Гласовете ви чувам

LVI

Над дома на Лазар Глаушев в Преспа, между стените на двора му лежеше тишина. Катадневната мирна глъчка по тая отстранена улица се чуваше все една и съща от ранна утрин до мрак, протичаше край притворената порта като поток в равнината със своята еднозвучна песен. Отдалеко идваха гласовете, детските провиквания, кучешкото полайване от съседните дворища, а когато се случеше някой да прекрачи прага на Глаушевата порта, хващаше го тишината между тия стени, заливаше го като дълбока, застояла вода. Безшумно, сякаш на пръсти, ще мине той по пътеката между цветните лехи на Ния Глаушева и едвам ще подвикне пред самата врата на умълчалата се къща:

— Тука ли сте, люде…

Ще се покаже Ния или самият Лазар Глаушев — те винаги са на крак някъде в къщата или на двора, ще покани без гостоприемна усмивка, но с кротка привета ивост:

— Тука сме, тука. Повели…

Люде влизаха в тоя стар дом често през първите единдва месеца и много повече в празнични дни, след църква, но с всички беше така — потъваха и гласовете, и стъпките им като в тиха вода. Дори и на празника на свети цар Борис — именния ден на Бориса Глаушев, когато се извървя едва ли не целият град — тиха и претиха беше празничната радост и на домакините, и на всички гости, млади и стари. Всеки се питаше в ума си: къде ли е сега Борис, именникът, по кои ли планински пущинаци скита? Дано бог да го запази в трудния, опасен път! Такива думи и подбираха людете в своите поздравления и разговори, изричаха ги сякаш през въздишка дори и когато бяха думи на похвала и обща гордост. После и поспряха да идват толкова често — людете в Преспа и нямаха много време за гости, като трябваше от сутрин до вечер да тичат по работите си, да се блъскат

и трепят за прехрана, а които бяха влизали по два и по три пъти в Глаушевия дом да изкажат почит и съчувствие, вече и не беше редно да повтарят и преповтарят. Ще дойде някой сега само по работа и набързо или ако вече отдавна не е спохождал старите Глаушеви. Оставаше да бълбочи от ранна утрин до мрак само тихият всекидневен поток край стените на почтения дом, мирната улична глъчка.

Щом се разчу низ града, че Борис Глаушев е отишъл в четите, влезе един ден в Глаушевия двор заптия и повика Лазара при каймакамина. Лазар очакваше такова нещо и тръгна спокоен, с готови думи на езика си. Каймакаминът го покани да седне, но не стана от мястото си да го посрещне. Беше от по-младите турци, седеше гологлав в канцеларията си, чист и спретнат, обръснат, с хубави мустаки, които, види се, не можеше да прежали и да подстриже, както беше мода между тия като него. Той се караше на подчинените си в хюкюмата, недоволен от работата им, караше се и с градските бейове и агалари и все пак в каазата преспанска всичко вървеше постарому. Беше човек неспокоен и винаги възбуден от някаква непреодолима грижа, ала неговите управнишки работи изтичаха някак между пръстите му. Това се знаеше и между турците, и между българите, но всички се бояха от неговата припряност и гневливост, никой не се решаваше да му подаде и рушвет.

Лазар Глаушев седна на стол срещу него — каймакаминът още с пристигането си в Преспа бе наредил да изхвърлят миндерите от канцеларията, които впрочем и преди на два пъти бяха изхвърляни и отново връщани на старото им място. Виждаше се, че избухливият управник бе решил да се държи с подобаващо достойнство, но се виждаше също, че за това му бяха нужни усилия. Разговорът започна и продължи на турски:

— Пушите ли, Глаушев ефенди?

— Не, каймакам ефенди. Отдавна не пуша.

Каймакаминът загаси и собствената си цигара в огромния, препълнен пепелник. Лазар забеляза и това, че турчинът произнесе правилно българското му име. И докато още мачкаше цигарата в пепелника, сякаш зает повече с нея, каймакаминът рече:

— Имам сведения, че вашият син забегнал с четите. Вие знаете ли за това?

— Знам, каймакам ефенди.

Турчинът го погледна изненадан от неговия отговор:

— Виждам, че може да се говори с вас. Не се опитвате да се преструвате, да извъртате, както правят други, както правят всички ваши, които мразят нашата държава и се опитват да я разрушат.

Той започна проповед за една нова Турция, възродена, напредничава, и с всяка своя дума се разпалваше все повече, освобождаваше се от несвойствената за него сдържаност, която бе нахлузил като неудобна дреха. Движенията му ставаха по-широки и резки, забравил подчертаната си почтителност към седналия срещу него гражданин, той запали нова цигара, тръгна да се разхожда из стаята. Лазар Глаушев слушаше. И не за пръв път едни и същи думи за възродена Турция. Каймакаминът внезапно се спря пред него:

— Говорете, кажете какво мислите, искам да ви чуя.

— Що да кажа, каймакам ефенди… Слушам ви и си мисля: дано така да бъде. Мисля си това: за да обичат гражданите държавата, тя трябва да бъде такава, че те да могат да я обичат.

— Ние наистина ще направим такава държава — тръсна юмрук турчинът.

— Дай боже, каймакам ефенди.

— Пратете хабер на сина си да се върне, да се прибере. Аз чувах за него. Нам ни са нужни такива люде. Знаете ли го къде е, къде се движи с четата?

— Тия работи не се знаят, ефендим. Пък и що мога аз? Той е вече на двайсет и четири години, не е дете, та да го хвана за ухото.

Пламналият поглед на турчина замръзна върху стария човек. Каймакаминът помисли, че гяуринът, бащата на комитата, се опитва да се подиграва с него. Върна се на мястото си, седна и каза дума по дума с леден глас:

— Ако не го върнеш, ние пък ще ти пратим главата му.

Лазар Глаушев стана:

— Главата му… Той е излязъл да се бори за правда, каймакам ефенди. Против всички тия беззакония,

за които и вие току-що говорихте, каймакам ефенди. Мога ли… мога ли да си отида?

— Върви си.

На път за вкъщи Лазар си мислеше: „Нова Турция… А турците се същите. Как ще стане тя нова и възродена со същите турци? То не е да свалиш само феса си, да се покриеш с лустро… Казах може би повеке приказки, отколкото си бех наумил да кажа, ама човек отговаря на това, което слуша…“ На Ния вкъщи той рече:

— Е… Мина и това. Очаквах го, мина и то. Виждайки го спокоен, тя не попита нищо повече. Те и не приказваха много. Ще разменят по две-три

думи, нужни и необходими във всекидневния им един и същ живот. Синът им беше в планината, с оръжие, ден и нощ в смъртна опасност. Всеки за себе си и в себе си мислеше за него непрестанно, все неговото име беше на езика им, той беше във всяка тяхна мисъл. Пробудиха се в паметта им, раздвижиха се всичките спомени за него от най-далечно време, още от времето, когато го очакваха да се роди и копнееха за него, преди още да се роди. Оживяха и предметите вкъщи — всички, по цялата къща и вън, в двора, които бяха свързани с някакъв спомен за Бориса. Людете също, които можеха да им припомнят нещо за него, ставаха им по-драги, чакаха ги със затаен дъх да кажат, да споменат нещо за сина им. И най-вече между тях мъничкият му син, който все повече им приличаше на него, когато и той бе на същата възраст. Ала те двамата помежду си не говореха за Бориса, избягваха да го споменават в разговорите си, избягваха да разгарят един другиму живия огън в сърцето, живата и непрестанна болка.

Лазар беше по цял ден в чаршията, в малкия си житарски дюкян и негли му беше по-леко там, сред людете, сред всекидневната врява на чаршията. Мъжкото сърце и без това по-лесно понася всяко нещо, за мъжкото сърце има и повече залисии и примамки, не се оставя то да го провърта все един и същ свърдел. Срещу страха и болката за сина в бащиното сърце стои и мъжката гордост, че е родил той такъв син; срещу бащината болка стои и неговата воля и сила да я понася по-търпеливо. Мъжът и в приказката си излива по-издълбоко своята мъка. Мъжът и цигара ще запуши за разтуха, и за вино ще посегне, винаги по-лесно ще направи което му е нужно. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй. Може би поради напредналата му възраст, когато намалява всяка човешка сила, но още и за това, че беше много привързан към жена си и като нея приемаше всяко нейно чувство. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй, но все пак той имаше повече подпори за своето бреме. Дори и самата Ния, без той понякога и да се досеща, много пъти беше негова опора в тяхната обща мъка.

Като е за рожбата, никой не може така и толкова, в добро или в зло, както майката, която я е изтръгнала от самата си утроба. Никой друг не може да изпитва такава безмерна обич, да жали толкова много и да има такова неизтощимо търпение — тая най-голяма сила на сърцето човешко, тая благодат негова и безценна добродетел, която възвисява човека; търпението не на студения камък или на безсловесния скот, а онова, с което се прави и се постига всяко нещо в живота, с което човек може да прекърши всяко съпротивение, да надвие и всяка друга сила, та и самия себе си, всяко зло и слабост в себе си. Докато Лазар Глаушев беше в чаршиЯта, Ния Глаушева стоеше сама вкъщи и така много повече сама със своята мисъл за сина си. Детето край нея — но то още повече и непрекъснато оживяваше пред очите й образа на своя баща. А жива човешка душа беше и нейната. И тя търсеше, волно или неволно, някакво облекчение за себе си. Не между людете, където е нужно човек да се държи като другите, да бъде като другите и да не показва, да не им досажда със своите скърби и грижи. Ния търсеше разтуха в своята самота, в своите катадневни грижи за къщата и детето, та и сама си създаваше повече такива грижи. Къщата, двора, градината; да облече детето, да го нахрани, да го приласкай, да го утеши в детския му плач, да го поучи, да го научи на нови думи и знания. Нейната къща винаги е била в най-добър ред, а тая година още като се запролети, тя сама прекопа всички лехи в градината, по нов начин ги разпредели, насади нови цветя и повече зеленчуци. Подтикваше и Лазара, който се грижеше за дръвчетата, да се грижи още повече и пак с тая мисъл, да намира и той забрава в тия си занимания.

Все пак Ния Глаушева намираше най-много в себе ек утеха и сила, за да не я съсипе докрай мъката й. Виждаше своя син непрестанно, и в сънищата си също,

в най-големи опасности, пред най-страшни рискове, виждаше го — проклети майчини мисли, самият сатана ги поражда и внушава, — виждаше го в кърви и рани, преследван от турски глутници по планинските пустини, гладен, изгарящ за глътка водица, както бе чувала да се разправя за тежкия четнишки живот. Виждаше го и мъртъв, проснат на някоя скала или горска поляна, в храстите мъркат, тракат със зъби горски хищници, над него се вият орли и гарвани, очите му да изпият, месата му да късат… Зли мисли, сами идват и не може човек да ги прогони, като тия зверове горски и хищни птици, които мъртвият не може да прогони. Но тя никога не помисли да тръгне по планинските кървави пътеки, да подири сина си, да го хване за ръка и да го изведе от всички тия страхотии, да падне на колена пред него и да го помоли да побегне, да се отдалечи, да се скрие; да каже на Лазара да се помоли за сина си на комитетските началници. Ния никога не помисли да спасява своя син, да го спре по някакъв начин, да го отклони. Той е мъж. Такъв е мъжкият дял, мъжката воля и чест. Да се бори и да надвива, да живее в опасности и да не се бои, да бъде силен и храбър. Родила бе мъж и такова трябва да бъде търпението на мъжката майка. Той трябва да бъде там, където е отишъл по своя воля. Тя няма да го спре, няма да го повика, той няма да чуе гласа й, няма да види сълзите й. Тя е в неговите страхотии и се бои повече от него, неговите болки нея повече я болят. За нея остава само търпението й — в него ще затвори тя, в него ще удави всички свои страхове и болки. Като Исусо-вата майка, която видяла с очите си своя син увиснал на кръста с кървави рани; не ридала тя, не надала писък, не посегнала да го свали от кръста — такава била нейната майчина любов, нейното майчино търпение. И скритата майчина гордост също.

В общата мъка и грижа двамата стари люде гледаха всеки да помогне на другия, да придръпне повече върху своите плещи от общото бреме. Мълчаха и двамата за Бориса: ако проговори единият, да сподели, да се оплаче — ще нарани другия, ще докосне с нокът раната му, ще я подлюти. Всеки изглеждаше, искаше да изглежда по-спокоен от другия. Тихо беше в дома им, тихо и спокойно. Само радостите им около внука, Борисовия син, бяха някак по-шумни сега — така, о

мъничкия, искаха да съживят, да внесат малко поне радост в къщата си, в своя сегашен живот и пак повече единият заради другия, в неусетна надпревара. Също и когато влезеше чужд човек у тях — посрещаха го, ала не го оставяха да ги теши и успокоява.

Чу се за сражение на чета някъде немного далеко от Преспа. Те и двамата потъмняха, усещаха се взаимно как се спотайваха по цяла нощ будни, всеки под своята покривка в общото легло. На втория или третия ден Лазар измисли да каже:

— Питах аз… нашият не е в тая чета.

— Така, така — отвърна Ния с такова лице и с такъв глас, като че ли искаше да го накара и той самият да повярва още повече на думите си, — Аз и сама мислех да ти кажа да попиташ.

Той никого не беше попитал и нямаше кого да попита — никой в Преспа не знаеше с коя чета върви Борис и за да не бъде съвсем лъжлив пред Ния, добави:

— То, жено, като е за зло, нема да те остави, веднага ще дойде глас, много по-бързо, отколкото за добро.

— Ами да! Така е винаги.

Най-после дойде вест от Бориса, добра вест. Комитетски люде казаха на Лазара Глаушев в чаршията, че синът му е жив и здрав, праща много здраве на баща си и майка си. Лазар затвори вратата на дюкяна си посред бял ден, остави дюкяна, нямаше по това време никакви помощници, и побърза да занесе на Ния добрата вест, да не чака тя до вечерта, да чуе добрата вест и поздрава на сина си минута по-скоро. Падна тежкото бреме от рамената и на двамата. И всичко, що бяха претеглили и премислили за сина си до тоя час, загуби се, изчезна, като да не е било. Но после, още в следващия час, когато радостта им прегоря, започна пак всичко отначало…