Гласовете ви чувам

XXXVIII

Добринов беше в постоянна гневна възбуда след раняването на Стефан Кибаров. Той не се отделяше от ранения — излизаше само за да отиде до училището и веднага след часовете се връщаше пак в квартирата му. Хазаите на Кибаров отстъпиха още една от стаичките си, Добринов си нареди леглото в нея и малката къща стана постоянно свърталище на групата на социалисти. те в О. Вечер и в празнични дни тук се събираше цялата група, а дваматрима от тях се навъртаха по всяко време, за да пазят ранения и да му прислужват. Добринов твърдеше, че в раняването на Кибаров е замесен целият окръжен комитет, макар да се изясни, че това е дело на Симеон Венчев и неговата група, че Венчев не е вече секретар на комитета и след раняването на Кибаров е изключен от Вътрешната организация.

— Добре, добре — клатеше глава Добринов, размахваше побелял от стискане юмрук, — но те защо не го осъждат на смърт и да го застрелят веднага! Той е предател, той се опита да убие най-достойния от членовете на окръжния комитет и това се наказва само със смърт! А те? Изключили го! Това е, защото и те имат сметка да изчезнат такива хора като Стефан Кибаров.

Людете от групата го слушаха и му вярваха. Из града се разправяха какви ли не истории окело връзките на Венчев със сърбите, броеха се и се преброяваха парите, които бил взел от самия сръбски крал, приписваше му се участие във всички злодейства на сърбо-манските чети в окръга, сега бе дошло и раняването на Кибаров. А той самият, Симеон Венчев, ходеше по улиците на О. още по-горделив, още по-хубаво облечен, в училището не говореше с никого, едва ще кимне с глава на тия, които го поздравяваха или се опитваха да заговорят с него — имаше и такива в О., също и между колегите му, на които внушаваше страх и почит със своята външност, със своята дързост, със своята щедрост. Из града се разнасяха слухове и в негова полза, против слуховете за предателството му, та се намираха люде, които искаха да му харесват и търсеха неговото приятелство. Той продължаваше да се среща с приятелите си, с тия, които не бяха го изоставили, но най-вече дружеше с людете от своята група, с войската си, както казваше, по улиците и по кръчмите, а след раняването на Кибаров дваматрима от тях винаги и навсякъде го придружаваха, чак и до двора на училището. Кибаровите люде виждаха всичко това и всяка проява на Венчев и на неговата тай-фа приемаха като предизвикателство. И как можеше комитетът да търпи тоя предател, който вече и убиваше! Добринов кипеше непрестанно, тъжно клатеха глави някои от малката Кибарова група, други ръмжаха и скърцаха със зъби, но двамата табаци, Тодор Корчев и евреинът Езра, решиха, без много думи, да вземат работата в ръцете си.

Между людете от групата те приказваха най-малко, евреинът — още по-малко — трудно беше да се изтръгне дума от него. Не ръмжаха те, не скърцаха със зъби. Още в деня на раняването на Кибаров те двамата си казаха най-важното, каза го Тодор Корчев:

— Ще убиеме Венчев. Лютото Коце, като стреля по господин Кибаров, сега ще се крие, Лютото Коце — после. Сега Венчев. Предателя. Иска да вземе комитета. Господин Кибаров ще го вземе, ние ще го вземем. Иначе тая работа нема да се оправи. Това комитет ли е? Никому нема да казваме. Даскалите, нели знайш… милостиви люде. Ние с тебе ще свършиме целата работа. Най-напред него — Венчев. По главата най-напред. Ние двамата.

Езра слушаше с безизразно лице, с очи, които гледаха божия свят, все същите сякаш, откакто се бяха откорили за пръв път, слушаше той с голямата сила, която беше в едрото му тяло, и само това рече с глухия си, влажно хриплив глас:

— Аз.

— Двамата ще я наредиме.

— Двамата, ама аз такова…

Те напущаха табаханата край реката на долния край на града късно вечер, по мрак. По мрак започваха и сутрин — работният им ден беше по десет, пък и по четиринайсет часа. И по шестнайсет, когато се струпваха повече кожи за преработка и чорбаджията не искаше да чака. Тая вечер Тодор Корчев и Езра пак излязоха късно от табаханата и вървяха мълчаливо нагоре край реката. Нямаше какво повече да си говорят — всичко бе премислено и решено, както го скрои Корчев. Навлязоха в града и малко по-нататък Корчев се спря, преди да се отдели за своята къща.

— Щом удари шест… тръгвай — рече той тихо, вече за четвърти път, и сви по близката уличка.

Езра нищо не отговори и продължи пътя си към гетото. Не беше далеко това еврейско гнездо, но беше по-навътре в града и като че ли оградено с невидима стена. Тая стена беше нетърпимият смрад, който тежеше като отровен облак над целия този квартал; това беше непрекъснатият многоглас, писклив говор и шум като в огромен кошер, непрекъснатата врява и викот, детски плач, продрани провиквания, женски несдържани крясъци; това беше тъмнината нощем — по нито една от безбройните криви, тесни, преплетени като черва улички нямаше фенер, а с мижавите светлини по прозорчетата рано загасваха; това бяха ниските, мрачни жилища и бордеи, сякаш набързо приправяни с каквото е попаднало, с разкривени, прогнили греди, с непечени тухли, с накриво заковани дъски, с ръждиви тенекии, с разклатени стъпала, едва понадигнали се от улицата, с порутени огради или без всякакви огради около малките дворчета, но в повечето от къщурките се влизаше направо от улицата; жилищата б яха и много стари, всичко беше овехтяло по тях, беше гнило, проядено, изпочупено; това беше и дълбокият, непроходим прах лятно

---

1 Шест часът по турски, към полунощ.

време, който проникваше и по къщите, стелеше се по всяка вещ, скриптеше между зъбите; дълбоката, непроходима кал през дъждовни дни, която също стигаше до мръсните, дрипави легла по скърцащия дъсчен под или по също калния пръстен под; на много места по улиците и кръстопътищата, по много дворчета, та и пред много врати се виждаха купища смет, лъщяха на слънцето до късна пролет кални локви и цели тресавища. Невидимата стена — това беше грозната, вдъхваща ужас мизерия, чиито следи личаха явно, очебиещо по цялото това човешко селище, във всеки негов ъгъл. Невидимата стена — това беше проклятието, което тежеше върху тия люде, презрението, омразата, погнусата на другите, а също и тъмният страх на другите. Евреи бяха разпънали Исуса Христа; евреите не се кръстят и се причестяват с… човешка, детска кръв; евреите са вековни душмани на всички други люде, те са силни и вървят всички заедно, те могат всичко с хитрини, със знания всякакви и винаги с помощта на дявола, опасна е дори всяка среща с евреин; евреите се хранят с нечиста храна, пренасят страшни, тайнствени болести, некръстеното им и немиросано тяло вони, косите им са окапали — е, да, тук, в еврейското гето, се спотайваха холерата, тифусът и оттук тръгваха да шарят низ града през пет, през десет години, а понякога и редица години една след друга, та наставаше мор и унищожение за целия град. Тук, в гетото, живееха най-бедните евреи — дребни занаятчии, всякакви работници и за най-груба работа — хамали, които дигаха на гърба си товари два пъти по-тежки от собственото им тяло, колачи в градската кланица и всякакви касапски помощници, събирачи на смет, чистачи на геризи и нужници, гробари, слуги и ратаи, улични продавачи, които викаха, пееха проточено от тъмно до тъмно, също събирачи на стари вещи и все повече такива люде, от самото дъно на живота, люде на най-черния труд. Живееха тук и някои по-заможни евреи, дори и богати, но такива, които се бяха родили на това вонящо бунище и кой знай по какви причини не искаха или не можеха да се отделят от него, от тия, сред които се бяха родили; такива също, които трупаха богатство, но живееха в мизерия само от скъперничество, от алчност за богатство, а също и такива, които скриваха от чужди очи богатството си с всички цъфтящи тук грозни белези на бедността.

Табакът Езра навлезе в тъмните вече улички на гетото. Мътни светлини проникваха оттукоттам през нечисти стъкла на прозорци, през провесени дрипи вместо завеси по тях, през някоя отворена за миг врата. В мрака се усещаше спуснала се над гетото студена, пронизваща вечерна мъгла, калта по улиците бе започнала да се втвърдява, по локвите, в които стъпваше, хрущеше ледец. Минувачите — черни сенки — ставаха все по-редки и които се задаваха срещу табака, отдалеко още в тъмнината познаваха необикновено едрата му фигура.

— О, Езра… Шалом! — приветствуваха го дружелюбно, ала и угодливо, той внушаваше и обич, и уважение, но и страх.

Вратите бяха вече затворени и подпрени, прозорците не бяха отваряни още от лятото, прибрало се бе за нощна почивка многолюдното население на гетото, ала изпод всяка стряха, иззад всяка врата и прозорец се чуваше глуха врява, някъде се надигна вой и писък — пияница биеше жена си, — някъде по-нататък някой бе отпуснал сърцето си и пееше с проточен, прегракнал глас. Светнаха едвам две жълти очи в тъмнината, невидима котка пресече улицата и някой наблизу я подгони.

— Пшшт!

Пред вратата на своя дом табакът глухо се окашля, прохърка гигантският му гръден кош като задавен ковашки мех и вратата веднага се отвори. От светналия четириъгълник лъхна топъл, спарен въздух, но табакът не усещаше вонята му — той целият бе просмукан от миризмата на загнили кожи, на кучешки лайна, с които щавеха кожите в табаханата. До вратата се бе изправило най-голямото му момиче — бледо и тънко, с дълги сухи ръце, израснало премного за още детската си възраст, като стрък във влажна сянка, който се протяга нагоре да търси слънцето.

— Шалом… сеньор падре1 — промълви момичето с тъничък гласец, придържайки вратата.

Табакът влезе, като се приведе под ниския за ръста му горен праг на вратата, а девойчето безшумно я затвори след него, бутна желязното й резе. Насреща бе застанала жена му със заспало в ръцете си около двегодишно детенце, други три деца бяха се наредили като стъпала до нея. Такъв строг ред се пазеше в дома на

---

1 Шалом, сеньор падре. — Мир, господин татко.

Езра когато се връщаше той от работа вечер, цялата му челяд го посрещаше на крак. Зад тая редица с майката пламтеше огън в широко огнище, който осветяваше стаята негли по-добре, отколкото окачената на стената мъничка газена ламба. В тишината на посрещането се чуваше клокоченето на вечерното ядене в голяма бакърена тенджера, от която се разнасяше тежка миризма на евтин шарлатан. Оставено бе яденето да доври на огъня, за да бъде горещо, когато се сипе в паниците, както искаше бащата. Скоро и седнаха да вечерят — шест души на трапезата, а мъничкото, заспалото, майката го сложи преди това още на общия детски одър в единия ъгъл на стаята. В другия ъгъл насреща беше одърът на съпрузите — не по-малък от детския, за да може табакът добре да легне поне за нощната си почивка. Двата одъра изпълваха стаята — оставаше място между тях едва ли не само за трапезата и огнището срещу вратата. Малка вратичка водеше към един тъмен килер и това беше целият дом на Езра табака, с ниския навес за дървата зиме в тясното, разградено дворче. Веднага след вечерята децата тихо налягаха върху своя одър, всяко на своето място по възраст. Остана за някое време само по-голямото момиченце да помага на майка си, докато се прибере трапезата, празната тенджера и трите паници, после и то свенливо смъкна горната си дрешка и се мушна при другите деца, под общата покривка, от която висяха фъндъци нечист памук. В тоя еврейски дом беше тихо в присъствието на бащата, колкото беше шумно, когато го нямаше вкъщи. Той никога не бе вдигал ръка да удари някое от децата, нито бе повишавал глас да им се скара — самото му присъствие внушаваше страх и трепет. Мълчалив беше той, с неподвижно, сякаш вкаменено лице, не можеше да се прочете по лицето му що мисли, а от необикновено едрото му тяло лъхаше страшна, сурова сила. Казал бе еднаж какъв ред да се спазва в къщата и вече не беше нужно да повтаря. Мълчалива, мрачна беше и жена му, също едра на ръст, но цяла изсушена от раждания — родила бе дванайсет деца, изсушена бе тя, прегоряла от грижи за живите, от скръб за измрелите си рожби, пет бяха оцелели, а умрели бяха седем. Като него беше и тя, мълчалива, забравила да се усмихва, загубила охота да се поспре на приказка със съседката, да се пооплаче, но когато бащата не беше вкъщи, оставяше децата на природата им, на живата им еврейска природа — на шумните им игри и боричкания, на ненаситната им словоохотливост, на оглушителните им крясъци и надвиквания.

Тоя път табакът остана и след вечеря на столчето си край загасващото огнище. Препречил бе като бряг мястото между двата одъра, отпуснал ръчища върху високите си колена, привел главашиник и все пак кирливият му фес стигаше едва ли не до почернелия таван. Жена му го погледна поучудена — винаги бе бързал да си легне, — но нищо не му каза. Него ли ще подсещаш и поучаваш? Той се попремести към огъня, по-насочи към топлината лявото си коляно. Там, в коляното му, се върти дяволски някакъв свърдел, студен, тъп, железен; ще го отпусне за някое време и после пак дни наред. От табаханата е — там все духа от разбитите врати и прозорци, уж огън палят, само колкото да пуши и да удря в очите с лютивия си чад, не топли нито на един аршин, пък и кой ще те остави да се спираш край него — нито чорбаджията ще те остави, нито пък работата ще те остави да се спираш и маеш. И все си във вода, във влага, та и тука, вкъщи, все си е студ, като не си кадърен да струпаш грамада от дърва под навеса. По-затопли се Езра, забрави болката в коляното, загледа се с невиждащи очи в купчината жар, върна се към постоянните си мисли, които превъртаха мозъка му като СВърдела в коляното, непрестанно, все едни и същи, без спиране, без почивка, все едни и същи мисли, едни и същи думи…

Кучешки живот. Кучешки живот… Работа. Работа. Работа. Купища сурови кожи от всякакви гадини, с меса по тях, с почерняла кръв, разпъваш ги да съхнат, дърпаш от всички краища, зиме с вкочамени пръсти, та когато ги обковаваш с пирончета — чукът едва ли не колкото по ръждясалите пирони, толкова и по пръстите, каквито са вкочанени от студ и влага, посинели от удари, напукани и разядени от солта, гноясали. Лятно време не можеш да дишаш от смрад на разкапани меса и кръв, дори и ти, който си се родил в смрад. Раздипляш кожи, начукваш пирони или пък стържеш,стържеш, в нозете ти се събират купища косми, полепват по тебе, влизат в устата ти, задавят те, а ти едвам имаш време да плюеш, да се изхрачиш. Или пък бъркаш с голи ръце в каците с разтворени кучешки мръсотии, потапяш в тях кожи, да се щавят. Кучешки живот, в кучешки мръсотии. И току те хване някоя синя пъпка, пак от кожите. И ако не се усетиш навреме да я изгориш със зачервено желязо — хайде на гробищата за два-три дни. Като Нико Жребе, като Стойко Пайдос, той пък нямаше ни двайсет години… Само за един хляб, само за един хляб… Колко ти остава за всичко друго с тия шест гърла, та и с твоето — седем. Всяка събота чорбаджията слага на дъската, както си застанал пред него като просяк, слага ти най-много по две бели меджидии. Най-много до четирийсет гроша за една неделя работа. Може и по-малко, ако поспре притокът на кожи, ако се позабави щавенето и ти само се навърташ около каците или ако ти са по-слаби ръцете, ако ти е по-слаб гърбът. Езра винаги стигаше до двете меджидии, кажиречи, винаги. Чорбаджията мереше всичко на кантар и всичко ще ти хване на сметката; държи те, ако и да няма работа, но не ти плаща, ще откъсне от сметката за тоя и тоя ден, за тоя и тоя час. Ако пък речеш да си отидеш, може и да не те пусне вече в табаханата. С Езра не беше тъй. За него все се намираше работа, кажиречи, всеки ден и всеки час. Рядко да отпусне ръце. Работеше за двама, за трима. Чорбаджията все него ще задържи, когато нямаше за другите. Слава богу. Преди годинадве той, евреинът, не работеше в събота, а пък в неделя и в разни там християнски празници, колко ли бяха — броят им не се знай, чорбаджията затваряше табаханата. Езра тогава в събота и платата си не отиваше да вземе. Да бъде благословен тоя човек — Кибаров. Откъде ли дойде?

С това започна най-напред Кибаров, като го видя Езра за пръв път у Тодора Корчев. Ти защо не работиш в събота и губиш цял един ден, цяла надница? Евреин съм, еврейският закон не ми дава. Закон, а няма ли закон за децата ти? С голям страх започна Езра да работи и в събота. Йехова, не се сърди, не ме наказвай, за децата си го правя. Голям бе страхът на Езра от бога, който е оставил съботния ден за почивка, но още по-голям бе страхът му от съседите евреи в гетото. Гледаха го с презрение, отминаваха го без поздрав. Дойде и хахаминът в къщата му. Езра, що правиш! Гневът господен ще падне върху главата ти. Тогава пак Кибаров: не бой се, Езра; на съседите ти ще им мине, и те са като тебе; бог, кой е видял бог на небето? Ако той е наредил човешкия живот така, както е сега, няма защо и да го слушаме. Няма бог, Езра! Сиромах човек си ти, със съботата ще имаш още една надница. Мина време, мина им на съседите, а бог и никакъв не се обади. Остана само надницата. Езра помоли чорбаджията да работи и в неделен ден. Аз съм евреин, чорбаджи. Чорбаджията се разсърди: проклет евреин, иска да погази християнския закон! И пак Кибаров: а той християнин ли е, като дере кожи и от вашите гърбове, като богатее от вашия труд? По тия дни беше, Рампо Зарев повърна кръв в табаханата, легна болен, а чорбаджията вече и не попита за него. Такива са божите закони, и християнските, и еврейските.

Табакът се ослуша: затихнала бе нощта, кротко спяха децата му на одъра, спеше и жена му на техния одър. Като мъртва. Само в съня си тя преставаше да се движи. Далеко някъде в тишината се чу градският часовник: дан, дан, дан, дан — четири пъти. Езра чу в ума си и гласа на Тодор Корчев: „Щом удари шест — тръгвай.“

Още два часа. Да беше легнал да подремне… Ами ако се успи? И той спеше като мъртъв, щом легне еднаж и затвори очи. Месата му го боляха, костите му го боляха и щом легне, щом се отпусне, потъва като камък във вода. Умора голяма и само тогава я усеща — когато престане да работи. Няма да ляга тази нощ, докато… Ето дойде час и той да направи нещо за Кибаров. Кибаров отвори очите му и Езра няма да ги затвори вече никога. Като сляп ходеше преди. Сега Езра знай що взема той и що дава на чорбаджията; Езра знай каква сила е всеки работник като него; Езра знай какъв ще бъде човешкият живот, когато го редят работните люде, а не чорбаджиите; Езра знай, че работният народ е всичко на тоя свят, стига да се събере на едно място, да дойде на един ум, да събере силата си, да не се оставя да го лъжат. Законът на работния народ е справедлив и добър за всички. Това научи Езра от Кибаров. И целият живот на Кибаров е като всяка негова дума. Платата си дели със сиромасите, а той самият живее сиромашки. Кого другиго да слуша Езра, в кого другиго да вярва? Всяка негова дума е вярна и на място. Кибаров никога не е излъгал. Учен човек, добър, умен. При сиромасите е дошъл,

да ги поучава, очите им да отваря. Сиромашки закрилник. С неговите думи се видя Езра като човек, с неговите думи се позна. И той, и другите също, които се събират около Кибаров. За работата им ги учи, книжки им чете, за целия им живот ги учи, учи ги за друг, нов живот, по-добър, по-справедлив, по-чист живот. На другарство ги учи. Езра дигна поглед към одъра, дето спяха децата му. Спомня си и сега думи на Кибаров: „Което не ще можете да направите за себе си, ще го направите за децата си. Сдружавайте се, борете се и ако не успеете за себе си, ще успеете за децата си. Като е така, що може да уплаши човека? Съберете се, вървете напред всички заедно, всички сиромаси, всички работници, нема сила, която ще ви спре, нема сила по-голяма от вашата.“ Ами така е, вижда се: колко са сиромасите в О. и колко са богатите; кой работи и кой трупа богатство. Така е, вижда се: в табаханата работят по десет, по петнайсет души, а чорбаджията е един: много пъти се събират и по трийсет души, а чорбаджията все си е един. Вижда се ясно. Кибаров никога не лъже. Ако имаш отворени очи, и сам ще видиш…

Езра се ослуша. Какво е туй? Не — гетото спи. Тиха е зимната нощ, гробно тиха. Като съня на гетото — сън-забрава и мъртвешки покой за капналите от умора люде. Но ето пак:

— Оооо… Оооо…

Не се пробужда нощта и сега от мъртвешкия си сън, но какъв е тоя вик, жена вие, мре ли някой там, или…

Езра усети как жена му Ханна скочи в леглото, чу уплашения й шепот:

— Трябва да е умряло детето на Естер… Болно е. От два дни. Гърло…

Ханна въздъхна, легна отново и после пак всичко утихна, замря, изчезна в мъртвата нощна тишина. Що би могъл да стори човек там, където вече е дошла смъртта?

Жарта в огнището вече едва светлееше. Стаята бе изстинала и в студа децата спяха още по-тихо, сгушени едно в друго под общата покривка. Табакът наново се унесе в мислите си. И все Кибаров беше в мислите му. Намери се човек да му прати убиец. Венчев. И той учител като него. Езра бе го виждал само два пъти, но безброй пъти бе чувал името му. От Кибаров, от Тодора Корчев и от мнозина други. Знаеше го целият град. В

българския комитет бил от най-големите. Ама и комитета предал. Езра познаваше и мнозина от людете му. Познаваше и Лютото Коце. Убиеца. Тодор бе му казвал много пъти, че Кибаров трябва да вземе комитета в ръцете си. Само така ще се оправят всичките работи. И сила голяма ще има тогава Кибаров, и целият народ ще тръгне с него. Венчев пречел, Венчев бил пречката. А сега прати Лютото Коце да убие Кибаров. Така ли? Сега той, Езра, и Тодор Корчев ще убият Венчев. Тая нощ. И няма да сбъркат като Лютото Коце. Той ще го убие, Езра. И няма да трепери ръката му.

— Дан, дан, дан, дан, дан.

Пет пъти. Колкото и да беше вдаден в мислите си, Езра чу ясно и петте далечни удара на градския часовник. Няма да сбърка Езра. Има още време. КасапсКият мост не е далеко. Там трябва да бъде Езра, щом удари шест. Има още време. Няма да сбърка той с нищо. Както в работата си, в табаханата. Щом вземе нещо в ръцете си и умът му е ясен, то върви, върви както трябва. Взел бе в ръцете си и тая работа с Венчев. И умът му беше ясен. Само това, че… не можеше да заспи, да поспи малко. Имаше време да поспи, но не можеше. Боеше се да не се успи, да не пропусне часа. Боеше се, но дали беше само за часа? Ами той би могъл да подремне и така, както бе седнал край огнището. Малко ли пъти бе дрямал край огнището и всичко ще чуе, всичко ще усети. Нямаше да пропусне Езра и часа сега и не оттам идеше страхът му. Много работи бе вършил досега Езра и всякакви. Човек не беше убивал и никога не е мислил да убива. Не му е давало сърце и ръка да дигне срещу човека, макар да се е случвало няколко пъти, но то е, когато човек съвсем излезе от кожата си. В такива случаи Езра се боеше и от силата си. Виждаш, някого трябва да чукнеш, но пък и не е човешко да го осакатиш. Еднаж той бе извил ръката на Ташко Влашето, пияно бе дошло Влашето в табаханата и досаждаше на всички, пречеше им, чук дигна то да удари тогава и Езра… Но после Влашето три недели не можа да хване работа, ръката му бе изкълчил. Наистина, падаше му се на Влашето, но да седи сиромах човек три недели без работа… Тежка беше ръката на Езра и той я задържаше, боеше се от силата си, от гнева си, човек винаги ще пресили.

Сега умът му беше ясен Нямаше червено перде пред

очите му, не бучеше главата му, изпразнена от всякакви мисли. Само страх някакъв студенееше в сърцето му и някаква тъпа болка. Ами… човек трябваше да убие. Трябваше. За Стефан Кибаров. И за всичко онова, което бе чувал от устата му, за всички ония мисли, които бяха оживели в главата на Езра, които бе оживил той, Кибаров, в главата му. Как един ден всичко ще се промени от дъно, ще се промени към добро за сиромасите, за неговите деца, за Ханна, жена му, за него самия, за всички евреи от гетото. Венчев иска да спре всичко това, иска да попречи, Венчев се опита да убие и самия Кибаров. Не, това не може да се допусне. И всичко беше ясно. Венчев трябва да се очисти. Само тая студенина в сърцето, но, види се, иначе не може да бъде, човекът не е кокошка, да откъснеш главата му и да я захвърлиш. Нека там, под лъжичката, да натиска и да хапе, но което е нужно да се свърши, ще се свърши, ръцете са развързани, ножът е в пояса, наострен грижливо. И всичко е уговорено дума по дума, колко пъти вече. Ето дотук стигаха мислите на Езра и пак се завъртваха в някакъв кръг, започваха отначало, една след друга и все същите. Въртяха се те в главата му, ту по-бързо, ту по-бавно, понякога и се прекъсваха, въртяха се те още по-бързо сега, когато наближаваше часът, и нека се въртят, човек не може да ги спре. Въртят се те и тая хладнина стои в сърцето, някъде под лъжичката, но очите са будни и всичко виждат, слухът лови всеки звук, не ще пропусне ударите на градския часовник, ръцете са свободни, не ще се спрат, не ще се поколебаят, не ще сбъркат, усеща той и твърдостта на дългия нож в пояса си всеки път, когато се помръдне на една или друга страна, както е седнал край огнището, и вече като че ли не го сдържа, като че ли нещо все го помушва, подкарва го да става вече…