илиевци беше на отсрещната страна на същата улица. И беше съвсем еднаква, както и тая, в която квартируваше войводата. В единствената й стаичка спяха петимата четници и Борис Глаушев не даде да ги будят. Станаха две от жените в къщата, наредиха набързо легло за тримата нови гости — груба ръбеста рогозка на пръстения под в пондилото, дето спеше и тук цялото семейство, една обща за тримата козинява покривка и обща възглавница, дълга и тясна, бодлива от сламата, с която беше нагнетена. Жените запалиха и огън в огнището, а от него пондилото се изпълни с лютив чад. Кръстьо, ръководителят, подсмърчаше, почесваше се стеснително, опита се да се извини:

— Прощавайте… Недд виждате, не може да се излезе на глава с него…

Борис го изпрати да спи, а те тримата дълго се въртяха на твърдото ръбесто легло от умора, от неспокойни мисли, от един подлудяващ сърбеж по тялото, предизвикан от невидими в тъмнината гадини, които лазеха, скачаха, хапеха, щипеха, дупчеха кожата с жила и хоботи.