Гласовете ви чувам

XL

Борис Глаушев научи за убийството на Венчев в училището. И пак най-напред от Мария Йорданова, която беше все някъде близу до него. Борис се втурна да търси Богдан Бобев и едва ли не насила го притегли в един от ъглите на широката учителска стая. Стаята беше пълна с учители, които, разделени на групи по двама, по трима, оживено разговаряха. Бобев и Глаушев бяха сами в ъгъла, многогласият шум в стаята беше като ограда около тях. Борис започна нетърпеливо:

— Ти знаещ за Венчев.

— Знам.

— Как мислиш… кой…

— Нема какво да мисля. Тия на Кибаров.

— Не са ли гърците?

— Не.

— Сега какво?

— Ще издирим кои са убийците и ще ги накажем по същия начин. Ще помислим и за Кибаров.

— Как така Кибаров? — дръпна се Глаушев. — Ти можеш ли да допуснеш, че той…

— Той им е учителят за всичко и това стига.

— Боже господи… — отвори широко очи срещу него Борис. — Колко спокойно говориш! И как разсъждаваш…

— Аз никога не се губя в излишни разсъждения. Организацията не може да допусне такива своеволия.

Тя има свои закони. Ако Симеон Венчев заслужава смърт, би го наказала Организацията, а не тоя или оня. Кибаров иска да се наложи, както искаше да се наложи и Венчев. Не, това нема да допуснем!

— Това е така, но само на пръв поглед. И некак много просто изглежда. Закон! А какво ще стане с нападателя на Кибаров?

— Ще накажем и него. По същия начин.

— Него кой го е пратил да убива Кибаров? И какво кърваво хоро би се завъртело! Не, не… Причините са по-сложни, всичко е по-сложно от един човешки закон.

Бобев го гледаше с неизменния израз на лицето си — спокоен и дори студен, — с тъмните си очи, в чийто поглед винаги тежеше една и съща грижа, една и съща решителност. Той каза:

— Това са направо умувания. Губене на време. Има некои, умът им все ги лъже. А нашата работа наистина е проста. Който я разбира. И законът е за всички. Иначе… всичко ще иде по дяволите. Кой в клинеца, кой в плочата. Законът стои над всички и ги държи, стои над всекакви умувания.

Бобев леко, едвам доловимо се намръщи — ядоса се, изглежда, че бе говорил толкова дълго, не по обичая си. Борис не можа да го задържи повече в ъгъла.

Разговорите бяха все около убийството на Симеон Венчев. Борис Глаушев чу, че Венчев бил убит от свои съперници — други приятели на любовницата му; че бил убит от терористи на гръцкия комитет; че бил убит от турци, които са го издебнали при любовницата му, и най-малко се говореше, че е убит от люде на Кибаров. Директорът беше в голяма тревога и възбуда — как да се отнесе училището към убития учител. Убит в жилището на една развратница. Прати люде да търсят училищните настоятели, а той самият се готвеше да отиде при владиката. Никога преди врявата в тази стая не е бивала толкова шумна, разговорите толкова противоречиви. Така беше днес и по целия град.

Най-сетне директорът нареди учебните занятия да започнат. Учителите се пръснаха по училищните стаи, влезе в своя клас и Глаушев. Два часа по-късно директорът нареди занятията да се прекъснат и учениците да се готвят за погребението на Венчев. Борис Глаушев веднага се отправи към жилището на Кибаров.

296

Малката къщурка изглеждаше още по-безлюдна и тоз път никой не излезе да посрещне Бориса, но в стаята на Кибаров той завари учителя Добринов с друг един от групата на социалистите. Виждаше се, те двамата прибираха скромните вещи на Кибаров, книгите му. Добринов тоя път беше спокоен, като че ли премного улисан в работата си.

— Къде е Кибаров? — попита Глаушев. Добринов не бързаше да отговори, сетне каза, подреждайки старателно една купчина книги:

— Замина.

— Замина ли? Къде?

— Замина. Тая сутрин.

— Добринов… Аз идвам тук като приятел на Кибаров — рече Глаушев укорно, дори строго. — Ти сам виде как ме посрещна той миналия път. Заминал — добре. Повече нема да те питам, щом…

Добринов остави книгите:

— Не се сърди. Раните му не вървяха добре тук и въобще здравето му. Лекарите настояваха да замине за София, но той не искаше. Сега, след тази… работа с Венчев, ние, може да се каже, насила го накарахме да замине. Тази сутрин го изпратихме за Солун с железницата и оттам — София. Това е.

— Знаеше ли той за… за Венчев?

— Не, не знаеше — отговори Добринов и продължи: — Казахме му на станцията, в купето. Малко преди да тръгне. Искаше да се върне, едвам успяхме да го задържим. Най-после, казва, това не ми влиза мене в работата.

— Но той знаеше ли, че има хора, които обвиняват за убийството на Венчев него, вашата група?

— Не, не знаеше. И аз — отклони поглед Добринов, пристисна устни, — и аз сега за пръв път чувам такова нещо.

— Аз също не мога да допусна, че Стефан Кибаров ще изпрати убийци, но той требваше да бъде тук сега да се защити. Ще кажат некои, че е избегал.

— Не! Как тъй избягал… Казах ти: насила го на = карахме, ние го накарахме да замине.

— Вервам, Добринов.

Добринов избухна с пламнало лице:

— Какво, най-сетне! Венчев не се ли опита да го

297

убие? Кибаров не е пращал убийци, но кой смее да го съди даже и да е пратил?- Те могат да го убиват, а той няма право да се защити, така ли? За Венчев… така и му се падаше.

Борис погледна Добринов един миг, после рече със затихнал глас:

— Да… Прощавай, Добринов. Сбогом.

Той излезе на улицата и повлече нозе към квартирата си, мушнал ръце дълбоко в джебовете на балтона, с отпуснати рамена като старец. Кибаров заминал и сега Борис се чувствуваше сам в О., изоставен — нямаше с кого да се спре, да поговори за най-важното, нямаше пред кого да изкаже тревожните, мъчителните си мисли с надежда, че ще бъде разбран, че ще намери съчувствие, че ще чуе отговор. Това беше негова несполука, лично негова загуба, която го изпълваше със съжаление, ала в същото време той чувствуваше смътно и някак против волята си, че заминаването на Кибаров беше нещо много по-важно, и в тая посока предизвикваше в него не само съжаление, но и силна тревога, страх, отчаяние. Мислите му биха били по-ясни, ако можеше да допусне, че Кибаров имаше участие в убийството на Венчев, или ако можеше решително да отхвърли всяко подобно участие. Както винаги, той търсеше, искаше да излезе от истинската истина и се измъчваше в колебания, в съмнения и както винаги, оставаше в сърцето му все същата тъга. Той не можеше, не искаше да допусне, че Кибаров е пратил убийци на Венчев, но и не можеше да се освободи от подозрението, че все пак негови люде са убили Венчев. Това, което му каза Богдан Бобев, се потвърждаваше някак в думите на Добринов, в израза на лицето му, в цялото държане на Добринов, потвърдЯваше се впрочем и в едно мъчително чувство в самия него. Да можеше да види Кибарова поне за няколко минути преди заминаването му… Кибаров нищо не би скрил от него, Кибаров нищо не можеше да скрие, не можеше да се преструва, да хитрува.

И натам се отваряше празнина, отваряше се тъмна пропаст. Кибаров замина, останаха само людете от неговата група, а може би наистина тъкмо между тях са убийците на Венчев. Отваряше се нова позиция, нова бойна линия, но сега, без Кибаров, людете му ще действуват със същите средства, както и тия от другите позиции, със същата непримиримост, със същата злоба и ярост. Отваряше се нова, кървава рана. Клета и злочеста земя македонска… Само тя, земята македонска, оставаше твърда под нозете му, постоянна, неизменна. И народът й, многоликият, незнайният, живата плът на тая земя — не ти и аз, а всички, които се вливат и изчезват в него, които дишат с него. Само народът е постоянен на тая земя, твърд като нея, неизменен като нея, със своята всевечна мъка. Водачите му, учителите му — големи и малки — са с разколебана вяра,,в несъгласие, във враждебни противоречия, а някои между тях и озлобени-, озверени един срещу друг, с размътен ум, с размътена душа, откъснати от твърдата родна земя, от клетия този народ и дори срещу него. Накъде сега, Борисе, сред тия съмнения, с това безверие, с това отчаяние? Не продумва твърдата, студена земя, мълчи народът с болките си, мълчи и чака. Ти трябва да намериш ясни думи за неговата мъка, ти трябва да намериш спасителен път — ти и всички като тебе, които знаят повече, мислят повече, но къде си ти, къде сте всички вие, които знаете повече и мислите повече? Лутате се без път, лутате се по лъжливи пътища, по много пътища, а пътят трябва да бъде само един, той е само един за всички. И не са само заблудите, не са само лъжливите пътища, не са само различните пътища, но тук, сред нас, е омразата, подозрението, съперничеството, безсрамното честолюбие, необузданата самоувереност, властолюбието, след тях пълзят подлостта, подлизурството, користолюбието, та и кръв се пролива между нас, гореща братска кръв. Борисе, къде си ти, накъде вървиш? За тебе няма път, за тебе всички пътища са затворени. Пътят е само един, но къде е той, откъде започва?

Да започнем отначало, да започнем отначало. От тая твърда земя македонска, от тоя народ и неговата всевечна мъка. Тая земя е българска. Тя е отечество на българи от хиляда и петстотин години и те са повече от другите нейни жители. Турците са късни нашественици в нея и така българите в нея са още много и много повече от другите. Българите се трудят над нея, орат я и я сеят, а всички други търгуват с нея или са нейни храненици. Но ето оттук започва и нейното злощастие. Наричат я своя и всички други, за да я държат и да я имат за себе си. Всеки за себе си, всеки против другите,

за да я отнеме от другите. И от тия, които са истински нейни стопани. В това е нейното злощастие. Ала тия, които я обичат най-много, издигнаха друг глас:

— Тя няма да бъде на никого, ще бъде на всички, които са се родили на нея. Ние се отказваме от нея, за да стане обща.

Такава е любовта на тия, които я обичат най-много.